Фотографии - личен архив на Румен Троев
Здравейте, казвам се Румен Троев и съм актьор,
драматург и мечтател.
Родом съм от град Казанлък, но от 2013 г. живея в
София. През 2020 г. година завърших бакалавър “Актьорство за драматичен театър”
в НАТФИЗ, в последният клас на проф. Стефан Данаилов, а през 2022 г. завърших и магистратура “Творческо писане”
в Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
В края на 2023 г. с мои колеги създадохме
Театрално дружество “КОНФЛИКТ”, на което в момента съм управител, и чрез него
създаваме независим театър, по този начин се борим за еволюция в изкуствата и
културата у нас.
Дотук с биографичната справка.
Истината е, че аз съм бунтар. Вярвам, че смисълът
на човешкият живот е да твори, да създава, да надгражда и да еволюира спрямо
времето, в което живее. Именно затова, не съм щатен на сигурна заплатка, а съм
тръгнал срещу течението, независимо колко е трудно. От години мечтая и сбъдвам
мечтите си, така се чувствам жив и удовлетворен, това смятам да продължа да
правя и занапред.
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Страшно много са, аз съм позитивен човек и умея да се наслаждавам на
живота, независимо от всички трудности, през които съм преминал. Но ако трябва
да обобщя – това, че работих още от 15-годишен, натрупах много опит и
осъзнатост относно свободата и отговорността. Откриването на изкуството,
срещите ми с хора като Малин Кръстев, Сава Драгунчев и Стефан Данаилов, моите
актьорски учители, които ми помогнаха да открия, опозная и да се влюбя в
театралното изкуство.
Играта ми на сцена (имах щастието да започна да играя в столичен театър
още от 1-ви курс в Академията), по-голямата част от студентските ми години,
писането на пиеси, откриването на
сродната ми душа, създаването на първото ни независимо представление и срещите
с публиката след това. Фактът, че в момента живея живота, за който преди години
съм мечтал.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?
Преодолял съм десетки трудности и истината е, че с времето всяка нова
трудност е по-голяма, но това е доказателството, че се развиваш и израстваш.
Отделно, старая се да гледам на трудностите като на предизвикателства,
а не като на проблем. Още се уча в това направление.
Ще опиша някой предизвикателства в хронологичен ред:
* Липсата на подкрепа от родителите ми, те бяха
против идеята да ставам актьор и вярваха, че това е невъзможно, поради факта,
че те нямат пари или връзки, а в България нямало как да стане без тях. Въпреки
това, аз се издържах сам, работих и си събирах пари, с което сам си платих
образованието и издръжката по време на следването ми. По този начин си доказах,
че няма невъзможни неща!
* Първите две години в НАТФИЗ. Макар да кандидатствах
по-късно, ме приеха от първия път в класа на проф. Иван Добчев и завърших
успешно първата година, но се сблъсках с грозната, лицемерна и фалшива страна
на театъра и висшето образование у нас. Отделно аз не искам да се мазня и нагаждам,
което пък се оказа важно, за разпределението на ролите и отношението на
повечето преподаватели. (Тогава беше и нахлуването на Волен Сидеров в НАТФИЗ,
което допълнително доказа, че нямаме гилдии у нас и масово артисти,
преподаватели и директори не смеят да се борят или дори да говорят срещу
политиците и мутрите.) Поради факта, че професор Добчев преподава по различна
методика (Брехтов театър) спрямо другите професори в академията и ред други
причини, реших да повтарям първи курс, така попаднах при доц. Пенко Господинов,
но там пък той не ме хареса, защото не ме е избирал лично, а аз се прехвърлих
при него чрез студентските ми права. Така след една година в неговия клас и
нова доза позьорство и фалш, той ме заплаши деликатно, че ако остана в класа му
няма да ми даде заверка следващата година. Всяко зло за добро, така се
преместих в класа на професор Стефан Данаилов и там си попаднах на мястото.
(Мечтаех си да съм в неговия клас, но годината в която кандидатствах, бяха
обявили, че той се пенсионира и няма да преподава повече. Впоследствие, той
размислил и решил да вземе още един – последен клас.)
* Ковид кризата. Предполагам, за много хора това е
било труден момент, аз не съм изключение, тогава бях 4-ти курс и вече играех на
3 различни столични сцени в общо 4 професионални представления. Отделно с
различни мои колеги имахме няколко театрални проекта, които трябваше да имат премиера през есента
на 2020 г., сред тях беше първата ми
пиеса, но изведнъж цялата държава се затвори, а населението беше удавено в
паранои и паники, които допълнително се отразиха убийствено на човешката
психика и следователно на културния сектор. Впоследствие, заради наредбата за
30 % посещаемост, планираните ни проекти пропаднаха, а театрите се капсуловаха
в борба за оцеляване и търсене на средства. Но дори и за тази криза съм благодарен, защото в първата вълна на
изолацията, се запознах с моята любима, сродната ми душа, с която живея и до
днес.
* Настоящият момент, създаването и развитието на
независим театър от нулата, търсенето на средства и спонсори, намирането на
публика, привличане на хората към изкуството и културата. Особено във времето
на войни, кризи, инфлация и липса на правителство и каквато и да е културна
политика, допълнено от масовата мода на опростачване у нас. Това е най-голямото
предизвикателство, с което съм се сблъсквал до момента.
В момента съм в труден период, наскоро внезапно загубих дядо си Филип,
все още ми е трудно да го приема и да го осмисля, предполагам трябва време.
В какво вярваш?
Във вселената. В законите на вселената, които съществуват и работят,
независимо дали хората ги осъзнават и познават. Вярвам в чудесата, в
еволюцията, защото те са се доказали в хилядолетията на човешката история.
Вярваш ли в хората?
Вярвам. Хората имат безкраен потенциал, човешкото въображение е
безгранично. Трагично е, когато шепа дебили успяват да манипулират и
опростачват милиони. Това е и перманентната криза на българския народ –
невъзможността да разпознава и да се пази от пропаганда. Именно затова ни
управляват и ограбват толкова лесно от десетилетия. Но няма нищо вечно, и това
е доказано от историята. Вярвам, че българите сме способни на ново чудо, също
както след 5 века Османско владичество сме се освободили и сме станали втора
икономическа сила в Европа, така ще дойде време, когато ще се освободим от
чуждите влияния и ще успеем отново сами да издигнем страната си.
А вярваш ли в себе
си?
Винаги! Една любима моя мисъл от Аристотел:
“Аз никога не се
променям, аз ставам все повече себе си.”
И аз така, развивам се, еволюирам и ставам по-добър, по-способен и
по-щастлив.
За какво мечтаеш? На
какво се надяваш?
Мечтая постоянно, мечтая в следващите няколко години на създадем наш
собствен театър. Мечтая също и пиесите ми да се поставят по цял свят и да стана
милионер. Мечтая да съм общественик. Мечтая да възвърна благотворителната
дейност и филантропията от времето на царска България и начина, по който хора
като Пенчо Семов, Христо и Евлоги Георгиеви, и стотици други, са издигали
културата, образованието, изкуствата и науката у нас. (Смятам, че това са едни
от основните ни проблеми в момента като общество – масовата постмутренска култура за парадиране с
богатство и ползването му за мачкане на по-слабите от теб, в тандем с изтритата
история за българските общественици и дарители преди комунизма.) Мечтая да
донеса светъл пример в света чрез изкуството ми. Мечтая след време да имам
много деца и домашни животни. (Засега имаме само 2 котки.) Мечтая си да обиколя
целия свят – всичките 196 държави. Мечтая, след време, да направя моя собствена
манга и по нея да направят аниме. Мечтая да създам библиотеки, кина и центрове
по изкуства из цялата страна. Мечтая да спечеля Нобелова награда и поне едно
Оскар-че. Мечтая си след като навърша 77 години да си направя пътешествие в
космоса и да посетя друга планета, може и някое представление да изиграя там.
Мечтая да живея до 107 години, а ако открият метод за подмладяване
дотогава, дори и повече.
 |
Има ли нещо важно,
за което не ти достига времето?
Не ми достига време да пиша – аз обичам да пиша през нощта при това
маратонно, сядам в полунощ и пиша, докато не стане светло и имам нужда да се
потопя единствено в писането, без да мисля и да се занимавам с нещо друго, а
това изисква специално време, което на фона на натовареността ми сега и всичките
ми занимания остава на заден план.
Съжаляваш ли за нещо
в миналото?
Не. Всичко е ценен опит и урок, без който нямаше да съм това, което
съм в момента.
Важна ли е прошката
в твоя живот?
Да, във времето се научих да прощавам и да не пазя лоши мисли към
хората, които са ме наранили и са ми навредили по някакъв начин. От това
олеква, човек не трябва да задържа яд (от старобългарски значи “отрова”) в себе
си.
Повече в миналото, в
настоящето или в бъдещето живееш сега?
Имам равновесие между трите – прекарвам много време във фантазии,
мечтаене и планиране (бъдещето), но същевременно действам и следя какво се
случва тук и сега, боря се, творя и се уча стъпка по стъпка, как да се развивам
като независим творец и артист (настоящето), в същия момент отделям и много
време да изследвам историята в различните ѝ перспективи (миналото).
Харесваш ли нашето
време?
Да, с всичките му плюсове и минуси. Ние живеем в най-доброто и
същевременно най-парадоксалното време. За първи път в човешката история –
технологиите изпревариха човека и той изостана, при това грандиозно, именно в
това се крие ножът с двете остриета. Човечеството навлиза в нов етап на
глобализъм и само времето ще покаже дали ще успеем да еволюираме като вид и да
пребъдем, или ще се избием взаимно в невъзможността да покорим войнствената си
природа. Вече минахме 8 милиарда и всичко е възможно, от нас зависи – кое, кога
и как ще изберем.
Има ли място и
пътуване, на които държиш най-много?
Мечтая си да посетя много места, така че във времето ще видим, иначе
не свързвам пътуванията толкова с локация, а по-скоро с хора. Държа да се
виждам с близките и приятели ми от Казанлък, при тях се прибирам по празниците.
Обичаш ли Живота?
Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи…
Обичам го. За мен животът е приключение, пътешествие, в което ти си
капитана, неограничена възможност, в която ти сам си бог и имаш способността да
материализираш мисълта си в реалност. Животът е избор, страст и мечта.
Кои са най-красивите
гледки на света за теб?
Гледките от най-високия връх на планината, различни планини, различни
гледки, но има нещо магично, когато успееш да видиш света от високо. Също така,
облаците и светът през прозорчето на самолета. Много обичам да летя, още една
причина, поради която искам да пътувам повече.
Къде се чувстваш
най-добре, като „у дома”?
Сред любими хора. С тях всяко място се превръща в “дом”.
Какво ти дава сили
да продължаваш напред в трудни моменти?
Мечтите ми, опита ми, че многократно съм сбъдвал “невъзможното”,
въпреки негативизма и неверието на околните, страстта ми към това да се
развивам.
Кои хора са ти
оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
В личен план – леля ми Маруся и дядо ми Филип, до голяма степен те ме
възпитаваха още от дете, тъй като родителите ми се разведоха когато бях много
малък, а аз не се разбирах и с двамата, поради което израснах предимно на
улицата. Животът е най-добрият учител.
В професионален план – Малин Кръстев, първият ми учител, бях в неговата школа 1 година, преди да вляза в
НАТФИЗ и благодарение на него открих страстта ми към сцената, после д-р Сава
Драгунчев и проф. Стефан Данаилов, които винаги ни казваха истината и се
грижеха да бъдем първо хора, а после артисти. От тях съм научил най-много.
Разбира се, вдъхновявал съм се и от различни актьори и личности, например
от биографията на Чарли Чаплин.
Искаш ли да промениш
нещо у себе си?
Да, искам да управлявам по-добре времето си и да подобря някои свои
навици, в момента съм в процес по подобрения, знам, че ще се справя, трябва ми
малко време.
Намерил ли си
призванието си?
Абсолютно. Затова съм щастлив, въпреки всички трудности.
Страхуваш ли се от
смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Не, както е казал Епикур: “Защо
да се страхувам от смъртта? Когато аз съм тук – нея я няма, когато тя е тук –
мен ме няма.” Вярвам че има някакво следващо измерение и продължение след
земния живот, душата ще продължи пътя си отвъд това тленно тяло. Дали е
прераждане, опит през друга форма на живот или кармичен цикъл, не знам, но ще
се радвам да разбера някой ден.
А какво те кара да
се чувстваш жив?
Любовта, сцената, всичките 7 изкуства, пътешествията, срещата с
публиката. Има огромно удовлетворение, когато след представление се срещнеш със
зрителите и разбереш, че си успял да докоснеш душите им, това е истинската
стойност на моето призвание. Тогава знам със сигурност, че всичките усилия,
време и енергия не са били напразно.
Какво е за теб
самотата?
Аз мога да бъда сам, но никога не съм самотен, имам много развито
въображение и цялото световно кино и литература. За мен самотата е възможност
да опознаеш и да изваеш себе си. Оформянето на характера и на личността е
сложна задача, защото си едновременно скулптор и мрамор, сам трябва да дълбаеш
и да махнеш ненужното от себе си. И, да – процесът може да е дълъг и болезнен,
но самотата е идеалната възможност да го направиш, ако позволиш на прекалено
много хора да ти се месят, ще изгубиш себе си.
Какво ти дава
представа за вечност?
Космосът. Когато си на палатки някъде в планината или на морето, далеч
от светлинното замърсяване на градската среда, в безоблачно време можеш да
видиш колко необятен е космосът. Тогава можеш и да се замислиш, какъв късмет
имаш, че съществуваш и си жив на тази малка планета, рееща се в пространството
сред милиарди други малки планети. Тази малка планета, кръстена от нас “Земя”,
на която след милиони години, динозаври, катаклизми и няколко хилядолетия
човешка еволюция си се появил точно ти, че даже можеш да си налееш и една
биричка, докато гледаш звездите, които са на милиони светлинни години от теб и
дори да се запиташ: “А някой там, гледа ли към нас сега?”.
Кое е доброто, което
са сторили за теб и няма да забравиш?
Помагали са ми, когато съм бил на дъното, това не се забравя.
Какви чувства
изпитваш най-често?
Предимно позитивни, повече съм щастлив, но се дразня и ядосвам, когато
виждам какво се случва в обществото, както и апатията, безразличието на масите.
Ако можеше да
прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?
Дядо ми Филип.
Имаш ли вътрешен
мир?
Опитвам се да го поддържам, но още съм млад, уча се.
Какво е щастието за
теб? Опиши един съвършен ден…
Щастие е да се събудиш до любимия човек, да си направиш кафе и да
бъдеш свободен, да правиш онова, което обичаш да правиш. Както вече споменах, в
момента преминавам в процес на метаморфоза, така че ще си запазя правото да опиша
съвършения ден след няколко години.
Какъв съвет би дал,
според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Да се наслаждават на живота и да го изследват, да бъдат любопитни, да
търсят винаги хубавото във всяка ситуация, да предизвикват себе си и да опитват
нови неща. В днешно време, за жалост, повечето хора не живеят, те работят,
стресират се, притесняват се, тормозят се,
само и само, за да изкарват заплатата за месеца (която все не стига) и
много сигурно, стабилно и безопасно съществуват, докато не остареят и не умират.
Животът е много, много повече от трудов стаж и пенсия.
Не. Прекалено съм любопитен. Питам смело, на моменти дори безразсъдно.
Какво може да те
разплаче?
Загубата на близък човек.
А какво може да те накара
да се усмихнеш?
Любимите хора, котките ми, слънчевото време.
Ако си представиш
живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е
цял и завършен?
На 777-то парче съм от 1000, последните части са най-трудни.
Какво цениш най-много в
живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Ценя всичко в
живота си и това, което съм, имам възможността да творя и да правя онова, което
най-много обичам, имам възможността да се развивам и да се променям, да
създавам и да се боря.
Благодарен съм за
всички хора, които съм срещнал през живота си, лошите ме научиха какво да не
правя, добрите ме научиха какво да правя, всяка среща е съдбоносна и с причина.
От всеки може да научиш ценен урок. Благодарен съм, че съм здрав, че намерих
сродната си душа и живеем заедно, учим се един от друг, благодарен съм за много
неща, може би трябва да направя отделен пост само за това. Най-благодарен съм
на себе си, че съм свободен, че мога да отстоявам мечтите си и че никога не се
предадох.
Може да звучи утопично, но ми се иска да живеем в един свят с повече мисъл за обществото, със знанието, че всички сме свързани, делим една планета, едно слънце и един въздух. Във филмите и литературата често се появява темата за апокалипсиса и края на света, но трябва да сме наясно – светът няма да изчезне, само ние хората можем да изчезнем, а светът ще продължи да се развива, да еволюира и може би след 65 милиона години следващият разумен вид на тази планета ще изкопава вкаменелости от нашата епоха. А колко хубаво би било, вместо да изчезваме – да се развием, да станем по-добри, по-умни, по-състрадателни, по-съпричастни, по-щастливи, да живеем повече и да правим онова, което обичаме. Да се грижим за собствения си вид, нека ние заедно, като човечество, продължим да живеем на тази малка планета, а защо не и на други такива. Нека АI да работи на 3 смени без почивка, а ние да рисуваме и да пишем… Мисля, че и това може да се превърне в реалност, ако повече хора го поискат.
