Петър Канчелов споделя...

 

Здравей! Моля, представи се накратко...

Петър Канчелов, на бял свят от 21.02.1978 г., бял мъж, двукратен съпруг и също-толкова-кратен мъжки татко, работил от одитор през счетоводител, през банков служител до носач-товарач на стоки по своя воля.

Поет по душа, прозаик по занятие, бунтар по възприятие. С две допълнителни думи – неосвидетелстван оптимист.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

В хронологичен ред – собственото раждане, всяка от любовите ми (бел. – странно звучи „любов“ в множествено число, или?), всяко от ражданията на синовете ми. В промеждутъците между изброените – шофьорската книжка, оргазмите, авторските стихове и чувството на благодарност за всяко събуждане в нов ден.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Първата любовна раздяла.

 

В какво вярваш?

В Човека като Създател, в Любовта като Религия, в Споделеното Щастие като Откровение.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам в личностите, които правят хората по-човечни.

 

А в себе си?

Безусловно „Да“; който не е способен да повярва в себе си, не е способен да повярва и в хората.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за глобална емпатия. Надявам се на най-доброто (и не се обезкуражавам от най-лошото).

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето стига за всичко, което е истински важно.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Съжалението със задна дата на свой ред е достойно за съжаление.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да се греши е човешко, да се прощава е божествено, да се помни е решаващо.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея „в интересни времена“ (бел. – всяка прилика с китайско проклятие не е случайна); а иначе – повече в настоящето, за да контролирам бъдещето.

 

Харесваш ли нашето време?

Дайте ми машина на времето и ще кажа! ;-) По същество – харесвам, каквото имам, включително „нашето време“!

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Място – където е сърцето, пътуване – към себе си.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам Живота, презирам живуркането. Животът за мен сега е привилегия от вселенски порядък. Животът в три думи – живец, желание, жажда.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Голо женско тяло в прегръдка, отражението ми в очите на любими хора, изгревът.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Сред тишина, но не космическа.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Съзнанието, че продължението си струва усилията.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите и брачните партньори.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Обратната захапка ;-)

 

Намерил ли си призванието си?

Баща, съпруг и поет любител в едно – намерени.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

„Не е страшно да умреш, страшно е да не живееш“ (по памет от „Клетниците“ на Виктор Юго). Вярвам, че истинският «Живот след смъртта» е в паметта на наследниците.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Любовта, опасността, въздухът в белите дробове.

 

Какво е за теб самотата?

Липсата на сродна душа е най-мъчителната самота.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Хорската глупост ;-)

Представата ми в по-лиричен смисъл, по същество е:

„Touch my tears with your lips

Touch my wounds with your fingertips

And we can live forever

And we can love forever

Forever without today…“

(Queen – „Who Wants to Live Forever“)

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Създаването ми.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Според случая и тонуса – от благоговение до яд.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Исус на Микеланджело от Сикстинската капела.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Искам ли вътрешен мир, готвя се за вътрешна война.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието за мен е в глътката въздух. Съвършенството е скучно, а и не съществува – един миг любов струва повече от безброй дни без същата.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

„Човекът е чувство“

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Няма такъв.

 

Какво може да те разплаче?

Саможертвата в името на велика цел (бел. – това е и дефиницията за „истинското безсмъртие“ в края на комикса „Крепостта на безсмъртните“ от оригиналното списание „Дъга“).

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Мил, безкористен жест; песен на пойна птица; току-що проходило дете; сполучлив анекдот…

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Животът ми като пъзел е приемливо подреден; липсват парчетата с внуците, за да е цял и завършен.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

В живота си ценя най-много чувството, че постъпвам правилно, според собствените си убеждения. Най-голяма благодарност чувствам за това, че съм познал Любовта от първо лице.

снимки - личен архив на Петър Канчелов

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

 

Ти, живот, мой дар най-скъп

Бил си, ще бъдеш и оставаш!

Понякога си с вкус на скръб,

Но в обичта ти припознаваш

 

Палач на болките, на всички

Оловносиви мигове, в които

Мрачен е светът! И в срички

Четири едва ти имаш скрито

 

Послание – „Обичам те“ е то,

От злато по-безценно, рядко!

Наковалня аз съм, чук, длето

С посланието мое и е сладко

 

Чувството да любиш, да гори

У мен пожар стихиен, да зове

Отвътре глас тих и да покори

Същността ми! Нека с Богове

 

И с демони, живот, изпратиш

Ме в двубои, в битки не едни

За обич! Ти не ще разклатиш,

Не ще ме спреш! Да вледени

 

Не ще успее люта зима моите

Чувства, нито зноят ще стопи

Принципите ми! Ах, в своите

Водоеми моят дух ще потопи

 

Снагата си безплътна и отпие

Ли глътка обич неподправена

И топла, то у себе си да скрие

Нея може!... Тя не е забравена…

 

#modusvivendi

Благодаря за споделеното!