Иван Ралчевски споделя...

Снимки - личен архив на Иван Ралчевски

 

Казвам се Иван Ралчевски. Роден съм на 6 юни 2000 година. Към 2025 година, в момента на написването на този текст, съм разбрал, че правилното е да обичам този свят, да ценя тази възможност, да се радвам на всяка радост и да осъзнавам, че палитрата на живота се променя. Светът се променя, и ние трябва да се променяме заедно с него – не като отнемаме нещо, а като допълваме картината с още изключителни парченца.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Винаги ми е било трудно да се връщам назад, да отделям някакви парчета от голямата купчина спомени, да ги оглеждам и да оценявам кое е било по-хубаво от друго. Но знам, че съм щастлив, защото имам възможността да живея. Още от дете имам наследствена атрофия на зрителните нерви. Още като бебе майка ми ми пускаше касетки с приказки, след това взимаше аудио-книги на дискове, а по-късно – компютър със специален софтуер за незрящи. Може да се каже, че наполовина пътешествах в нашия свят, а наполовина – в света на книгите. Разбрах какви болки са имали толкова много известни личности, останали в историята, разбрах колко ги е боляло и колко щастливи са били. Осъзнах, че всеки има своята история – написана или тепърва очакваща да бъде написана.

Ако си представя живота като купчина с парченца, то тези парченца са хората. Всички изглеждат еднакви, но ги определят техните действия – начинът, по който се държат, и това, което създават. Хубавите парченца са тези, които се намесват и изграждат изумителни картини, които създават нещо положително. Неизменно правило е, че разрушаването е лесно, а строежът – труден. Доброто е строежът, а чернотата, която човек създава, е разрушението. Но мисията на един строител не е да се вглежда в това, което е било разрушено, а след всяка загуба да изгради нещо още по-прекрасно. Така мисля към този момент, натрупал съм достатъчно, за да разсъждавам по този начин.

Наскоро четох, че има няколко вида интелигентност – ментална, свързана със запомнянето на информация, емоционална, свързана със самоконтрола, и морална. Искам да кажа, че има неща, които природата не дава, но ние трябва да сме благодарни – независимо дали за липсите, или за даровете. Това е една изключителна възможност – да обичаме, да се влюбваме, да бъдем част от нещо по-голямо, което допълва.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Трудно е да кажа. Много неща са ми били трудни.

Трудно ми беше да приема, че няма да съм като другите и може би никога няма да бъда. Че не мога да общувам нормално, защото освен зрението, и слухът ми е увреден приблизително 50%. Трудно ми беше да осъзная, че когато имам някакви очаквания, другите не са длъжни да им отговорят.

Трудно ми беше да приема, че в крайна сметка съм незначителен – докато не направя нещо значимо. Колкото мога.

Не смятам, че правя значими неща. Просто полагам усилия. Толкова съм способен, колкото съм в момента. Но мога да бъда по-способен. Мога да знам повече. И ако мога повече – ще създам повече. В крайна сметка, това е нещото, което би ме зарадвало.

 

В какво вярваш?

Човешкият потенциал е необятен. Някои твърдят, че животните са по-умни от нас, че разбират повече, че са по-добри. Това е наивност – една утеха за някого. Хората могат да създават изумителни неща. Естествено, могат и обратното – да рушат. Но в крайна сметка, имаме дълга история на развитие, на усилия. Това развитие може да е довело до странности, но всяка от тях има своята причина.

Ние сме създатели. И може би именно това ще ни погуби – така, както художникът погубва времето, отдавайки живота си на своите картини. Отстрани някой може да го нарече глупак, да каже, че е пропилял върху платна, вместо да вложи в нещо „друго“. В крайна сметка – гледни точки всякакви.

Аз вярвам в човека. За да бъде щастлив, той трябва да открие кой е. А за това му е нужен свят, история, случки, каляване.

Наскоро в нашето радио гостува Александър Балкански. Разказваше за изумителните неща, които са създавали, и за начина, по който са ги създали. Замислих се за цирковите артисти, за тяхната отдаденост. Аз не мога това, което те могат. Ако се кача на въже, ще падна, ще се пребия, ще умра. Те, с дългогодишни усилия, се научават да балансират, да правят неща, които изглеждат невъзможни. Други хора умеят нещо различно.

В крайна сметка, човек трябва да се научи да бъде силен, да бъде добър. Да бъде котва за нечий кораб и същевременно кораб и капитан, който знае накъде да плава. Човек трябва да направи себе си способен да стъпва по тези тънки въжета. Да помага на другите, и те да помагат на него.

Казвам го поетично, защото знам колко чернота може да се появи в нечия мисъл. Може би някой ще си каже, че не си давам сметка за нея. Но и аз съм човек. И аз живея на този свят.

И пак ще кажа – някои могат да ходят по онова изумително тънко въже.

 

Вярваш ли в хората?

Да. Да, да, да, да!

 

А в себе си?

Ще отговоря така, макар че вече засегнах това по-горе – човек е това, което прави, това, което създава, начинът, по който се държи.

Вярвам ли в себе си? Все още търся себе си. Още съм млад, още се уча, още греша. Но това не трябва да спира – не трябва да спира желанието ми да опознавам света, да го обичам, да се уча, да бъда щастлив.

Уверен съм в нещата, които мога. В тях вярвам, защото става дума за чиста прагматичност – ако мога три неща, значи вярвам в тях. Вярвам, че съм способен да ги правя, просто защото съм го доказал на себе си.

Не знам какво друго да добавя. Вярвам в себе си дотолкова, доколкото е чисто правилно, чисто прагматично да вярвам.

И ще приключа така този отговор – клюките, чернотата, дребнавостта, осъждането, тази първичност – всичко това е пагубно.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за по-добро образование по света – такова, което подготвя хората за всичко, което другите преди тях са създали. В този свят има правила, закони, задължения. Несъмнено е нужна една стабилна основа, която да помага на съвременния човек да съществува, да бъде щастлив, да бъде част от този свят.

Чуждите езици трябва да бъдат задължителни. А сега, когато изкуственият интелект навлиза все повече, наблюдавам отношението към него – страхове, осъждане, недоверие. Това ми е странно. Хората отдавна са свикнали да използват интернет-търсачки и не ги възприемат като заплаха. А колко страшно е било, когато те са се появили! Колко недоверие е имало тогава! Убеден съм, че ще има повече осъзнатост, но тя трябва да бъде посаждана – защото този свят е градина.

Животът е цикличен. Както не се храним веднъж в годината, така и не трябва да обичаме, да се обогатяваме, да бъдем щастливи само от време на време. Това са ежедневни процеси. Трябва да се обичаме. Да не отлагаме тази обич. Да се усъвършенстваме, да си почиваме, да се наспиваме, да вършим всичко, което поддържа живота ни пълноценен.

Надявам се на осъзнатост.

Едно семе може да бъде продадено за един лев. Но може и да бъде посадено, за да израсне от него дърво, което дава плодове. Светът, който сме построили досега, е натрупаното знание, което трябва да усвоим, за да станем дървото, което ражда плодове. Но и да бъдем неговите стопани – не просто хора, държащи в ръцете си едно семенце, без да знаят какво да правят с него.

Надявам се на разбиране. Разбиране на несъвършенствата. Търсене на начини за доброта.

Липсва изграждане в някои хора, които идват на този вече построен свят. Как е построен? Какви са неговите положителни и отрицателни страни?

Можем да говорим за това до безкрай. Но светът е прекрасен.

Това ни беше завещано. Това е пътят, който трябва да извървим. Нашите изумителни гледки. Нашият смисъл. Нашето богатство.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ако не се лъжа, Сенека казваше, че не времето е малко, а ние губим много от него. Вярвам в това.

Не ни трябват хиляди тухли, с които да си играем, чудейки се защо нямаме дом. Трябва ни да подреждаме тухлите, да мажем хоросан, да измазваме, да строим – докато изградим. Времето е достатъчно. Надявам се за всички ни да бъде достатъчно. Да бъде дълъг животът ни – дотолкова, доколкото зависи от нас. Това, което знаем, трябва да го използваме, за да живеем по-дълго и по-пълноценно.

Да не се изнервяме. Да бъдем положителни, но и реалисти – с положителна нотка. Да щадим себе си и другите, дотам, докъдето е правилно.

Това не означава да не изразяваме мнението си. Но означава да го променяме, когато открием нови парченца, когато разберем, че строежът ни куца, че е накриво. В крайна сметка, дори грешките са част от ученето.

Но най-пагубното нещо е да вярваме неотстъпчиво, че сме прави.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

И да съжалявам, и да не съжалявам – въпросът е какво съм разбрал и какво правя. Ако нищо не съм разбрал и пак постъпвам глупаво, значи съм изгубил още време. Значи съм постъпил като глупак. Това не е странно. Всички го правим – под една или друга форма.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Разбира се, не съм злопаметен в някакъв негативен аспект – не се сърдя, не мразя, не тая глупави обиди. Ако някой има лоши навици и просто разбера, че сме коренно различни, че не трептим на една и съща струна, той просто ще остане като познат. В крайна сметка, всеки човек има нещо положително в себе си. Дори най-пропадналите хора носят някаква искра. Дали съвкупността от лоши навици и липса на късмет са довели до нещо лошо? В крайна сметка, кой съм аз, че да съдя? Ако не пасва на моя свят, значи просто е част от друга картина. Това не означава, че не уважавам присъствието на този човек. Смятам, че има хора, от които можем да научим изумително много – и то по начин, който е ясен, подреден. Хора, които изграждат стабилни строежи, без излишни отклонения. Те са по-добрият избор. Не че и другите не дават парченца... но това е като да преплуваме морето, вместо да се качим на кораб.

Просто обичам избора.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея и в трите. Аз съм тук, аз съм сега. Бъркам в миналото за отговори, поглеждам към настоящето и бъдещето, за да си съставя планове. В крайна сметка, трябва да знам. Трябва да мога.

 

Харесваш ли нашето време?

Много. Има толкова неща, толкова възможности, толкова любов, толкова красота, толкова труд, за да бъде построено всичко. Да, все още има войни, все още има глупост. Но като гледам днешния свят, не мога да го сравня с онова, което е било преди. Онова е било друго време, за други хора, които са го изживели и извървели както са могли – както правим и ние днес.

Времето е живот. И това е най-хубавият подарък.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Не мога да се сетя в момента. Да държа на нещо означава да съм готов да го обичам, но ако един ден се промени, трябва да вдигна котва. Да се възхищавам, да обичам – всичко това е до време. Животът е преходен.

Всичко е гениално. Аз не съм набожен, по-скоро съм атеист, но харесвам различните религии и откривам в тях много мъдрост. Не вярвам в богове, не вярвам в съдбата. В крайна сметка, това, което се случва, е съвкупност от случайности.

Но капитанът има кораб. И стига да дава правилните напътствия, моряците ще разпъват платната както трябва, а кормчията ще върти руля с нужните градуси.

Искам да кажа, че всичко е в нашите ръце.

 

Обичаш ли живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи.

Не мога да го опиша с три думи.

Това е като любовта – намира се начин, намира се човек, намира се смисъл.

И магията се случва.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Не знам. Дори звучи странно човек с моето зрение да говори за такива неща, да ги изброява и анализира. В реалния смисъл не мога. Но може би е красиво да наблюдавам как хората живеят, как се стараят да се допълват. Да виждам магията в изумителните неща, които могат да се създадат. Това е дълга тема.

Аз съм посредствен в много отношения, но харесвам хубавото. Дори съм спорил за това. Наскоро някой ми каза, че звуча меркантилен, защото харесвам красивите неща – красивите хора, красивите и сексапилни жени, красивите гласове, хубавите книги, добрите жестове.

Ако се върна към красотата, все пак аз съм мъж. Нормално е да харесвам красивите жени. Но много хора се страхуват да го кажат, за да не обидят някого, който не се вписва в общоприетите представи за красота, естетика, сексапил. Това е все едно да кажа, че слепотата или глухотата са хубави неща. Глупост. Ще излъжа.

Но човек трябва да хваща това, което му е дадено. Природата не е съвършена, макар да е изумителна. Както нищо не е съвършено. Човек приема, създава и продължава.

Едно несъвършенство, събрано с друго несъвършенство, може да създаде нещо изключително.

И да, използвам често думата „изумително“. Но много неща са такива.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома“?

Сред музиката, която обичам.

Музиката, която някой създава. И тази, която създавам аз – каквото и да значи това, колкото и неща да обхваща.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Знанията. Убежищата. Човек трябва да има убежище, зони на комфорт и зони на израстване. Трябва да бъде неспирен търсач, да изгражда хубави навици, да мисли в дългосрочен план.

Има неща, които трябва да се следват. Да мине нощта. Да имаме търпението да изчакаме. Защото, колкото и странно да звучи, колкото и някой да не иска да го повярва – слънцето изгрява. Просто изгрява.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Мога да кажа някоя глупост от сърце – че книгите са били най-голямата подкрепа. Но това не е вярно. Имало е хора. Имало е хубави учители. Предполагам, че не искам да ги изброявам, но съм имал късмета нещата да се подредят така.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да знам повече. Да мога повече. Да правя повече. А дали ще се случи? Да сме живи и здрави.

 

Намерил ли си призванието си?

Съмнявам се.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в живота след нея?

Не се страхувам от смъртта. Трябва да има някакво време – ограничено време, за да ценим, за да тичаме, за да бъде обичането толкова дълбоко.

Тренирах около две години в клуб за деца с увреждания на стадион „Васил Левски“ – лека атлетика. Там разбрах, че трябва да съм бърз. Разбрах, че винаги ще има по-бързи. Но в крайна сметка, имаме финал, който гоним. Той е важен. Но без самото тичане – от първия до последния метър – финалът няма никакво значение. Трябва да избягаме своя път, за да си заслужим финала. За да бъде пълноценно.

А дали има нещо след него?

Нямам представа.

Надявам се, че няма да разбера скоро.

Надявам се, че и вие.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Виж, Кристина, може би стана хаотично. Не знам. Но според мен се получи добре – като въпроси и отговори, като отговори и въпроси.

А какво ме кара да се чувствам жив?

В крайна сметка, аз съм жив. Жив съм и си живея живота.

Качвам се на трамвая, на автобуса, отивам на работа, слизам, движа се сред другите хора. Аз съм още един пътуващ.

Наскоро писах такъв текст, но няма да го цитирам тук. Само ще кажа – аз съм още един пътуващ в трамвая. Нищо повече и нищо по-малко.

Имаме много хубави български пожелания.

Затова – да сте живи и здрави.

Да обичате. Да търсите.

Да търсим заедно. Да обичаме заедно.

Защото сме живи.

Защото това е изключителната, феноменалната реалност.

И е много просто – ние сме живи, живи, живи, живи.

И нека просто се случва още.

 

www.youtube.com/channel/UCQoTSCc0JtBK239m6WyK06Q