Винсент ван Гог споделя...

 

изображения - от интернет

Винсент-Вилем ван Гог, както е пълното му име, няма нужда от представяне, разбира се. Има предостатъчно информация в интернет и също така в много книги и  най-различни печатни издания за него...

30-ти март е датата, на която е роден, и затова споделям няколко (обширни) цитата от писмата му до неговия брат - Тео, тъй като са и като отговори на някои от въпросите, които задавам на всички, в рамките на този свой проект - "Един от нас споделя..."

Може още отговори на още въпроси да бъдат намерени в писмата на Винсент до Тео, но може би друг ден... Ще ги добавя в друг цвят, за да си личат новите попълнения.

Приятно четене! Мисля, с обич, че има какво да се научи от този Човек, който е живял трудно, раздавал се е много, страдал е, падал е, ставал е, но неизменно е следвал Пътя си, призванието си, с всичките си сили, и се е старал да живее, доколкото му е било възможно, добре и достойно. В помощ, а не като тежест за хората около себе си...

Той е завещал Красота чрез картините си, а и обич - на всички нас, следващите поколения...

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот?

Ах, момчето ми, трудно е да се учи гръцки и латински, но въпреки това се чувствам щастлив, защото се занимавам с неща, за които съм копнял. Вечер не мога да оставам толкова късно, чичо строго ми забрани това, но в съзнанието ми са живи думите, изписани под офорта на Рембранд: In medio noctis vim suam lux exerit („Посред нощ светлината пръска своята сила“). Погрижих се през цялата нощ при мен да гори малка газена лампичка, и като си лежа с отворени очи in medio noctis, премислям плана си за работа за следващия ден и как най-добре да се справя с ученето. […]

Вкопчил съм се в църквата и книжарниците и щом мога да си намеря някаква работа, винаги отивам там. Така днес […] си купих няколко карти на учителското сдружение. Има около стотина различни, по един грош парчето, между другото и Нидерландия през всички възможни исторически епохи (открай време влизането в някоя книжарница ме е ободрявало и ми е напомняло, че има хубави неща на този свят).

/Амстердам, 30.10.1877/

*

В момента имаме тук чудно хубаво лошо време, дъжд, вятър и буря, но с прекрасни ефекти. Затова ми се вижда и хубаво, но иначе е мразовито и неприветливо. […]

Чудно хубаво е сега навън – шумата е обагрена във всякакви бронзови тонове, зелени, жълти, червеникави, всички топли и наситени…

Да правиш етюди, според мен означава да сееш, а да рисуваш картини – да жънеш…

/Хага, 17-18.09.1882/

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

…Често ми се случва да изпадам в пълна безизходица. Сутринта ми беше толкова зле, че си легнах отново. Болеше ме глава и бях трескав от нервна възбуда, защото ми настръхват косите, като си помисля за седмицата, която идва, и не зная как ще я изкарам. […] Ако продължавам да работя усилено, не след дълго ще почна да припечелвам от работата си, но дотогава не ще мога да вдигна глава от грижи. Пособията ми за рисуване са доста оскъдни, а и тези, които имам, не струват много. Засега все още върви, имам кутията с бои, статива и четките, но миналата седмица дъската ми се изви като бъчва, защото е прекалено тънка, а и стативът ми пострада при пренасянето от Етен и сега ми пречи при работа. […]

Понякога ми се случва да изпадам против волята си в ужасно униние и макар че не трае дълго, то идва тъкмо по време, когато духът ми е бодър. Така беше тия дни, та и досега още. Същото беше и сутринта: тия ужасни часове, когато рухвам без сили от прекомерно изтощение…

Вчера казах пак на Мауве, че трябва на всяка цена да припечелвам, не искам да го моля за пари, защото ми дава нещо много по-ценно от парите, а освен това ми помогна и за мебелите, това е повече от достатъчно.

/Хага, 22.01.1882/

*

Стори ми се, че долових в писмото ти толкова много сдържана братска загриженост, че считам за свой дълг да наруша мълчанието си. Пиша ти в пълно обладание на разсъдъка си и не като луд, а като брата, когото познаваш. […]

Така или иначе, от дълги дни насам седя под ключ зад решетка в килията за луди, под надзора на болногледачи, без виновността ми да е доказана или поне доказуема… […]

Разбираш, значи, какъв удар бе това за мен право в сърцето ми, като видях, че тук има толкова много хора, достатъчно малодушни, за да се съюзят срещу сам човек, и то болен. …

Що се отнася до душевното ми състояние, дълбоко съм потресен, но въпреки всичко си възвръщам спокойствието, за да не се ядосвам. А и без това смирението ми подхожда, след като пристъпите се повториха. Затова се уча на търпение. […]

С изключение на свободата, с изключение на много неща, които бих желал да бъдат другояче, не се чувствам чак толкова зле. […] Тъй като няма с какво друго да се развличам – забраняват ми дори да пуша, което е разрешено на другите болни – мисля си по цели дни и нощи за всички, които познавам. […]

Да кажем, че се умопобъркам завинаги, не казвам, разбира се, че е невъзможно, но във всеки случай би трябвало да се отнасят другояче към мен, да ми върнат чистия въздух, работата и т.н. Тогава, както и да е, ще се примиря.

Но дотам не сме стигнали още и ако ме бяха оставили на спокойствие, отдавна щях да се оправя. Натякват ми, че съм пушел и пиел, е добре, с цялата тяхна трезвост те ми причиняват всъщност само нови мъки… […] Колко бих искал да ти пратя картините си, но всичко е под ключ и решетка, пазят ги полиция и надзиратели на луди. Не ме освобождавай, всичко ще се уреди от само себе си. …

Доколкото мога да преценя, всъщност аз не съм умопобъркан. Ще видиш, че картините, които съм направил в промеждутъците между пристъпите, са спокойни и не по-лоши от други. Работата по-скоро ми липсва, отколкото да ме уморява…

Много ми харесва в писмото ти това, което казваш, че човек не бива да си прави никакви илюзии относно живота.

Трябва да прегръщаме съдбата си такава, каквато е, и толкова… […]

Кажи на твоята годеница, на майка ни и на сестрите ни да не се безпокоят за мен и да знаят, че съм напът да оздравея.

/Арл, 19-22 март 1889/

 

Вярваш ли в себе си?

В себе си усещам сили, които трябва да доразвия, огън, който не бива да гася, а да разпалвам, макар и да не зная на какъв край ще ме изведе – не бих се учудил, ако този край бъде печален.

/Хага, 10.12.1882/

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Какво може да си пожелае човек във времена като днешните? Коя участ е най-щастливата, относително казано?

В някои случаи е по-добре да бъдеш победеният, отколкото победителят, например по-добре Прометей, отколкото Юпитер.  Впрочем има една стара поговорка: „Каквото ще става, да става…“

/Хага, 10.12.1882/

*

Да не забравя: тъй като към края на годината ме чакат четири-пет дни на пълен пост, изпрати писмото си на 1 януари, не по-късно. Може би не го разбираш, но истината е, че щом получа пари, най-силното ми желание не е да ям, а да рисувам. Тръгвам веднага на лов за модели и работя, докато се свършат парите. Последното спасение, за което се залавям, е закуската ми у хазяите, главното ми ядене е чашка кафе с хляб вечер в някоя cremerie [млекарница, от френски], а иначе ръженият хляб, който държа в куфара си.

/Антверпен, 28.12.1885/

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Понякога ме обзема тъй силно желание да рисувам пейзажи, както бих копнял за дълга, освежителна разходка. В цялата природа долавям израз и като че ли душа. Така някоя редица окастрени върби ми напомнят понякога шествие на хора сираци. В младото жито може да има нещо неизказано чисто, нежно, което ни затрогва също тъй, както изражението на заспало детенце.

[…]

Каква благодат е за човека, изпаднал в униние, да поскита по безлюдния бряг и да погледа сиво-зеленото море и дългите бели гребени на вълните!

Ала когато усетиш потребност от нещо голямо, от нещо безкрайно – от нещо, в което да почувстваш Бог, не бива да търсиш надалеч. Струва ми се, че има нещо по-дълбоко, по-безкрайно, по-вечно и от самия океан в очите на малкото дете…

/Хага, 10.12.1882/

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не мисли, че се смятам за съвършен или си въобразявам, че нямам никаква вина, задето много хора ме считат за човек с неприятен нрав. Често ме обзема отвратителна меланхолия, ставам досаден и раздразнителен, копнея за малко симпатия, сякаш гладувам и жадувам, и като не намирам тази симпатия, се правя на безразличен и язвителен, а и на всичко отгоре често сам наливам масло в огъня. Не обичам да съм сред хора, общуването и разговорите с тях често са ми тягостни и мъчителни. Но знаеш ли на какво се дължи всичко това – и ако не всичко, то до голяма степен? Просто на нервността ми. При моята прекомерна чувствителност, и телесна, и душевна, аз станах такъв още в ония окаяни години.  Попитай някой лекар и той ще разбере веднага, че не е могло и да бъде другояче. Нощите, прекарани по студените улици или под открито небе, страхът за насъщния хляб, непрекъснатото напрежение, задето всъщност нямах никаква работа, дрязгите с приятели и семейство – това са поне три четвърти от причините за някои черти на моя характер и на тях се дължат тягостните пристъпи или периоди на униние.

Надявам се, че нито ти, нито някой друг, който си направи труда да поразмисли, не ще ме осъди заради това и не ще ме сметне за непоносим. Аз сам се боря с характера си, но не мога да го променя. Вярно е, че имам някои лоши черти, но по дяволите, имам и добри, не могат ли да видят и тях?

/Хага, 6 юли 1882/

 

Намерил ли си призванието си?

Светът ме засяга само дотолкова, доколкото имам известен дълг и задължение – защото ето вече трийсет години как бродя на тоя свят – да оставя в знак на признателност някакъв спомен под формата на картини и рисунки след себе си – създадени, не за да се понравят на това или онова течение, а за да изразят едно искрено човешко чувство. Моята работа, значи, е моята цел… […]

Да вършиш нещо значи да живееш, и предпочитам да живея така няколко години, отколкото много години само да умувам и вечно да отлагам.

/Хага, 7-13 август 1883/

 

Какво ти дава представа за вечност?

В една картина бих искал да кажа нещо утешително като музика. Бих искал да рисувам мъже и жени, осенени от нещо вечно, чийто символ някога е бил ореолът, а ние се опитваме да го предадем чрез сиянието, чрез трептението на нашите багри…

Ах, портретът, духовният портрет, с душата на модела – струва ми се, че той непременно ще дойде някой ден…

Така аз вечно се намирам между два потока от мисли, първо: материалните несгоди, вечното лутане насам и нататък, за да преживявам, и второ: изучаването на цветовете. Все се надявам да открия нещо в тях.

Да изразиш любовта на двама влюбени, чрез съчетанието на два допълнителни цвята, чрез тяхното смесване и противопоставяне, чрез тайнствените трептения на близките тонове. Да изразиш размисъла в едно чело чрез сиянието на един светъл тон върху тъмен фон. Да изразиш надеждата чрез една звезда. Пламенната страст на едно човешко същество чрез сиянието на слънчевия залез. Това наистина не е реалистична измама за окото, но нима не е нещо, което действително съществува?

/Арл, 3.09.1888/

 

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Ти си остана през цялото време беден, за да ме храниш, но аз ще ти върна парите или ще си дам душата. Сега ще дойде и жена ти, тя има добро сърце…

Докато свят светува, ще има и художници, и търговци на картини, особено такива, които са като теб – едновременно и апостоли. Истина е това, което ти казвам. И ако не е безусловно необходимо да ме затворят в килия, то аз съм все още годен да плащам в стока това, което може да се счита за мой дълг.

/Арл, 28.01.1889/

*

…Ако не бях такъв, какъвто съм, нямаше да рисувам. Но тъй като съм си такъв, често работя с радост и съзирам далечната възможност да правя някой ден картини, в които да има малко младост и ведрина, макар и собственият ми разцвет да е едно от нещата, които съм загубил.

Ако нямах Тео, нямаше да мога да постигна нищо в попрището си, но тъй като го имам за приятел, вярвам, че ще напредна още и ще успея…

/Париж, октомври 1887/

 

Какво може да те разплаче? А какво може да те накара да се усмихнеш?

…Бих искал да помогна с още нещо, а не мога.

Стигнал съм дотам, че имам нужда от кредит, от доверие и от малко топлота, но ето, че не намирам у никого доверие.

Ти си изключение, но тъкмо защото всичко лежи върху теб, чувствам още по-мъчително колко животът е тежък и мрачен.

Като погледна малкото си пособия – виждам колко са жалки, недостатъчни и похабени. Напоследък тук дните са дъждовни и мрачни, и като се прибера в малката таванска стаичка, където се настаних, всичко ми се струва някак особено тъжно. Светлината пада през една-едничка стъклена керемида върху празната ми кутия и връзката четки, чиито косми вече не стават за нищо, с една дума, цари някаква тъй странна печал, която за щастие си има и своята смешна страна, та ако не ти се плаче, можеш да го обърнеш на смях…

/Хогевен, 26.09.1883/

*

Тъй като тези разправии за пари с моите хазяи ме притесняват постоянно, реших да гледам на всичко откъм веселата му страна. […] С други думи, за голяма радост на хазяина, на пощенския раздавач, когото вече рисувах, на нощните скитници, а и на самия себе си, бодърствах три нощи наред, за да рисувам, и спях през деня. Често ми се струва, че нощта е много по-жива и по-пищно обагрена от деня.

[Става дума за картината на Винсент „Нощно кафене“ – б. ред.]

/Арл, 8.09.1888/

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Най-добрият живот, според мен, без дори най-малка сянка на съмнение, е дълги години да бъдеш във връзка с природата и с нещо възвишено, неизмеримо, неизказуемо, за което човек не може да намери име. Бъди близо до природата – бъди, ако настоящето го позволява, селски свещеник или учител, а предвид обстоятелствата най-подходящата професия е художник. По този начин след години живот на открито, сред природата и ръчен труд, в крайна сметка и с течение на времето постепенно от теб ще стане нещо добро и възвишено...

 

Това, което татко и Терстех ми вменяваха в дълг, бе всъщност само призрак на дълга. В последна сметка те говореха (не точно със същите думи): «Печели пари и ще вървиш по правия път». А Миле ми казва: «Върви по правия път (нека тази е първата ти цел, а също и борбата с голата истина) и тогава дори въпросътс парите ще се уреди, без да губиш честността си». […] Каквото и да мислят за Миле, той е, който повече от всички други ме върна назад към природата тогава, когато бях изпаднал в дълбоко отчаяние.

[…]

Ала, братко мой, тъкмо моята мъка по толкова много неща ми сочи, че аз в себе си съм скъсал завинаги с тези разбирания. Аз страдах заради тях, но всъщност мястото ми не е вече в тази среда. И сега ти казвам като брат на брата и приятел на приятеля: макар и нашата младост да е била мрачна и объркана, нека от сега нататък търсим благата светлина, която не мога да назова другояче освен le rayon blanc или la bonte [белият лъч или добротата – в превод от френски]…

/Нов Амстердам, 5.11.1883/

 

Николай Димов споделя...

 снимки - личен архив на Николай

Името ми е Николай Димов. На 26 години съм и съм от град Стара Загора. От края на 2019 г. живея в София, който оттогава е любимият ми град. Основните ми интереси са музиката, литературата и езиците. Говоря три чужди езика: руски, английски и немски.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Имам благословията да се занимавам с музика от много години. Всъщност в по-голямата част от живота ми музиката ме е съпътствала – в  някои периоди тя е определяла ежедневието ми, а в други е била на заден план. Но винаги е била с мен. Дори в периодите, в които съм посвещавал времето си на други занимания, съм ходил редовно на концерти като слушател, защото съществото ми има нужда от музиката в една или друга форма. Така че със сигурност най-хубавите моменти са били свързани с класическата музика. Колкото по-чувствителен е човек, толкова по-силно му въздействат различни неща. Чувствителните и възприемчиви хора и страдат повече, и се радват много по-дълбоко. А хората на изкуството сме чувствителни. Случвало се е преживяването на музиката да окаже толкова силно влияние върху мен, че да имам чувството, все едно душата ми е на път да се отдели от тялото. Звучи странно, но е трудно за описване. Това са моменти на екзалтация, в които умът и всичко негативно се стопява, ежедневието изчезва и ти започваш да усещаш една невероятна вибрация и да плачеш от радост. Тези моменти са много важни за всекиго, защото те ни зареждат, за да продължим ежедневието си с нови сили и усещане за смисъл.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Много от трудните моменти за мен са били свързани с мой близък човек, с когото имаме много трудна връзка. Не сме в добри взаимоотношения и говорим на различни езици по повечето големи въпроси. Имаме различни възгледи, които, разбира се, са оформили животите ни по много различен начин. А роднините, за съжаление, често обременяват децата със своите очаквания. Когато тези очаквания не се осъществят, се появява осъждане, което отравя взаимоотношенията. Аз израснах и се превърнах,  благодарение на своите съзнателни усилия, в човек, много различен от това, което моите роднини биха искали да бъда. Оказах се твърде неразбран за своето обикновено семейство, родено и отраснало на село. Това ми е създавало трудности и вероятно ще продължи да ми създава. Все пак съм благодарен за всичко, включително и най-вече за това, че се превърнах именно в човека, който съм сега. Работя върху това да се науча да се усещам като цялостна личност; много неща опират до увереността, без тя да има общо с горделивостта или високомерието. Говоря за увереност в себе си, в своята ценност и Божествена същност. Хората страдат, защото не вярват напълно в себе си.

 

В какво вярваш?

На първо място в Бог. Вярата в Бога е най-ценното нещо в живота ми. Всичко друго не би имало никакъв смисъл, ако нямах вяра в Бога. Тази вяра изпълва с живот всеки мой ден, дава ми чувство за смисъл и за посока. Едно от най-ценните неща в живота е усещането за посока, защото тя е, което движи хората. Животът без цел за мен е най-страшното нещо. Аз знам, че Бог желае аз да се усъвършенствам, да развивам талантите, способностите и ума, които Той ми е дал, за да Му служа с всички тях. Едно от най-великите неща е човек да се чувства полезен. Вярата дава смисъл на всичко и оправдава всяко усилие по пътя към доброто.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам, да. Очевидно е, че повечето хора се движат по течението. В последните една-две години имах запознанства с различни хора, както на моята възраст, така и с много по-възрастни от мен. Това, което ме огорчава, признавам си, е това, че повечето млади хора, с които се запознавам, нямат отношение към духовното. Това наистина ме натъжава. Много от тях са убедени атеисти. И тук говоря за умни хора, които са ме впечатлявали с много от своите качества. Но аз все пак дълбоко вярвам, че хората стават по-добри, толерантни и цивилизовани. Сред младите хора това се забелязва много отчетливо – такива са моите наблюдения.

 

А в себе си?

Вярвам изключително силно в себе си и с всяка следваща година виждам все повече светлина и надежда. Вярвам, че мога да постигна много. И това отново се дължи на връзката ми с Бога, защото Той е импулсът, който ме движи и който ми дава живот.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

В последните две години вниманието ми се насочи към един проблем, който установих, че имам. Това е недостатъчната увереност в себе си. Усещам, че неувереността ме спира да се проявявам в цялата си светлина, спира ме да бъда щастлив и утежнява живота ми. Мечтата ми е да успея да преборя този проблем, да повярвам изцяло в себе си и да усетя повече вътрешна сила и смелост. Тогава бих напредвал още по-категорично в живота.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето ми стига, въпросът е на какво го посвещавам. До преди половин година ежедневието ми беше много по-натоварено, но направих един важен избор, който внесе повече яснота и подреденост, случиха се промени в живота ми. Работата ми дава достатъчно свободно време. Но знаете, че когато човек иска да се посвети на някакво дело – а може и да са повече от едно, – често му се струва, че времето не стига, защото иска още и още; слагаме собствената си летва все по-високо и често се стремим да бъдем свръхчовеци. При мен този момент присъства. Мисля че най-големият враг на продуктивността са социалните мрежи – те изяждат по безпощаден начин времето на повечето от нас.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Ако имам някакво съжаление, то отново е свързано с времето. Най-голямото ми съжаление е това, че съм си губил времето в празни или дори вредни дейности. Но предполагам, че всеки преминава през такива периоди. Опитвам се да гледам напред и да си напомням, че и аз съм човек.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Осъзнавам, че е изключително важна по принцип – за духовното израстване на всекиго. Но не съм намерил все още сила да простя на един определен човек, защото миналото ни е белязано от много горчивина. Надявам се бъдещето да ми даде необходимата мъдрост и духовна зрялост, за да загърбя тази горчивина и тя да се стопи.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Със сигурност повече в бъдещето, защото очаквам много светли и прекрасни неща. Не само ги очаквам, но усещам идването им. Най-малко живея в миналото и съм щастлив за това. Не мисля изобщо за него.

 

Харесваш ли нашето време?

Давам си сметка, че всяка епоха (условно казано) съдържа големи предимства и големи недостатъци. Не ми се струва оправдано да твърдим, че даден период е бил неимоверно по-добър от предишните. Предишната епоха ражда следващата. Разбира се, преди няколко века в историята е имало много черни времена, когато човешкият живот не е бил ценност. Това в ден днешен е трудно дори да си го представим. Мисля, че времето, в което живеем, е добро, даже много добро.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Идват ми на ум два продължителни престоя извън България – първият път месец в Германия, след това преди година – два месеца в Рим. И двете пътувания бяха чудесни и ме заредиха с положителни емоции, но не толкова заради самите дестинации, а по-скоро защото имах свободно време, в което да чета и да пея, и нямах почти никакви задължения от тези, с които сме свикнали там, където по принцип живеем. Има известна мисъл, че човек навсякъде пътува със себе си. Дадена дестинация може да ни впечатли, да ни накара да полетим, но в крайна сметка всеки си носи своя багаж и този багаж в голяма степен определя пътуването.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам живота и колкото време минава, го обиквам все повече, защото бера плодовете на усилията си, полагани години наред. В момента животът за мен е Посока, Стремеж и Вяра.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Към момента бих казал, че съм пътувал доста малко. Най-красивите гледки, които помня, са местността „Седемте рилски езера”, Белоградчишките скали и цялата местност около тях, и морето по принцип, което ми дава усещане за необятност и за стопяване на Аз-а.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Чувствам се най-добре там, където умът ми е спокоен и не се чувствам потиснат от нещо или някого. Усещал съм това чувство неведнъж, когато съм бил на гости при баба ми на село. Там пространството пулсира по друг начин. Но има и други места, където съм го усещал, разбира се. Ако имам сума грижи в ума, и в най-комфортното и прекрасно място – аз ще съм техен роб. Затова смятам, че става въпрос за състояние на ума и емоционалния свят.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Без съмнение – вярата в Бог. Бог осмисля и оправдава всичко.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Преди година и половина получих подарък от много специален човек, мой приятел и съмишленик. На рождения ми ден разбрах, че той се е свързал с моя преподавател по оперно пеене и е заплатил предварително 20 урока. Бях шокиран, защото става въпрос за голяма сума пари; никога преди това не бях получавал нещо, което дори да се доближава до този жест. По-малко от половин година след това друг човек ми оказа огромна услуга, също свързана с много финансови средства. Тези два жеста ще останат в паметта ми. Не само заради своя размер, но и защото ми дадоха увереност, че когато човек работи и е готов за нещо, то намира път по много изненадващи начини.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Искам да добия повече увереност, самочувствие и смелост.

 

Намерил ли си призванието си?

На много хора им е трудно да намерят призванието си, а на мен ми е трудно да избера едно-единствено измежду всички неща, които обожавам и които чувствам, че биха могли да бъдат мои призвания. От няколко години се опитвам да се развивам в две области и мисля, че се получава в общи линии добре. Понякога едното излиза на преден план за няколко месеца, друг път – второто. Става въпрос за музиката и литературата.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Самата смърт не ме плаши, сиреч преходът, заминаването на душата. Страхувам се по какъв начин това ще се случи. При някои е бързо и неусетно, при други – бавно и мъчително. Всекиму според волята Божия и заслугите. Категорично вярвам в живота след смъртта, вярвал съм в прераждането и в пътя на душата през целия си съзнателен живот.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Многократно съм установявал чрез опита си, че чувството да съм полезен ме кара да се чувствам много жив. Аз съм щастливец, защото работата ми в моите очи е нещо изключително полезно – музиката. Повечето хора обичат музика, тя докосва и преобразява всекиго в една или друга степен.

 

Какво е за теб самотата?

Чувствал съм самота в нейния неприятен спектър. В такива моменти съм се усещал отделен от хората, твърде различен и неспособен да общувам, все едно между мен и останалите стои дебела бариера. Но това също се дължи на вътрешната липса на увереност – това е за мен самотата.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Бог е самата вечност, вечният живот, извън който нищо не съществува. Бог и аз в Бога – това е вечността.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Вече описах два запомнящи се случая. Освен тях се сещам за три мои преподавателки по оперно пеене, с които съм работил в миналото и които са ми преподавали за някакъв период безвъзмездно, от добро сърце и желание да помогнат. Това са Мария Клинчева, Стефка Минева и Дарина Такова. Много съм им благодарен!

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Блаженство, очакване и нетърпение. Блаженство – често, когато пея; очакване и нетърпение – що се отнася за хубави неща, някакви мои цели, които понякога искам да постигна колкото се може по-бързо.

 

Ако можеше да прегърнеш някого, когото не можеш – кой би бил това?

Бих прегърнал своята първа преподавателка по оперно пеене – Мария Клинчева, чиято душа се отправи към духовните висини на 13.02.2024 г.. За краткия период от една година тя възпита у мен любов и преклонение пред класическата музика и изкуството като цяло, както и трудолюбие. Тази любов към изкуството ми даваше много светлина и радост и ще продължава да го прави.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Вътрешният мир е много висока летва, това е високо духовно ниво. Със сигурност нямам. Имам кратки моменти на мир, но това е нещо много различно от постигането на вътрешен мир.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Трудно ми е да дам една конкретна картина, защото щастието отново е вътрешно състояние и често няма много общо с нещата, които правим. Може да се разхождам цял ден в планината, да чета цял ден, да пея, да свиря, да работя и всичко това да го правя с щастие и радост. Разбира се, изключвам сценарии, в които човек се занимава с недостойни неща или се отнася зле към някого. Щастието е присъщо на добрия човек. За мен то е неразривно свързано със силната вяра в Бог. Съвършеният ден за мен е този, в който правя всичко със свобода вътре в себе си.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Всичко се случва за добро. Бог управлява световните процеси. В живота ни има истинска радост само тогава, когато нашите стремежи са в съгласие с Неговата воля.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Признавам си, че има моменти, в които се замислям дали в бъдеще ще бъда в добро здраве, дали ще имам сили и воля да вървя напред, както сега.

 

Какво може да те разплаче?

Често ме разплакват красиви произведения на класическата музика.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Много неща. Например усещането за споделеност между мен и друг човек.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Имам усещането, че основата е положена и че вече мога да си представя бегло как би могла да изглежда цялостната картина. Ако първоначално (в детството си) съм нямал никаква представа защо съм тук и какво трябва да правя с живота си, тоест разполагал съм с една торба, пълна с малки парчета, от които би могло да излезе каквото и да е, вече картината има своите очертания и с времето всичко постепенно ще си идва на мястото.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-ценното нещо без съмнение е вярата в Бог. Чувствам огромна благодарност за прекрасните условия, които имам, за да работя и да се развивам. Също така за талантите, способностите и ума си – всичко това е един безкрайно щедър подарък, който съм получил от Създателя.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

Благодаря ти за прекрасните въпроси и за това колко светъл човек си, Кристина! Радвам се, че те познавам. Размишляването върху тези въпроси беше едно истинско пътуване и ми достави голяма радост.

 

Благодаря ти и аз, сърдечно!  Най-добри пожелания!