Цариградско шосе - дълго и право си отдъхва от жегата под светлините на уличните си лампи. Бях на вечеря с приятелка. Сега съм само аз в колата, музиката и светлинките на притихналите сгради. Карам сякаш за първи път влизам в този град, в който всъщност съм родена и отраснала - разучаващо и изцяло в изживяването през сетивата. Протягам ръка през прозореца и нагорещеният въздух от асфалта се шмугва между пръстите ми, като невидима река от неразказани истории и такива, които тепърва ще се случат за да се запомнят. Сякаш още малко ще уловя някоя история, но те се разпръсват от въздушната струя по-бързо и от дребни мушици. Хорски истории… Най-различни. Мисля си и за своята история. Всеки мисли за неговата си история, колкото и алтруистичен да твърди, че е. И не, не смятам, че е егоистично. Нали трябва да знаеш откъде идваш, за да отвориш пътя към себе си на някой и вероятно да го извървиш заедно с него. Подминавам бензиностанция и се замислям колко хиляди хора днес са се спрели там, за да продължат отново в посоките и в историите си. Наближавам “Младост 1”. Болящ квартал ми е - кървав на сърцето. Там живее жената, която ме е родила и която не познавам. По ирония на съдбата съм отраснала в отсрещния блок, гледащ се прямо и директно с нейния, на една въздишка разстояние. Никога не сме се засичали през годините, или може би аз не си спомням. Била съм малка. Представяш ли си колко пъти майка ми може да е минавала с количката близо до входа й, а тя през това време да е излизала на пазар, мяркала ме е и е продължавала без да подозира, че това е нейното собствено дете, което преди години е оставила за осиновяване. Аз дали съм я поглеждала и с типично бебешко любопитство съм вдигала ръчичка, гукайки нещо на незнаен за възрастните език? Това няма никога да разбера. Сега живея далеч от там и историята ми трябва да продължи в друга посока. Засега. Подминавам Младост и празните му спирки с дълго издишване и се замислям за дългът ни да продължаваме напред. Казвам дълг, защото нима не е такъв? Депресията и отричането не работят, пробвах за известно време, но не става. Ако си решил да изпадаш в депресия, по-добре се откажи, защото само ще си изгубиш времето, за да стигнеш така или иначе до дълга, който щеш не щеш все някога ще те вдигне от леглото. Дългът рано или късно те поставя пред избора дали да си жертвата или оцелелият. Животът така разбърква историята ти с магическата си лъжица и от време на време настоятелно ти я поднася да опиташ какво се е получило. Аз дълго се цупих на вкуса, защото всичко извън зоната на комфорт е горчиво. Но пък разбрах че сам можеш да си подслаждаш ястието - с усмивка, мил жест, хубав филм. Пък и най-мощният лек обикновено е с най-гаден вкус. Винаги има спасение и в този случай всеки може да готви. Ако иска. Въпросът е не само как да се излекуваш, но и как да не се разболяваш, ама май това е за по-висши умове от моя. Бих казала, че съм обикновен човек, защото не искам нищо повече от живота, освен да усещам колкото се може повече разнообразните му вкусове и да се потапям в хилядите му нюанси с чисто сърце и съзнание. Наближавам центъра и предусещам скорошната поява на моята улица. Замислям се за центъра като цяло и какво стои в него. Във вихъра на всички тези истории, които прелитат покрай нас, все има някакъв център, в който всички се преоткриваме един друг - Добротата. Да си добър човек въпреки всичко. Да можеш да я изкараш от калта си. А тя върви за ръка със смирението, че понякога Дядо Боже не позволява някои неща да се случат, колкото и да искаме. Чак след време си даваме сметка, че Той ни е пазил и всичко е станало за наше добро. След това забравяме колко сме се терзали и преминаваме към следващото желание, което искаме на всяка цена да се сбъдне и да ни тормози. Трудното е докато живееш в ада си да си смирен. Но пък ако си смирен дали ще живееш в ад?… Хората бъркат смирение с примирение, но няма нищо общо.
Стигам до квартала и прибирам до сега протегнатата през прозореца ръка. Второто с което добротата върви е благодарността. Става ми приятно, че има толкова неща за които да съм благодарна. И ти ще видиш, че има за какво да благодариш, ако за миг се замислиш. Наричам благодарността завръщане към уюта на душата. Мой дълг е да го поддържам, не само заради собственото си спокойствие, но и за да мога да приютявам и някое друго измръзнало по пътя сърце от време на време. Мен са ме приютявали стотици пъти и така се научих. Най-малкото съм отгледана от невероятни хора, въпреки че съм била изоставена. Но пък може да съм била и намерена! Или открита! Или избрана! Виж как смяната на една дума прави целия смисъл различен. Така и една малка крачка встрани от една гледна точка я прави съвсем друга. Ето защо е нужно да се движим, мисля си, за да откриваме най-полезните и подхранващи душата ни гледни точки. И тогава цялата история се променя и лъжицата на живота вече не е толкова горчива. Но да сме добри, да! - може би само това остава непроменено и сега нека сменя думата “дълг” с призвание. А защо не вдъхновение, цел, нужда? Хората бъркат добротата с наивност, но няма нищо общо.
Спирам пред блока и намалявам музиката. Гръцка е, ама виж какви размисли отваря…
Искреност пронизва сърцето ми. Знам, че всеки си има по един болящ “Младост 1” в себе си. Осъзнавам с цялото си същество, че и ти, който четеш, носиш парченца от счупена обич, скършени мечти, ограбени надежди и разрушени, сринати мигове. И вероятно те са изпепелили голяма част от теб. Аз също съм повече прах отколкото плът, повярвай ми. Понякога даже имам чувството, че съм само вятър и нищо повече. Но пък този вятър ме довя до теб точно сега, за да може точно в този момент очите ти да минат през точно тези редове. За да се слеят пътищата ни за миг, да се почувстваме и да продължим привидно същите, но и вече различни. Ти вече не си същият човек от преди малко, когато започна да четеш. С всяка изминала секунда тялото ти извършва хиляди процеси, психиката ти се докосва до нещо и то я “разбутва” и пренарежда отново и отново. С всяко съприкосновение неминуемо се променяме и ставаме други. По-добри? Надявам се. Какъв е смисълът от всичко иначе, кажи ми? Когато погледнеш този малък свят, който може да е толкова тъжен и самотен, в същото време необятен и красив до нелепост, нима не е наш дълг просто да се погледнем и да се прегърнем по стотиците начини, дадени ни от небето? Повярвай ми, можеш да дадеш и почувстваш прегръдка чрез елементарни неща - приемащото топло мълчание, нежна мисъл, пратена от теб към другия, разбиращ поглед в тишината, да обърнеш лицето си с грижа към някой, да изпълниш своето “Здравейте” към касиера в магазина с жизнерадост, да допуснеш до сетивата си чистата доза обич, дошла от приятелското “Как си днес?”… Има хиляди начини по които може да се прегърнем, да. Нима сме родени да живеем сами? Не, не ни отива.
И последно… Аз не държа да кажеш “Ех, колко мило!” на написаното, даже не искам и да си го помисляш. Това въобще не е целта на този текст. Написах всичко това с едничката цел да ти напомня, че не си самотен, че самотата е измислица и че светът в теб е много по-голям от този, в който съществуваш физически. И че ако този твой вътрешен свят ти се струва на моменти мрачен, безсмислен, безнадежден и тъжен, може би е време да се обърнеш към този, който те заобикаля. А там не ти остава да правиш нищо друго освен добрини. Много чакат да бъдат осъществени именно от теб, да знаеш. Много хора чакат именно теб там, макар и ти и те да не знаете още. Ти просто трябва да се появиш. После, когато се върнеш обратно във вътрешния си свят, той ще бъде много по-богат, ще видиш. Все пак това е нашият дълг. Нека бъдем рицари на доброто, вместо печални зрители на преходното ежедневие. Нека грейнат тези доспехи. И без това сме създадени от светлина, нали знаеш?
Гася фаровете на колата, музиката спира и за миг притихвам. Има нещо в тези малки мигове на тишина, не мислиш ли? Сякаш хубаво, лошо, минало и бъдеще се събират в едно и в същото време се завихрят и разпръсват във всичкото. Неочакван трепет на обич прехвръква през диафрагмата ми. Нещо предстои да се случи…
“Тук съм!” - казвам си наум със заключителна въздишка.
А ти? Тук ли си?
С обич,
АМ."
текст и изображение: www.facebook.com/anamaria.stoilova.1
Няма коментари:
Публикуване на коментар