.jpg)
фотографии - личен архив,
тази снимка е от септември 2023 г.
Привет отново, приятели и непознати... читатели!
Първото ми авто-интервю е публикувано тук:
www.oneofusshares.com/p/blog-page_1.htmlА сега отговарям за втори път на същите въпроси, които задавам на всички участници в "Един от нас споделя"...
По случай рождения си ден, който е утре, на 4-ти декември, а и по случай 11 години (и половина почти, вече) от началото на този мой проект, който се оказа наистина успешен, получи много подкрепа и прекрасни отзиви - началото му бе през август 2013-та година...
За себе си няма да пиша отново, да се представям, има вече достатъчно информация за мен в Интернет, а и тук, в Уикипедия (макар и статията да има нужда от допълване с по-нова информация):
https://bg.wikipedia.org/wiki/Кристина_Митева
И така, да започваме с новите отговори...
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот
досега?
Срещата с Любовта. Първо в
сърцето и Душата ми, а после и в света… Всяка среща с вдъхновението. Всеки
момент на еуфория, защото има и такива в Живота. Раждането на детето ми.
Първите му години на този свят, споделени с топлота и изживени с голямо
вълнение и благоговение – пред чудото на новия Живот – от моя страна, а и от
страна на баща му, моя любим човек, за радост. Да, мога да кажа – има щастие! И
на този свят… Понякога… Благословени моменти и периоди са това. Също всеки
период на Мир е щастлив за мен. Ценя истински спокойствието. Точно колкото и
радостта. Може би затова обичам и приемам за ценна и тъгата, в която има покой
и някаква особена светлина. В нея има шанс за пречистване. А то е важно, както
и щастието… Човек може да стане по-красив, а и добър, и заради дълго чакана
радост, и заради дълбока тъга…
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Всяко изпитание за Душата, а и за тялото, е най-трудно. И винаги сериозно. И винаги носи риск, сякаш… И ни се иска, на някои от нас, трудните моменти и периоди да са зад гърба ни. Но понякога са и напред, пред нас… И все пак, бъдещето, както и настоящето, може да бъде красиво. Стига да му дадем шанс. Стига да не забравяме да дишаме. И да обичаме... И когато дойде следващия „люлеещ се мост“ в Живота ни – да преминем по-смело, дори олюлявайки се, заради Любовта, събрана като топлина в Душата. Любовта е вътрешното ни Слънце, което не бива никога да залязва и угасва. Топлината е Живот. А Любовта е топлина. Нужна е – да обичаме и да бъдем обичани. С това „оръжие“ се преодолява всяка трудност.
В какво вярваш?
На първо място, струва ми се – в
Душата. В собствената, в душите на другите… Дори на растенията и на животните.
Заради Душата навярно – вярвам и в Бог. Тя ме отвежда към Него. Понеже Той е
неин Създател, Родител… и тя Го търси. И Го намира понякога. В свещени моменти.
Вярвам и в Ангелите. В силата на Доброто и на Чистотата, които носят Живот, колкото
и наивно да звучи.
Вярвам, че този свят може да бъде
по-добър. Да заприлича на Другия, небесен свят…
Вярвам, че и аз лично също мога
да допринеса за това светът да стане по-добър. Това е моят двигател, моето
гориво, за да работя. /А с работата човек благодари за Живота си. С работата от
любов, не за пари. Това е казал Учителя Петър Дънов и аз вярвам, че е така./
Вярваш ли в хората?
Да, въпреки горчивината, която
изпитвам понякога. Като цяло – да. Винаги има изключения, но заради тях не бива
да отричаме правилото. А то гласи, в случая, според мен, че хората като цяло
искат да са добри и щастливи. Мечтаят да живеят добре и в този изстрадал,
наранен и нараняващ свят. И навярно тази прастара човешка мечта ще се сбъдне
някой ден… Както и мечтата за безсмъртието...
А в себе си?
Не много. Трудно вярвам в себе
си. Сигурно има причина. Или причини… Но гледам, въпреки това, да живея като
добър и верен човек, на когото може да се разчита. Това е много важно за мен.
Интересуват ме другите. Не просто мнението им, а как са самите те. Имам силно
развито чувство на емпатия, на състрадание. Имам милостиво сърце. Опитвам се да
се науча то да е такова и по отношение на собствените ми грешки. А те май са
неизбежни, в хода на Живота… Вече зная – важното е да не са фатални. Поправими
ли са – всичко ще бъде наред. Защото умея да обичам. И всъщност, точно защото
умея това – няма да има нищо фатално…
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Не съм точно тип „мечтател“… Но от цялото си сърце се надявам на добро развитие на нещата в бъдеще – за детето си, за себе си, за семейството, за всички! За цялото човечество… За всички… същества. Иначе нямат край целите, човешки. Без цел сякаш сме изгубени и е по-добре да имаме.
.JPG)
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Да. Не съм „на ти“ с времето,
уви… Бих искала, но явно не зная как или още се уча. Ако се уча – дано се науча
по-скоро! Бих искала да присъствам във всеки един момент цялостно и пълноценно,
особено когато е споделен с най-близките ми и любими хора, а и ако е прекаран в
самота… И резултатите в живота са важни, но най-важно е с какво чувство сме
изживели даден момент или период, доколко сме присъствали в него, доколко сме
успели наистина да Живеем… И да споделяме момента. Или да го оползотворяваме,
или да си почиваме, ако сме сами. Или да се развиваме. Или да помагаме на някой
друг да се развива…
За жалост, не си позволявам често
пъти да присъствам изцяло в момента. Някакъв инстинкт имам, сякаш да се
предпазя. От дълбочината на преживяванията, от възможната болка… Но всъщност,
притъпявайки присъствието си – понякога почти до отсъствие, душевно, въпреки
реално физическо присъствие – човек наранява повече – и себе си, своята душа, и
околните. И може да загуби много шансове за красиви спомени. Това е най-лошата
страна на депресията, струва ми се. А някои хора са податливи… Нужна е много
смелост. За да бъдем (отново) Тук и Сега. Каквото и да става…
Съжаляваш ли за нещо в миналото?
Да. За много неща. Такъв човек
съм, явно. Всъщност, ако имам мечта, истинска, от душа, тя е – да живея така,
че в бъдеще да не съжалявам за миналото си вече. Да се променя в това
отношение. Да се науча да Живея, и в този свят!...
Важна ли е прошката в твоя живот?
Мисля, че е важна във всеки
живот. Рано или късно. Мъдрите казват, че всеки бива поставен на изпитание –
все ще има какво да прощава и дали ще успее, или не – ще е решаващ момент от
Пътя на Душата…
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Бих искала да гледам напред,
наистина. Да живея в настоящето, с (добро) предчувствие за бъдещето, което ще донесе
плодовете на посятото днес… А и на стореното вчера. Нека носи сладки плодове!
Това също ми е мечта. Май ще се окаже, че все пак имам мечти, макар и понякога
по-смътни, абстрактни, без конкретни очертания и рамки… Широки мечти, като пътища
и хоризонти...
Харесваш ли нашето време?
Някои неща в него никак не ми
харесват. Направо са потресаващи, в напълно негативен смисъл. Не ми се
изброяват…
Но има и прекрасни неща в днешно
време, в днешния ден. Винаги има! Господ е щедър… Наистина. И във времена на
изпитания – дава храна, милост, пътеки и начини, за да се справим и да
продължим нататък.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
В реалното пространство на този
свят – не. Държа най-много на пътуването към Бъдещето, на успешното такова
пътуване и Пристигане. И на Пътя към осъществяване задачите и мечтите на
Душата.
И на Пътя към Душата на детето
ми. Към неговото сърце. И към неговото Бъдеще, в което ще се радвам да
присъствам с частица от Душата си… С най-добрата, любяща, подкрепяща и
закриляща част от мен. С искрена молитва към Бог, защото Той е най-голямата,
вечната и истинската Закрила…
Държа и на Пътя към Душата на моя
любим човек и спътник в Живота. Ценя го безкрайно. Обичам го. Прощавам дребните
грешки и несъвършенства, защото и на мен ми е простено – поне двойно повече…
Държа на Пътя ни заедно, напред. Душа до Душа.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три
думи...
Труден въпрос, за мен лично.
Обичам Живота по принцип, но към този свят изпитвам известни резерви… Защото
зная, че има по-добър начин да се Живее, по-истински, по-щадящ Душата. Но и тук
ще стане по-добре, истински добре, надявам се… Не заради себе си, а заради
идните поколения се надявам. Заради детето си, най-точно казано… Преродени ако
са душите ни отново на Земята – и ние ще сме част от идните поколения,
всъщност. Така че надеждата има смисъл за всеки.
С три думи… Душа. Път. Любов.
Нека има и четвърта дума – Срещи… И пета – Творчество.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Очите на детето ми, когато то се
опитва да разбере нещо важно, а също и когато е щастлив… Сиянието винаги е
красиво. Най-красиво. Независимо дали е ореол около Душата на някой чист човек,
който виждаме с вътрешното си зрение, или е цветна палитра около Слънцето по
изгрев или по залез… Сиянието е чистота и живот, а какво по-красиво от тях?!
Всяка гледка може да сияе, понякога…
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Обичам уюта на Дома. Рядко се
чувствам извън дома, като „у дома“… Хората или се отпускат по-лесно, или
по-трудно. Причините са или в характера, в самата душевност, или в миналото… И
в настоящето също. Разбира се, най-хубаво е да се чувстваш на много места
уютно, това влива жизненост в Душата…
Красивите гледки зареждат и сякаш
си „у дома“, където и да си, когато наоколо е много красиво и спокойно, и
успяваш да изживееш момента наистина.
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Не зная точно. Инат? По-скоро
воля… За бъдеще…
Сърцето ми ми помага. Душата.
Нейното съкровено, инстинктивно знание. Сънят… Музиката…
А понякога нищо, сякаш, не
помага. И някои моменти се изживяват наистина много тежко… Тогава, предполагам,
Бог и Ангелите са до нас, макар невидими, и помагат.
А после навярно сме отново сами,
като пораснали деца… До следващия момент, в който не можем повече да бъдем – сами
по себе си. Сами със себе си…
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Много имена мога да изброя тук…
Съпругът ми, Васил, е на първо място, откакто се познаваме. И други близки
също… И детето ми ме подкрепя и ми влияе доста, всъщност.
Много творци също – Достоевски,
Ван Гог, Вапцаров, Мартин Гор, Лейн Стейли… И други прекрасни личности… Също и
съвременници, с които лично се познавам, за радост – като Калин Терзийски и
Николай Владимиров, например. И с много от участниците в този мой десетгодишен
вече проект „Един от нас споделя“ се подкрепяме взаимно.
Към всички тях чувствам искрена
благодарност. Че ги има. И че общуваме, понякога. Че има истински обмен между
Душите.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Да. Трябва да съм по-смела – не
понякога, а винаги. По-решителна. Да се отърся от съжаленията, колебанията,
склонността да се оплаквам, когато ми е трудно… От излишния багаж по Пътя си
трябва да се освободя. Да имам сили за най-важните неща. За съкровеното и
смисленото. За самия Живот.
Намерила ли си призванието си?
Мисля, че да. Писател съм. Имам хуманни проекти. Майка съм. Обичам да подкрепям хората. Не е малко, за един живот… Но вярвам, че моите сегашни занимания не изчерпват скритите в Душата дарби. И фотограф се чувствам, макар да съм любител, не практикувам професионално това занимание, хоби е за мен, поне засега...
Бог ни дарява толкова много понякога… И един Живот определено не е достатъчен за изява и развитие на всичко.
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Да, страхувам се. И вярвам. Не
зная защо вярата не отменя (напълно) страха… Струва ми се, че в различни периоди –
различно преживяваме мисълта за смъртта. И има значение дали сме родители…
Мисля, че с времето хората се срастваме с тази личност и с това тяло, с които
сме сега, и става по-трудна раздялата с тях… Но пак може да се случи в мир тя,
стига човек да е живял смислено, а и смело, до голяма степен, и да осъзнава, че
Душата ще продължи нататък свободна, няма да е затворена в ковчег и гроб, и че
ще може да срещне в Светлината, Отвъд, по нов, прекрасен начин, сродните си
души. И ще живее отново…
Все пак мисля, че е травматичен
днешният начин на раздяла и погребване на починалите… Ако това се промени –
всичко ще е много по-лесно. Всичко може да бъде по-добре, по-леко…
А какво те кара да се чувстваш жива?
Красивата музика, която обичам.
Усещането за ударите на собственото ми сърце. Любовта. Прегръдката, целувката… Любимите
ми залези. Красотата на небето, на природата… На някои срещи между нас, хората.
Пътуване. Пейзажи… Кафе. Вино. Усмивка. Вятърът… Въздишка. Дете… Съзерцанието. Свежият
въздух. Радостно вълнение, общуване, добро предчувствие… Усещането, че днешният
ден наистина е нов. И аз също, заедно с него.
Какво е за теб самотата?
Различни неща, в различни
моменти. Обичам усамотението, нуждая се от него, заради това, че имам творчески
идеи… Макар че поне част от тях могат да бъдат споделяни и би било по-радостно
за мен, ако творя така – споделяйки времето си с любими души. Не обичам
самотата, всъщност. Понасям я, но не я обичам. Не бягам от нея, сякаш, но в
известен смисъл я избягвам… Друг път се стремя към нея, поне за малко… Може би,
за да осмисля нещо. Във всеки случай – самотата носи покой, но не носи щастие.
Споделеното време е това, което дава шанс за болка, но и за нещо, случващо се
отвъд теб самия… Всъщност и самотата е светла и широка като хоризонт, и
споделеното време понякога. Няма точна рецепта в Живота сякаш… Няма рецепта за
самота, за споделеност, за Живот. Има просто моменти, периоди… И нашите души,
които минават през тях, ги има.
Какво ти дава представа за вечност?
Категорично – красивата,
вдъхновена Музика. Необятното звездно Небе. Любовта. Редуването на денонощията…
Вечните изгреви и залези на Слънцето, каквото и да се случва на Земята и в
нашите души.
Представата, усещането ми за Бог
– също. Моето и на другите хора…
Пътят…
Душата.
Синьото…
Копнежът.
Сънят на човека за Безкрая…
Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?
Добрините в живота ни са много,
обикновено. По-големи или по-трудно забележими. Аз ценя всички, за които
успявам да си спомня! Помощ са ми оказвали непознати за мен хора, чиито имена
не зная, лицата им не помня добре или никак, но жестовете, в конкретен момент,
помня за цял живот!...
Сред близките ми най-много ценя
подкрепата на моя съпруг, който всеотдайно е до мен, с голямо разбиране и
търпение към моята душевност, интереси, характер и нагласи – именно неговата
безусловна помощ ми позволява да работя, да творя, да разгърна дарбите си,
заедно с нашето (наистина прекрасно) дете…
Какви чувства изпитваш най-често?
Най-различни. Цялата палитра
сякаш познавам… Любов, скръб, радост, отчаяние, надежда, песимизъм, ведрост…
Най-много се старая да „стоя“ при Любовта, Вярата и Надеждата. Така важни за
Живота!... Насъщни. Липсата им е „незаобиколима“…
Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил
това?
Баща ми. Лейн Стейли. Мартин Гор.
Достоевски. Ван Гог… Все тези същите хора, оказали влияние върху мен, върху
сърцето и душата ми... Слава Богу, мога да прегърна и прегръщам – сина си, мъжа
си, майка си, брат си, приятели… Дори и непознати! Особено на представяния на
книги. Любимо нещо е прегръдката за мен! Казват, че може да е плен, но аз я
разбирам и преживявам като утеха, като подкрепа, като „не си сам, тук съм и
аз“… Нали помните онази невероятна песен от „Козият рог“ – на Мария Нейкова:
„Вървят ли двама на дълъг път
и път да няма не ще се спрат.
Ще бродят близки по таз земя,
ах, как не искам да съм сама.
Решат ли двама да дирят брод
в тях грейва пламък за цял живот.
Той пръска искри в скръб и тъма,
ах, как не искам да съм сама.
Делят ли двама една съдба,
допрат ли рамо в една борба,
ще легнат чисти във таз земя,
ах, как не искам да съм сама…“
Имаш ли вътрешен мир?
Рядко, струва ми се. Повечето
творци сме може би така… Все пак – познавам и това състояние, Слава Богу!
Благословено е… И благодатно – за живеене и за работа.
Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Щастливите имат различни лица… Но
всички те имат като „черти на лицето си“ – Мир, Любов, Хармония, Красота,
Заедност…
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете
или на другите хора въобще?
Обичай – Другите и Себе си! И
вярвай в Бога… И Него обичай също! Само Той може да ти/ни помогне понякога.
Никога не оставяй съвестта си да заспи… Стреми се да поправиш грешките си,
стига да ги осъзнаваш, и колкото по-рано – по-добре. Не ги мисли след това
повече…
Стреми се към Съвършенство, към
усъвършенстване и това ще осмисли живота ти.
Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...
Навярно има. Трудно ми е да го
формулирам сега.
Може би… „Успявам ли, успях ли?
Изживявам ли пълноценно Живота си или го пилея? Изпълних ли основните задачи,
поставени пред Душата ми сега? Използвах ли добри условията, дадени ми свише, с
тази цел – да ги изпълня?“
Ако отговорът е отрицателен (допускам, че може да е такъв) – от това би ме заболяло наистина много… Душата боли,
когато се проваляме в най-съществените за нея неща, в този наш Живот. Уви!...
Какво може да те разплаче?
Твърде много неща. Чуждото
страдание, което впрочем не е чуждо за мен… (Не го изживявам като чуждо, а като свое.)
Своите болки… Горчивите спомени…
Болезнените истини… Отдалечаване от близки хора, дори за малко, от сродни души,
с които деля Пътя и Живота си… Самотата може да ме разплаче. Самотността…
Също така и силни положителни
чувства… На дълбока любов, на благодарност… За нещо, което имам, което чуя и
видя, и е красиво!... Добро… Такива неща.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Момент на безгрижие и веселие… На
шегуване със себе си (рядко ми
се случва, но все пак). Топлата усмивка на
някой друг, на дете или бебе, на любим човек, близък приятел или дори непознат…
Малки бебета-животни, които си играят безгрижно, търкаляйки се наляво-надясно
по поляна… Филм с приятен, невинен хумор. Има и такива, например комедийния
сериал «Напълно непознати / Perfect strangers»…
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден
той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Трудно ми е да преценя,
понастоящем. Наистина…
Или съм в началото на
подреждането, или в средата или в края…
На 43 съм вече, може би съм в
средата или в края на реденето на пъзела – поне относно този свой земен Живот.
Така се чувствам…
Не виждам добре цялата картина
напоследък, имам такива моменти и периоди, с по-голяма несигурност, сякаш
пластовете се разместват или могат да го направят… Като при земетресение. Но
това важи не само за мен, виждам, а за цялото Човечество в момента. Така че не
е въпрос само за личния ни „пъзел“, а донякъде – и за общочовешкия, защото
редим и двата, малко или много. !
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш
най-голяма благодарност?
За прекрасните си съпруг и дете, за
подкрепата и свързаността помежду ни, у дома и въобще… Така нужни в днешния
свят!
За подкрепата на близки, от
семейството, но и на непознати (или почти
непознати) хора към
мен…
За относителното здраве… За миговете на топлота, уют, хармония, красота… По залез, например… Имало ги е, има ги и днес! Въпреки болките на света (които са и наши, донякъде)… За относителната красота, също така, заради която – може би – повече хора са склонни да ме чуят, да прочетат нещо написано от мен, да споделят мое послание…
Благодарна съм също така, че няма клюки и негативни думи за мен и моите творби! Дори да е по липса на достатъчно известност... Чувствителен човек съм, доста, и така е по-добре за мен. Дори да съм "в сянка"... Днешното Слънце, а и "светлината на прожекторите" са малко опасни, образно, а и буквално казано. Трябва сила, за да издържиш на Светлината, на Огъня. (Те са и пречистващи, понякога, разбира се.) Може би още нямам достатъчно такава сила...
За това, че успявам да публикувам
свои книги и те биват оценявани много високо от някои хора, (по)читатели! Това е наистина безценно за мен… Красиво и мъдро,
по своему, наследство, което светът ще наследи от мен… Човешкият свят! А той,
като малка матрьошка, е част от по-голяма, от цялото Мироздание, от необятната
Божия Вселена е част! И аз допринасям с нещичко… Съграждам. Заедно с Други. С
помощ свише… Затова – БлагоДаря!!!
За Душата си – най-вече! За това,
че тя, явно, има връзка с Бога и не е изоставена, и не е изоставяща!
И има Любов в нея, която ще пребъде, вярвам - и Отвъд Смъртта...
(Може би ще споделя скоро тук и още едно, трето авто-интервю, с по-различни въпроси обаче... Написано е и то, вече!)
Кристина Митева - CandySays,
гр. София, декември 2024 г.
