Здравей! Моля, представи се накратко...
Петър Канчелов, на бял свят от 21.02.1978 г., бял мъж, двукратен съпруг и също-толкова-кратен мъжки татко, работил от одитор през счетоводител, през банков служител до носач-товарач на стоки по своя воля.
Поет по душа, прозаик по занятие,
бунтар по възприятие. С две допълнителни думи – неосвидетелстван оптимист.
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
В хронологичен ред – собственото раждане,
всяка от любовите ми (бел. – странно звучи „любов“ в множествено число, или?),
всяко от ражданията на синовете ми. В промеждутъците между изброените – шофьорската
книжка, оргазмите, авторските стихове и чувството на благодарност за всяко
събуждане в нов ден.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?
Първата любовна раздяла.
В какво вярваш?
В Човека като Създател, в Любовта
като Религия, в Споделеното Щастие като Откровение.
Вярваш ли в хората?
Вярвам в личностите, които правят
хората по-човечни.
А в себе си?
Безусловно „Да“; който не е
способен да повярва в себе си, не е способен да повярва и в хората.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая за глобална емпатия.
Надявам се на най-доброто (и не се
обезкуражавам от най-лошото).
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Времето стига за всичко, което е
истински важно.
Съжаляваш ли за нещо в миналото?
Съжалението със задна дата на
свой ред е достойно за съжаление.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Да се греши е човешко, да се прощава е божествено, да се помни
е решаващо.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Живея „в интересни времена“ (бел. – всяка прилика с китайско проклятие не е
случайна); а иначе – повече в
настоящето, за да контролирам бъдещето.
Харесваш ли нашето време?
Дайте ми машина на времето и ще
кажа! ;-) По
същество – харесвам, каквото имам, включително „нашето време“!
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Място – където е сърцето,
пътуване – към себе си.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...
Обичам Живота, презирам
живуркането. Животът за мен сега е привилегия от вселенски порядък. Животът в
три думи – живец, желание, жажда.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Голо женско тяло в прегръдка,
отражението ми в очите на любими хора, изгревът.
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Сред тишина, но не космическа.
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Съзнанието, че продължението си
струва усилията.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Родителите и брачните партньори.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Обратната захапка ;-)
Намерил ли си призванието си?
Баща, съпруг и поет любител в
едно – намерени.
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
„Не е страшно да умреш, страшно е
да не живееш“ (по памет
от „Клетниците“ на Виктор Юго). Вярвам,
че истинският «Живот след смъртта» е в паметта на наследниците.
А какво те кара да се чувстваш жив?
Любовта, опасността, въздухът в
белите дробове.
Какво е за теб самотата?
Липсата на сродна душа е
най-мъчителната самота.
Какво ти дава представа за вечност?
Хорската глупост ;-)
Представата ми в по-лиричен
смисъл, по същество е:
„Touch my tears with your lips
Touch my wounds with your fingertips
And we can live forever
And we can love forever
Forever without today…“
(Queen – „Who Wants to Live Forever“)
Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?
Създаването ми.
Какви чувства изпитваш най-често?
Според случая и тонуса – от благоговение
до яд.
Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?
Исус на Микеланджело от
Сикстинската капела.
Имаш ли вътрешен мир?
Искам ли вътрешен мир, готвя се
за вътрешна война.
Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Щастието за мен е в глътката
въздух. Съвършенството е скучно, а и не съществува – един миг любов струва
повече от безброй дни без същата.
Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите
хора въобще?
„Човекът е чувство“
Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...
Няма такъв.
Какво може да те разплаче?
Саможертвата в името на велика
цел (бел. – това е и дефиницията за „истинското
безсмъртие“ в края на комикса „Крепостта на безсмъртните“ от оригиналното
списание „Дъга“).
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Мил, безкористен жест; песен на
пойна птица; току-що проходило дете; сполучлив анекдот…
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?
Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Животът ми като пъзел е приемливо
подреден; липсват парчетата с внуците, за да е цял и завършен.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма
благодарност?
В живота си ценя най-много
чувството, че постъпвам правилно, според собствените си убеждения. Най-голяма
благодарност чувствам за това, че съм познал Любовта от първо лице.
Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с
другите – напиши го също!
Ти, живот, мой дар най-скъп
Бил си, ще бъдеш и оставаш!
Понякога си с вкус на скръб,
Но в обичта ти припознаваш
Палач на болките, на всички
Оловносиви мигове, в които
Мрачен е светът! И в срички
Четири едва ти имаш скрито
Послание – „Обичам те“ е то,
От злато по-безценно, рядко!
Наковалня аз съм, чук, длето
С посланието мое и е сладко
Чувството да любиш, да гори
У мен пожар стихиен, да зове
Отвътре глас тих и да покори
Същността ми! Нека с Богове
И с демони, живот, изпратиш
Ме в двубои, в битки не едни
За обич! Ти не ще разклатиш,
Не ще ме спреш! Да вледени
Не ще успее люта зима моите
Чувства, нито зноят ще стопи
Принципите ми! Ах, в своите
Водоеми моят дух ще потопи
Снагата си безплътна и отпие
Ли глътка обич неподправена
И топла, то у себе си да скрие
Нея може!... Тя не е забравена…
#modusvivendi
Благодаря за споделеното!
