ОТ МЕН

Интервю за списание "Усури" по повод проекта ми "Един от нас споделя" (март 2014г.) - въпросите зададе Краси Проданов.

-         Здравей, кое е първото нещо, което ти се иска да споделиш с останалите?

-         Здравейте! Първото ли? Може би това, че споделянето е жизненоважно. На даден етап всеки, или почти всеки човек преживява трудности и изпитания по пътя си и е пагубно да се капсулира, да се затвори в себе си. Ние сме тук, заедно, за да споделяме и доброто, и трудното в живота си. Ако пренебрегнем тази своя дълбока вътрешна потребност, ако загубим връзката си с останалите, а това значи и с Цялото, с Бога, с Единството, част от което сме, изначално – тогава започваме да страдаме от най-мъчителната „болест” – истинската самота и изолация. Виждала съм, че са пагубни за нас, хората. Но е валидно и обратното, разбира се – каквото и да преживяваме, каквото и да притежаваме – ако е споделено, то се осмисля истински при общуването помежду ни. И има шанс да се развие, да даде плодове, живот... Вярно е, че най-важните и дълбоки вътрешни трансформации и преломи се извършват като тайнство, в самота. Но после човек се връща при хората. За да сподели наученото. Или поне така трябва да бъде... Промяната на един човек може да се превърне в промяна на цял един свят! А светът става прекрасен, когато споделяме себе си и живота си по един чист начин. Само когато сме във връзка с другите, се чувстваме самите ние цялостни, завършени, спокойни, макар и част от нещо по-голямо от нас. Може би звучи парадоксално, но е факт.

-         Често попадаме в поток от думи – за съвременния човек знаем, че е изгубил търпението да изслушва. На какво се дължи това?

-         Има доза истина в това. Най-вероятно се дължи на прекалено многото информация и комуникация, които ни „давят” в днешно време. Всъщност човек може да се научи да „плува” успешно и в тези води, но за това е нужно желание и най-вече умение да отсяваш важното от маловажното, за да ти стигне ограниченото време. Много хора са споделяли и в моя блог, че имат нужда от усамотение и почивка от многословието (и понякога – празнословието) в днешно време. "Да не общуваш с хората е приемливо, но да не общуваш със самия себе си е абсурдно.", казва бразилският писател Аугусто Кури. Нека не забравяме да си даваме такива почивки, за да можем да чуем все пак и вътрешния си глас. А комуникацията няма да избяга.

-         Като слушаме, умеем ли да чуваме потребностите на другите? Дали се учи тази способност или я имаме в себе си и трябва само да я развиваме?

-         Мисля, че тази способност отговаря на даден етап от духовното развитие на човек. За да чуваме истински другите, е нужно да ги чувстваме наравно със себе си, вместо да сме егоцентрични. Това не значи да зачеркваме себе си, както най-често се е смятало досега. Грижите за себе си и за ближния могат да съжителстват мирно, така да се каже. Дори, ако щете, грижите за себе си и за близките, наред с грижите за цялото човечество... Но за това трябва смирение. И известна скромност не вреди :) Всъщност, когато човек прави добро на някой друг, той прави добро и на себе си. Това трябва да разберем. В това трябва да вярваме...

-         „Един от нас споделя...” събира много пъстра компания. Повтарят ли се думите, споделеното?

-         Да, наистина има повторения. Все пак, колкото и да сме различни по начин на мислене и на възприятие на света, сме поставени в едни и същи условия, под един общ знаменател – този на параметрите на човешкото съществуване. Те са еднакви навсякъде по света, а и не са се променили никак от древността насам, няма да се променят и в бъдеще – не и докато сме човешки същества. Основните неща, които най-силно вълнуват хората остават непроменени и неподвластни на времето, както и на пространството. Това именно позволява да четем с интерес хора, живели в съвсем различни времена – например Платон или Достоевски (любимци са ми). И да имаме полза от прочетеното. Именно общочовешкото, изразяващо се в повторенията в нашето мислене и в нашия живот, позволява приемствеността и развитието на човешкия опит. Стъпваме на общите основи, за да успеем да надникнем и прозрем и в уникалните си мисли, чувства и преживявания... Все пак има и такива, струва ми се :)

-         Сигурно докато четеш отговорите, ти се набиват разни неща в главата. Какво си запомнила, има ли думи и мисли, които наистина могат мигновено да те променят?

-         Не, мисля че все пак няма как няколко думи, колкото и да са мъдри, значими и ценни, да променят когото и да било мигновено, просто защото истинските промени на хората стават по друг начин.  Най-вече – когато човек е готов. А и процесът на трансформация отнема време... Но със сигурност има неща, които „улавяме” от ефира по някакъв начин, именно когато са ни най-нужни – и тогава наистина няколко думи или дори една-единствена мисъл може да промени живота ти – обикновено към по-добро. Независимо от кого са казани и как са стигнали до теб. Това са „спасителни пояси”, които Вселената ни хвърля при нужда. Но все пак трябва да имаме будни сетива, за да не ги пропуснем...

-         Как подбираш хората, които да споделят себе си? По-различни ли са от останалите?

Истината е, че не ги подбирам :) И не са по-различни от останалите хора, в никакъв случай. Е, разбира се, има някои хора (сред интервюираните от мен и въобще), които притежават едно по-особено и оригинално мислене – и те са най-често творци, изразяващи се в една или друга сфера на изкуството. Има и хора с по-голяма дълбочина от други... Но аз наистина нямам критерий, по който да избирам участниците в този проект. Общо взето, това са хора, на които съм се сетила и съм успяла да отправя покана за интервю, и които са се съгласили на такова. Стремежът ми е единствено да има разнообразие на гледните точки... Читатели на блога са ми казвали, че съм подбрала все вдъхновяващи личности, че показвам колко добри хора има... Но всъщност аз наистина не правя подбор. Обратното би противоречало на идеята и същността на проекта, би влизало в разрез с тях. Прекрасно е, че такива изводи се „случват” от само себе си при четенето на тези интервюта, но то е защото търся душата на човека, а в нея има много неизявени, но красиви неща, много скрити богатства... А повечето от нас сякаш не съществуват за официалните медии, освен ако не се случи нещо лошо, уви. Но „който търси – намира”, знаете. Мнозина оценяват този искрен интерес към техния начин на мислене и на живот. Най-често съм изпращала покана и въпросите си на непознати за мен хора, и след като ми върнат отговорите си, обикновено аз ги опознавам истински. И не само аз... Това е един чудесен начин да започваш нови приятелства :) Няколко от интервютата пък са по желание и инициатива на интервюирания човек, което много ме радва! Може би дори в бъдеще тези случаи ще зачестят... Във всеки случай този проект е наистина отворен към всякакви хора, най-различни. Отворен е за всеки човек, който има желание да даде интервю и е готов искрено да споделя мислите си по най-съществените теми от живота ни. „Всеки човек е изключение.” казва Карол Ижиковски. Мисля, че до голяма степен е прав.

-         Освен словото, има и много други начини за споделяне... Например танц, защо не и целувката... Кой е твоят, когато думите са излишни?

-         Чудесен въпрос! Наистина има много други начини за себеизразяване и за общуване с другите... И някои от тях са дори по-фини от словото. Например музиката, песента, танца... Много ги обичам! Макар да намирам призванието си в словото, за мен именно те са по-съвършеното изразно средство. Чрез тях душите ни могат да общуват директно и по-свободно. Но за да стигнем от едно човешко съзнание до друго, от един ум до друг – трябва да използваме думите като превозно средство. Така, макар и тромаво понякога, си предаваме мисли, опит... И най-добре е това да става с търпение и внимание, с нежност дори... Иначе човек бързо се уморява от този вид общуване и иска да избяга от него. Разбира се, много по-красиво говорят понякога за чувствата ни една целувка, една прегръдка, един танц, това да завием някого с одеяло... Жестовете са един друг език. Безсловесен и прастар. С него си почиваме от думите.

-         На какво учи „Един от нас споделя...”? Какви възможности разкрива?

-         Този проект има огромен потенциал за развитие. Най-вече той ни показва, че въпреки разделението на „добри” и „лоши” хора, с което сме свикнали – „добри” и „лоши” човешки съзнания няма. Те са просто на различен етап на развитие (а някои и на сходен!), но на този свят всички са в процес на учене и на търсене. Всички се намират на някоя „отсечка” от Пътя и продължават напред... И именно това е великото в идеята, родила този проект – че търси (общо)човешкото у хората, отвъд всички рамки и етикети, с които сме свикнали да присъстваме в обществото. Въпросите ми са такива, че заговарят директно човешката душа, човешкото съзнание... И разговорът е „съблечен” от условности като пол, възраст, раса... Принадлежността към група хора тук няма значение, а има само тази към човечеството като цяло. Прекрасна е и възможността всеки да каже спокойно собствената си истина за живота и за себе си, без никой да я оспорва и без да бъде притискан от нищо. Това помага за отпадането на някои предразсъдъци по естествен и лек начин... И в крайна сметка – за едно по-добро и дълбоко разбиране между хората, от което да се роди и едно по-мирно съжителство между тях. Нещо, което ясно си проличава чрез тези интервюта, е това, че „обикновени хора” всъщност няма, и че в напълно неизвестен човек може да се крие истинско съкровище от мъдрост, вътрешна сила и други достойнства. За някои от хората това е първо (а може да остане и единствено!) интервю в живота им, и това е шанс да се види, че и онези, които никой не разпитва за нищо, защото не са известни, публични личности, имат какво да кажат на другите и то е много ценно понякога. Истински бисери от мъдрост и човешки опит могат да се открият навсякъде, на най-неочаквани места! Дори „в калта”, образно казано... Затова и възможностите за развитие на този проект са наистина безкрайни. Планирам публикуването на поне една книга по него, а защо не и на поредица... С подбрани откъси от интервютата, както и мои коментари и изводи. Мисля, че такова печатно издание би било полезно на мнозина и затова скоро ще започна неговата подготовка. Освен това мисля и за превод на проекта и на друг език – поне на английски. Лесно може да прерасне в международно начинание. Тъй като идеята е наистина общочовешка ще е чудесно, а и съвсем логично, да включа в бъдеще и интервюта с хора от различни националности в него. Но всичко с времето си... Щастлива съм, че започнах този блог и че това се случва именно днес, в България – така богата на прекрасни и дълбоки личности... Всъщност, сигурна съм, че такива има навсякъде по света. И се радвам на интереса, с който бива посрещнат този мой проект – намирам го за закономерен. Виждам, че има нужда от него, някаква жажда у хората дори... А аз  съм просто един посредник и проводник на тази идея... И вярвам, че да се занимавам с нея, да й служа, е основна част от мисията ми на този свят, в този живот.

-         А имаш ли впечатление коя е най-употребяваната дума от хората, с които разговаряш? Ще е интересно да усетим енергията й :)

-         Не, като че ли не изпъква само една дума. Но все пак... Самият живот е онова, което вълнува всички хора, без изключение. Колкото и да е труден и болезнен понякога, хората го обичат, истински и горещо го обичат! И забравят, прощават лошото... Навярно, защото той е над всичко и извън него ни няма и нас самите... Животът е всичко, което ни се случва, но и всичко, което сме и в което се превръщаме с времето... Да сме живи значи да ни има. И хората помнят и оценяват това... И вярващите, и атеистите.

-         Накрая, кое е най-голямото съкровище у хората? Как се разкрива то? Как и с кого да го споделим?

-         Звучи като клише, но това са вярата и любовта, на които са способни хората. Силата на духа, мъдростта... Топлотата. „Най-същественото е невидимо за очите”, е казал Екзюпери. И наистина е така. Истинското богатство е скрито в душите и в сърцата ни... За да се разкрие то е нужно най-вече да имаме желание за това. И осъзната необходимост – да го развиваме и да го споделяме. А как и с кого ли? Както намерим начин и успеем, и с когото сърцето ни нашепва... Някои хора успяват да споделят съкровищата на вътрешната си вселена с цялото човечество... Или поне с онази част от него, която е готова и желае да ги приеме. Всъщност излишно е да се вълнуваме докъде и до кого ще стигне споделеното от нас... Наша работа е само да разгърнем потенциала си и да дадем част от себе си на другите. На света... От това никой не е обеднял, а напротив – това само ни обогатява вътрешно. И като се завърти така „колелото”, имаме само повече и повече за даване и за споделяне...

Благодарим за възможността да видим толкова лица, толкова хармония на едно място... Така „един от нас” става ВСИЧКИ, става ЦЯЛО!

~

Самотни острови

Всеки от нас

сам е носел,

и винаги ще носи

своят собствен кръст

и своите рани...

Това е общото

помежду ни...

Между всички нас-

родените на тази земя,

и носещи кръста

на своята самота.

На нашата обща,

споделена самота…

Защото всеки

сам е

в самотата си.

Но в нея

всички ние

сме все пак заедно…

 

~~~

ЕДИНЕНИЕ

“При все че съм един, Аз ще стана много”   
(древноиндийска мъдрост)

Родени сме и умираме сами.
Но в любовта едно цяло сме били…

Това нашепва мъдростта

на нечии сърца.

Някога – казват - Духът се бил разделил

на безброй малки частици,

за да се съедини в океан отново

чрез нас – отделните капки…

Разпаднал се, за да познае себе си,

да се обикне и пак в цялост да се съедини -

като счупена на хиляди парчета чаша,

която за нов живот може да се възроди.

Духът се разпаднал на безброй парчета,

за да избяга от своята самота,

но всъщност само отредил така

на своите частици още по-голяма самота…

Залутали се те отчаяни,

безполезни като парченце стъкло,

забравило за произхода си от едничка чаша,

блестяла нявга цяла в свойта красота…

И започнали да се порязват,

вместо да се слепват отново в чаша,

защото твърде рядко си пасват, с ръбове остри…

Сякаш не разединил, а счупил се Духът!

И единението във красота,

така трудно е сега…

В чаша, от която да се пие

Живата Вода – Любовта – онази, безусловната…

Едно и също са убиец и новородено дете

за позналото Духа сърце...

Едно и също са насилник и жертва,

дявол и ангел, птицата и човекът без криле...

Но с тази мъдрост трудно се живее

в света - с толкова граници и ръбове остри,

свят на натрошени стъкла,

по които се порязват босите крака на мъдростта.

Боси са те, заради отвореното сърце,

което се моли едновременно и за убиеца,

и за новороденото дете,

за невинното, както и за омърсеното сърце…

Духът се пръснал на безброй частици,

с окървавени от търсене ръбове,

все по-остри и сами…

Орисани да търсят своето единение и светлина.

Но често в плен на мрака,

орисани от своята нащърбена

като счупено стъкло,

остра съдба…

05.01.2003

~~~

ПИСМО ДО БОГ

Земята, уникалната планета, която е единствен наш дом, гледана от дистанция излъчва само мир и безмерна красота... Тя предизвиква дълбоко и трудно описуемо усещане за чудо, според всички щастливци, които са я видели от тази перспектива (от "гледната точка на Бог", както те самите се изразяват)... За живо чудо. Излъчва крехкост, уязвимост, предизвиква емоция, която не подлежи на описание. С всичките милиарди хора, живеещи на нея, които обаче не се забелязват от тази перспектива, само наблюдаващият Земята човек знае, че са там... Въпреки всички конфликти, не-красиви страсти и мизерия от всякакъв вид и порядък, Земята продължава да излъчва само красота, само мир, само... чудо. От външна перспектива, погледната отстрани, отдалеч. И продължава да предизвиква емоция, която е толкова светло чувство - едновременно преклонение пред чудо, изпълване с обич, чувство на благодарност и усещане за смисъл и за благословия на човечеството. 

И още много...

Отвъд думите.

Всички други емоции, изживявания и копнежи на хората (ежедневни, откровено грозни или негативни) просто "изгарят" във атмосферата, както изгарят в нея по-малките метеорити, които летят към Земята, и единствената човешка емоция, която "пробива" отвъд, отвъд хоризонта, е чувството на любов. То също изгаря на своята собствена клада, и пречистено до съвършенство, "дестилирано" като през филтър, придобило могъщество и неимоверно величие от този си "пробив" достига отвъд... Достига до Бог. Например.. Или до който и да е, който има възможност да види, да наблюдава и да усети излъчването на планетата Земя от дистанция. Именно то, в крайна сметка, като единствено оцеляло и пробило през атмосферата, изгражда облика и излъчването на Земята. Само то. И затова това излъчване е хомогенно, единно, не-смесено, чисто и несмущавано от нищо друго..
Излъчване, в което са "вградени" чувствата, копнежите, страстите, болките и мечтите на родители и деца, на милиони земни домове и семейства, на влюбени двойки и на самотни хора... Излъчване, засилено от раздели и прегръдки между близки по един или друг начин хора, на летища, гари и кръстопътища...
То се издига нагоре, сляло като в едно общо "въже" всички нишки - всяко единично, но чисто и силно чувство на обич, което изпитва и излъчва  всеки измежду милиардите земни жители, който обича в даден момент. И който е обичан. И заприличва на едно послание - единственото единно послание, излъчено от цялото човечество и "пробило" отвъд хоризонта, отвъд земната атмосфера... Послание, което придава облика на Земята. Един. Единствен... Посланието е едно простичко и могъщо "ОБИЧАМ ТЕ"...

И навярно то я крепи да не се разпадне, то поддържа Живота на нея и надеждата, че човечество ще има и занапред... Навярно то придава здравина на иначе така крехката атмосфера, която единствена ни пази от вакуума и смъртта, от нищото на Космоса.
Навярно това послание е любовното писмо на хората до Бог, което той "чете" всеки ден и всяка нощ, всеки час, всяка минута и секунда, защото то се подновява непрекъснато.. От нас. От всички, които обичат. И може би именно заради него, в крайна сметка, Той поддържа живота ни ден след ден, и нощ след нощ... Минута след минута, и секунда след секунда.. Може би то е основанието да ни има наистина. И Земята да продължава да се върти. 

И тъй като нито на Бог му е нужно да "чете", нито всички сред хората, които обичат, истински и чисто, могат да четат и пишат - това "любовно писмо" на човечеството до Бог е отвъд думите. "Написано" е без думи, на вечния език на който хората могат да общуват помежду си и с Бог чрез вярата и любовта, които са способни да изпитват. Затова и няма как да изгори, а пребъдва.. То не е написано, а е излъчено директно от сърцата на хората.. На хората, които обичат. А всеки малко или много, някога или сега, дава своя принос към това послание.. Някои са се разписали с цели дълги абзаци (като от роман на Достоевски), други с няколко реда, трети - само със ред, четвърти - с едно кратко изречение, с няколко думи, пети - само с една, едничка дума, шести - дори само с една буква, разкривено и неуверено написана като от първолак, който тепърва се учи да пише... Но в крайна сметка почти няма хора, които остават "неразписали се"... И в това е магията. Чудото. Онова, което усещат космонавтите, "малцината щастливци", както те сами наричат себе си, когато погледнат Земята от перспективата на Космоса... На необятния вакуум, в който тя е нашата малка перла, носеща Живот за нас... И излъчваща Любов... 

Това общочовешко послание, вярвам, е единственото, крехко, но и по-здраво от всичко останало, основание все още да ни има...
Това е любовното писмо, което Бог чете всеки ден. И което Земята излъчва всеки ден. И което хората пишат всеки Божи ден... И нощ. Писмо, което пробива отвъд земната атмосфера и хоризонта, и което може би ще остане да звучи в ефира, запечатано завинаги, подобно на Словото, което е било в Началото... Това е нашият отговор. Единственото, нетленното и най-важното, което ще остане от нашият живот... В края на краищата. И благословени са онези, които го пишат, ден след ден, и които имат сетиво да го усетят и прочетат... 

Заедно с Бог.

12.2008,  

от блога ми

 

Замисляли ли сте се някога...

Какво ли е да си сляп по рождение? И да нямаш никаква представа как изглежда този свят и всичко в него, защото никога, дори за миг, не си ги виждал с очите си?

Какво ли е да си космонавт и да си виждал Земята от космическа перспектива, както много малко хора са я виждали някога?

Какво ли е да си стар човек, самотен и изоставен в края на живота си, който се чувства сякаш е живял напразно, който е погребал вече любимите си същества, и който просто чака края?

Какво ли е да си роден чернокож във времена, когато само заради цвета на кожата си си презрян, смятан за по-малко човек и си продаван като роб?

Какво ли е да си мъж, който нервно пуши цигара, докато чака жена му да роди първата им рожба?

Какво е да си жената, която ражда?

Какво ли е да дадеш живот /раждайки/?

Какво ли е да отнемеш живот?
Без да си дал?.. Или след като си дал?

Какво ли е да умреш?

Какво ли е да пълниш стадионите, защото правиш прекрасна музика и милиони хора да те обожават и да те чувстват близък, а ти дори не ги познаваш? Да си човек като всички останали, и все пак - толкова по-популярен, толкова по-обичан..

Какво ли е да си юпи в "Сити"-то в Лондон? Или пък новобогаташ в Москва? Какво ли е да даваш купища пари само за една бутилка отлежал алкохол, просто защото така е "престижно" и така правят другите богаташи около теб? Пари, с които няколко бедни семейства, където и да е по света, биха могли да живеят няколко месеца или дори година?

Какво ли е да си шизофреник?
Да чуваш гласове в главата си, от които просто не можеш да се отървеш..
Какво ли е да са ти поставили диагноза и да са те затворили в лудница, където да те тъпчат всеки ден с разни разноцветни хапчета, които по нечия преценка трябва да те поддържат в някакво си състояние?

Какво ли е да си клошар в Ню Йорк, града, във който всички бързат и осъществяват мечтите си? Или където и да е другаде по света.. Какво ли е да спиш на улицата, увит в парцали и кашони и да чакаш подаяние от хората по цял ден?

Какво ли е да метеш улиците и така да си изкарваш хляба?

Какво ли е да си негър в щата Алабама?
Или пък да си Барак Обама, към когото бяха насочени всички погледи в края на 2008-ма година?

Какво ли е да си наркоман, който отчаяно се опитва да намери пари, защото повече от всичко на света се нуждае от поредната доза? И за когото нищо друго не съществува в този момент, и това е единственото реално..

Какво ли е детето ти (брат ти/ сестра ти или друг близък човек) да е наркоман, или пък сляп по рождение, или пък рок-звезда, обожавана от милиони, или пък бавноразвиващ се... или... или...
Какво ли е да си чувал всякакви обиди по техен адрес? И сърцето ти да е кървяло от това.. Какво ли е да ги обичаш, да се молиш, да се грижиш, но нищо да не може да "поправи" положението? Всичките ти сълзи - също..

Какво ли е да си прострелян?

Какво ли е било да си немски (например) войник, изпратен на Източния фронт през Втората световна война? Скован от студ и хванат в капан в най-тежката зима - руската.. Какво ли е да трябва да стреляш по хора, които не познаваш и нищо лошо не са ти направили? Които дори биха могли да ти бъдат приятели, ако се бяхте запознали в други условия?..
Какво ли е да лежиш в окоп, в калта, приятелите ти да умират около теб, в ужасна болка, и да знаеш, че вероятно ти ще си следващия? И никога, никога повече няма да видиш онези, които обичаш и чиято снимка носиш в джоба си и която пазиш като светиня, като икона? И която гледаш с толкова чувство, тъга, болка и носталгия, палейки поредната цигара - единственото ти "развлечение" в окопа? Изгубил всякакъв смисъл, гладен, премръзнал и мръсен, докато наоколо свистят куршумите? И с кубинки, вече сраснали се с краката ти..

Какво ли е да умреш в съня си, кротко и спокойно?

Какво ли е да си в затвора?

Какво ли е да си виновен?

Какво ли е да си невинен? Но осъден..

Какво ли е да си сериен убиец?
Какво ли е съзнанието ти, умът ти, душата ти да са толкова изгубени в мрака, толкова обсебени от собствените ти демони, толкова "извън контрол" и деформирани, отвързани от всякаква съвест и чувство за добро и зло, че да започнеш да кроиш зловещи планове и да започнеш да изнасилваш и убиваш непознати, съвсем невинни хора? Дори деца..

Какво ли е да си сирак, израснал в дома за деца, "лишени от родителска грижа"? И животът да ти се струва прекалено непосилен за справяне с него, за живеене..

Какво ли е да си тийнейджър, изпаднал в обичайната за възрастта депресия, макар да имаш дом и родители, както и собствена стая, но самотна и изпълнена само с любимата музика? Да се чувстваш неразбран, и да ходиш като сянка по улиците, със слушалки в ушите, и всички хора да ти се струват чужди, неразбираеми с техните вълнения, желания и удоволствия, хора, прехвърлили твоята възраст вече?
Какво ли е да си бременна тийнейджърка? Която се чуди да направи ли аборт или да роди..

Какво ли е да имаш екстремна работа, и всеки ден да е възможно да ти е последен заради нея?

Какво ли е да работиш нощем, когато другите спят? А денем ти да почиваш, когато света е буден и залят от дневната глъчка и суетня?

Какво ли е да си монах или монахиня, отдаден на Бога, "венчан" за Христа?
И целият ти свят да се изчерпва с манастира и неговия двор.. С "братята" и "сестрите"? И ежедневието ти е да е в ритъм "от молитва до молитва"..

Какво ли е да си в изолация и самота дълги години?

Какво ли е да си загубил любимият си човек, по някакъв начин, твърде рано..

Какво ли е да си кандидат-самоубиец, седнал на перваза на прозорец на висока сграда, за когото са изпратили полицаи да го убедят да слезе оттам и да си продължи живота?

Какво ли е да жадуваш с цялото си същество да рисуваш, а всички да се опитват да те откажат от това, защото "нямаш талант, съжалявам", да мизерстваш без пари цял живот почти, и да има дни, в които просто не можеш да станеш от леглото, защото си твърде слаб, без никакви пари, без никаква храна, без кора сух хляб и чаша кафе дори?
(като Ван Гог например..)

Какво ли е да си бил изправен за разстрел до стената (по политически причини, не защото си престъпник), и в последния момент да са те помилвали? И след това да си станал епилептик?
(случило се е на Достоевски..)

Какво ли е да си бил зрящ, и да ослепееш?

Какво ли е да си бил сляп и да прогледнеш?
И да видиш отново света, с всичките му багри и образи, и да няма по-щастлив човек от тебе в този момент? И в ничии други очи (освен може би в очите на влюбените) света да не изглежда толкова красив, колкото в твоите?

Какво ли е да мечтаеш да проходиш?
Да нямаш нещо, което почти всички останали имат, но то не ги прави щастливи, както би направило теб, просто защото те го имат, винаги са го имали, даденост им е, и по тази причина не могат да го "отбележат" като нещо особено, като причина за щастие.. камо ли безкрайно, изпълващо щастие...

Какво ли е да да проходиш след дълги години прикованост и неподвижност? И отново да се чувстваш свободен, независим, вместо безпомощен и вечно нуждаещ се от грижи?


...Какво ли е да тичаш бос и безгрижен в топло време, например през лятото или ранната есен, в поле или по поляна, по трева, мека и приятна за краката ти, и когато се умориш от тичане и танцуване, запъхтяно и щастливо да легнеш в тревата и да се усмихваш, без да знаеш защо, загледан блажено в небето.. И просто да си жив, да се чувстваш жив и щастлив. Без причина.. Или тъкмо заради тази причина - че си жив, че можеш да тичаш бос и да легнеш на земята..
Или да заспиш под звездите, сам или с някого..
/ала "някой някого целунал в цъфналата ръж"../

...Какво ли е да си влюбено младо момиче, на което любимото момче предлага брак? Какво ли е да си мъж, на който любимата жена казва "Да"?...

...Какво ли е да се разхождаш по брега на морето, след като дълго време си бил затворен между четири стени (по една или друга причина..), да се взираш в безкрайната синева и в хоризонта, далече, усещайки просто свобода и простор, не само с очите си..?

И така - до безкрай.. Какво ли е?... Какво ли е?......


П.С. Всичко това са щрихи на човечеството. Искри живот, красив или грозен, болезнен или не - някои от неговите истински лица.. Без "маска и грим". Това са човешки съдби. Реални. Безкрайно реални.. Това съм аз, той, тя, ние, вие, те.. Хиляди, милиони, милиарди човешки съдби.
Всички тези неща се случват някъде, сега, в същия този момент, докато аз ги пиша и си пия кафето у дома.. Всички тези съдби са изживявани и в момента от много хора по света. Всички тези "пътища" са извървявани от различни хора, и в този момент. Всички тези пътища към нашата, човешката Голгота.

А ако ме попитате защо написах всичко това, ще ви отговоря - първо, защото така ми дойде отвътре, така ми хрумна идеята снощи, преди да заспя и думите дойдоха сами, като порой.. Просто ги "освободих" от съзнанието си..
И второ- защото може би има смисъл да бъдат написани. Може би има хора, които не са така склонни към поставяне на мястото на другия, "в неговата кожа", към разбиране на другия. С две думи-  към емпатия и състрадание.. И, дори без да са се замислили "какво е"... (да си него/нея, какво е това или онова - всичко изброено, нахвърляно по-горе в поста), бързат да съдят, да дават оценки на човека.. Ами ако ти си той или тя? Някой ден може и да бъдеш. Всичко е възможно на този свят. И емпатията наистина не е излишна.
Дори и един човек да бъде "потресен" и да изпадне в размисъл от думите ми, значи е имало смисъл да ги напиша.
А има и друг смисъл - човек (включително и аз), забързан в ежедневието си, погълнат от своите си болки и проблеми, радости и грижи, забравя.. Ограничава се до "своето". Забравя колко още ужасни или прекрасни неща и съдби има на този свят.. Забравя да оцени какво има, стремейки се все към нещо друго..
Винаги е добре човек да поразшири хоризонта си, т.е. - своето съзнание...

От първия ми блог - "Чудя се какво ли е..." - 15.01.2009

Кристина Митева