Алекс Красимиров (Yuri Nixon) споделя... / Yuri Nixon shares...

снимки - личен архив на Алекс Красимиров

  Алекс и жена му бяха обикновена млада двойка, която се сблъскваше с отхвърляне, унижения, бедност, връзкарство и престъпност в една от най-корумпираните страни в Европа. Страна, в която мафията си има своя държава, а връзките са по-важни от талантите, интелекта и решимостта да успееш с мечтите си. Животът на двамата бе истински черен път на разбитите мечти... докато Рики, лукавият извънземен, не им предложи сделка, която не можеха да откажат.

  Това всъщност е началото на една от най-важните ни поредици, които съчетават  автобиографията с бърканиците на “Мосад” и научната фантастика по нов и напълно уникален начин – „Рики назад във времето“. Понастоящем в Амазон е издадена първата книга на поредицата, а в запас и чернова са готови още осем тома.

  В англоезичния свят съм известен с творческия си псевдоним Yuri Nixon, който трябваше да бъде една добре звучаща игра на думи. Живял съм по света и у нас, и съм видял и преживял в детайли и българското, и чуждите общества.

  Борил съм се за промяната : участие в протестите в родната ми Варна през 2013-та, а после в създаването на две политически движения. Те бяха твърде идеалистични, за да се задържат на българска почва. И постепенно се научих, че това не е начинът да се пребориш за шепа справедливост в този жесток свят.

  Затова избрах пътя на писателя : един отдалечен от злобата на деня път. Цензурата е факт от историческото битие на човечеството и няма смисъл да се правим, че не съществува. Няма смисъл да си въобразяваме, че живеем в напълно свободно общество. Медиите са пропаганден инструмент (дори и социалните мрежи в голяма степен). Това вече е заложено в самото им устройство като един от стълбовете на съвременното общество. Колкото по-скоро осъзнаем това, толкова по-широко ще отворим очите си за реалните възможности да променим нещо в живота на ближните си.

 А авторите на фантастика винаги минават през иглените уши на всякаква политкоректност. Защото ние говорим чрез нашите герои и понякога те изявяват гледища, различни от това на създателите си. Друг път стават нашите говорители. Трети осъществяват неща, на които ние, като хора в реалния свят, вероятно не бихме се осмелили. И именно техният пример – макар и фантазен – дава надеждата, която съвременната дигитална епоха последователно и упорито ни отнема. Надеждата, че няма да е все така. Надеждата, че един от нас ще стане човек на действието и като Атлас ще изнесе света на раменете си.

  Някога аз исках да бъда този Атлас. Но тогава бях в плен на егото си. Сега предпочитам героите ми да водят напред със своя пример. Противно на мнението на повечето хора на книгата и словото, промяната в мисленето не започва от многото думи, които ще наговориш на своя ближен.

  Започва от примера на някой, който живее тази промяна. Без значение дали примерът живее на улиците на София или на страниците на “Рики назад във времето”.

 

 Кои бяха най-хубавите моменти от твоя живот?

  Всички моменти, в които живях според разбиранията си.

  Когато излизах по улиците на обречен протест в един мафиотски град.

  Когато се борих без никаква надежда за талантите и образованието на любимата си. Въпреки че в Художествената и Музикалната академия не оценяват по талант и потенциал на приемните изпити - а по това, дали някой от професорите те познава отпреди това (консултации, частни уроци и прочие).

 Когато писах истории с кръвта на сърцето си и виждах как пред очите ми се изграждаха цели светове, за чието съществуване не бях и подозирал.

  Във всеки един момент, в който се борих със зъби и нокти за нещо, в което вярвах.

Във всеки един момент, в който бях на преход в планината или в гората, в интимна мълчалива беседа с божествените искрици в природата и моята собствена духовна същност.

  Страданието сублимира в спомени, с които се гордееш, след като минат години.

 

Кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Провалите в борбата със системата, чиито жертви са били най-близките ми хора.

Провалените изпити на жена ми в Художествената, заради липсата на връзки.

Униженията, на които я подложиха десетки самозвани “учители” по пиано и рисуване през годините : унижения, защото просто не принадлежи към затворените им кръгове (по роднинска или приятелска линия), а има амбициите и дарбите на един голям артист.

Политическите движения, които бяха обречени още в деня на учредяването си, защото бяха пълни с идеалисти, а не с макиавелисти. Понеже промяната има нужда от своята добре платена,  пропагандна машина и железен юмрук на контролирано насилие. Защото това е, с което разполага системата.  А ние имахме само голата си вяра.

 

Има ли нещо важно, за което все не ти достига времето?

Постигането на всичките задачи, с които съм се нагърбил. Управлението на времето е едно от най-важните умения за всеки успешен човек. Още повече, като си писател и глава на семейство.

 

Повече в миналото, в настоящето или бъдещето живееш?

Живеенето със съжаления за пропуснатите възможности, за провалите и страданието, които си можел да избегнеш, за по-добрите избори, които си можел да направиш, за хората, на които си можел да помогнеш или да спасиш... Това, предполагам, преследва всеки човек в един момент от живота му. През последните две години мен ме преследваше толкова силно, че буквално живеех по инерция. Всяка минута, в която не пишех, не общувах с колеги в многото си работи или не вършех нещо, аз постоянно си представях какво би било, ако можех да се върна назад във времето и да поправя всичко това.

Тези мисли станаха толкова натрапчиви, че моята жена и съавторка стартира идеята за автобиографичния „Рики назад във времето“. Вместо да се терзаем върху неща, които не можем да променим, защо не направим каквото умеем най-добре : да създадем фантазен свят? Резултатът напусна терапевтичното самооткриване още в първите 100 страници текст. Новият свят започна да си създава свои закони и заживя своя богат на събития живот. Така, от една психологическа стагнация, се роди цяла поредица книги.

Но извън създаването на фантазни светове, подобна обсесия с миналото е, меко казано, токсична. Да оплакваш постоянно лошите си избори в миналото няма да те придвижи и сантиметър напред. Просто виж с какво разполагаш, помисли какво искаш да промениш, създай си няколко стратегии за действие, и започвай. Няма да бъде нито лесно, нито приятно, но с очи, съсредоточени върху целта ти, можеш да постигнеш всичко.

Когато настоящето е потискащо, използвай мечтите и целите си като мотивация да не се сринеш психически. Но се постарай да свършиш тежката работа по осъществяването на мечтата, а не само да въздишаш по нея.

Както казваше Вазов в едно от последните си издадени стихотворения (“Да работим”, 1921 г.):

Че хленч, сълзи в дни тежки не помагат,

а десници здрави с бодър ум.

 

В какво вярваш?

Че сме пратени тук, в този живот, в тази Вселена, на тази планета, в тази историческа епоха с някакво призвание. Точно като теолога Майстер Еркхарт (немски философ), аз вярвам, че Бог е непознаваем и всеки човешки конструкт на Неговия план и Неговата същност ще бъде по дефиниция непълен, неточен или дори погрешен. Колкото една амеба може да разбере човешкото същество, или дори да регистрира съществуването му, толкова и ние можем да разберем плана на Създателя.

Преди години преминах през множество исторически и съвременни теологически системи, ереси, учения, квантова физика и безброй философски конструкти. Накрая просто възприех всичкото това усилие за “суета и гонене на вятъра” (по “Еклесиаст”). Придържам се към християнската етика като антипод на “закона на джунглата”. Извън това, скромно заявявам, че не разбирам Божия план в неговата цялост. И може би никога няма да го разбера. Това не ме притеснява, защото е напълно нормално.

Създаването на вселена от нищото е невероятно усилие, което изисква огромни ресурси и високи нива на абстрактно мислене, съчетано с конкретика и детайлност. Аз самият създавам фантазни светове и въпреки хилядите изписани страници, все още мога да кажа колко трудно е всъщност. А какво остава, когато вселените, които създаваш, са самата тъкан на реалността.

По същата причина се боря толкова смело и фанатично за талантите и дарбите вложени във всеки един от моите ближни: понеже Бог е решил (по Неговата си воля и с Неговите си причини) да го вложи точно при този човек. Кои са учителите по музика, които обезкуражават един 20-годишен, изучаващ пиано, само защото не е започнал да развива таланта си на 5-годишна възраст? Всички ли сме родени в подкрепящи семейства, без предразсъдъци? Всяко семейство ли има финансовите възможности и мотивация да развие дарбите на потомците си?

Тези псевдо-учители наместници на Бога ли са, за да съдят кой талант има право на съществуване и кой – не? Кои са те, че да оспорват волята на сила, по-висша от всички ни? Ако не могат да помогнат на този ученик, тогава поне могат да не го обезкуражават, обиждат и поставят в стереотипи. Просто да отминат като кораби в нощта. Като не могат да помогнат, поне да не причиняват зло. Главното правило в науките за здравето е “Primum non nocere” - “На първо място не причинявай вреда”. Медиците у нас масово не го спазват, но защо не можем да го приложим към благородната дейност на преподаването? Там е също толкова важно.

Знам, че системата е гадна и ни мачка всичките, но можем ли да се опитаме да бъдем по-човечни един към друг, дори на битово, ежедневно ниво? Защо трябва да играем по правилата ѝ? Тази система е създадена и поддържана от хора, а не от волята на Всевишния.

 

Чувствай се свободен да споделиш това, което би искал, по въпроси, които сега те вълнуват най-много, а не ги задавам в тези интервюта…

Ето…

От какво се интересуваш най-много?

От целия свят. Не се шегувам. Научих се да чета на 4, само за да мога да разбирам написаното в енциклопедиите за животни. Растях в схлупена къщурка с двор до морето, обграден от кокошки, кучета, котки… и зеленоглава патица. Грижех се за тези животни с отдаденост. Възхищавах се на писателя Джералд Даръл и исках да стана като него. Живеех без интернет и телефон, дори не знаех какво е това, но не ми пречеше да изчета каквато научно-популярна литература по зоология и палеонтология можех да докопам. Пишех толкова грозно, че предпочитах да рисувам историите си. Мечтаех да стана ветеринар и да имам собствен зоологически тръст, чрез който да спасявам застрашени от изчезване видове (като Джералд Даръл).

После дойдоха тежките години на варненските улици, тормоза и насилието, които опознах от първо лице. Те ме смазаха, лишиха ме от щастливо детство, но ме направиха проницателен за човешкото. По-късно четях история, психология, теология, окултизъм, марксизъм, социална психология, криптография, генетика, научна фантастика.

Попадайки в нормална гимназия, аз се запалих по археологията и дългите преходи в горите на родния ми град. Там срещнах и любовта на живота си, по време на такъв изтощителен преход. В гимназията го наричаха модул туризъм, и бе задължително за всеки, който не искаше да кара допълнителен час по волейбол, баскетбол или футбол. А ако има нещо, в което никога не ме е бивало и никога не съм харесвал, това са колективните спортове с топка.

  После изкарах години на пълно отдаване на археологията, доброволческа дейност по разкопките на Караач теке до Варна (първият книжовен център на Средновековна България) и в Археологическия музей.

Тренирах усърдно и се грижех за тялото си, не за да впечатля моята любима, а за да съм достатъчно силен и издръжлив за археологическите разкопки. Тя се влюби в тази моя отдаденост. И в таланта с думите ми, предполагам.

Животът ми на възрастен почна с борба за нейните таланти, мизерна работа в МакДоналдс и… Икономически университет. Кариерата на археолог бе закопана в безименен гроб, още преди да се роди. Аборт на една от страстите ми. Последвалите събития могат да се обобщят в следния цитат от “История” на Вапцаров:

Защото би ни безпощадно

живота с грубите си лапи

направо по устата гладни.

Затуй езикът ни е грапав.

По примера на най-добрия си приятел, попаднах за кратко в общество на студенти-филолози в Софийския. Самият аз не бях един от тях, бях студент по теоретична физика, чудещ се защо бе записал специалност, в която се учеше само математика и нищо от важните за него теми (паралелни реалности, теория на измеренията, квантови двигатели, електромагнетизъм, психотронни оръжия и прочие). Запалих се по древните езици и по езикознанието като цяло. В резултат: три стартирани и напуснати университета с филологически специалности. Тринадесет езика, започнати с ентусиазъм от нулата и докарани до някакво ниво.

Когато се запаля по нещо, аз поемам огромни количества информация. Такива, които биха убили нормалния човек или биха го накарали да полудее. В такива моменти всякакъв опит да ме учиш стъпка по стъпка е излишен: така пилея силата си и се изнервям от  бавния си прогрес. Дай ми най-дълбоката и сложна диалектология на език, който съм почнал да уча вчера. Дай ми цялата граматика и два тона упражнения. Ще опра до метода “стъпка по стъпка”, когато ентусиазмът ми утихне. Дотогава мога да напредна невероятно много за невероятно кратко време.

 Този начин на учене дразни повечето хора. Затова и не си падам по курсовете по езици. Затова ми е много трудно да се задържа в една филологическа специалност, защото моят метод на учене е напълно различен от този, който се прилага по принцип. Както моят метод не би понесъл на никого от тях, така и техният метод не ми понася. Поне докато летя с ракетния двигател на страстта и желанието.

Когато ги загубя, когато темата ми стане безразлична – да, тогава ще уча стъпка по стъпка като тях. Или ще зарежа темата и ще се хвърля на следващото “завоевание”. Понеже аз не се състезавам с никого. Просто така функционира умът ми.

Един от проблемите на любимата ми е, че тя учи музикални инструменти по същия начин. За шест месеца обучение на пиано постигна това ниво, което обикновеният човек постига за 6 години практика. Но с 8-10 часа свирене на ден, пълна отдаденост. Но учителите ѝ я съдеха, обезкуражаваха и обиждаха за този уникален начин на учене.

И тогава ракетният двигател на ентусиазма ти заминава зад борда. Тогава ставаш бавен, тъп и демотивиран. Тогава започваш да се саботираш сам. Тя прилича толкова много на мен в това отношение… А в много други е моя пълна противоположност.  Може би тази дихотомия е и причината да сме още заедно, въпреки всичко преживяно.

По-късно, за кратко, се запалих по национална сигурност, а след това по дизайн на кораби и физиката зад тяхното движение. За известно време бях искрено запален по идеята да плавам за няколко години. Не може да се сравни по интензивност с хуманитаристиката, езикознанието и биологията – трите ми “съпруги” от детинство. В последно време преоткривам страстта си по палеонтологията и това влиза в основите на много поредици като “Дневникът на пеперудата”, “Газелата” и “Пуйчо”.

В момента усърдно навлизам в света на дигиталния маркетинг – но не с онзи детски ентусиазъм на неофита (новопокръстения). Това е тема, която ми е била далечна и чужда. Но за да стигнат нашите работи до своите читатели, за да станем истински професионални писатели: именно това ни е нужно – като хляба и водата.

Понеже дигиталният маркетинг е “брак по сметка”, аз се уча в движение, събирам информация, използвам метода “проба-грешка” и купища от най-важната теория. Тоест, работя по “класическия” бавен, учебен начин, който навремето искаха да ми наложат за нещата, които наистина обичах. Приемам го за необходимо зло, точно както правенето на сайтове и базовите програмни умения, които трябваше да усвоя.

 

Какво те вдъхновява и движи напред?

Моята любима живееше заради сюжетите на любимите си анимета като “Наруто”, които ѝ вливаха сила да се бори с грозотата и жестокостта на света. Понеже положителен пример в българските музикални, художествени и писателски среди много трудно се намира. А и хората на изкуството приемат подобните тям за конкуренция и правят всичко възможно да унищожат слабите и несигурните. Не казвам, че всички хора на изкуството са такива, но достатъчен процент от тях са толкова озлобени, заради живота си и собствените си неуспехи, че с радост ще смажат мечтата на всеки свой потенциален колега. В сферата на музиката такива стават частни учители и оставят пътека от страдание зад себе си.

А биха могли да сублимират болката си в грижа за другите – както  правя аз. Ще им донесе огромно удовлетворение… и непряко, ще ги направи по-успешни. Понеже всеки ще споменава добрия учител, който го е мотивирал да успее. В тази роля такива отритнати хора биха могли да постигнат толкова голям успех, че да се сдобият с читатели за книгите си/ клиенти за картините си/ договори за музиката си, и то по напълно естествен начин. Без да газят в калните блата на дигиталния маркетинг при това. Това е път, по който аз самият искам да поема в бъдеще.

 

По какъв начин постигате такава голяма продуктивност в писането?

През 2021-ва развихме един уникален метод за записване на черновите, който се превърна в “ракетния двигател” на нашата продуктивност… и в най-голямата ни пречка.

Малко предистория:

Моята жена никога не се е считала за писател. Това, от моя гледна точка, е подценяване на най-голямата ѝ страст и най-голямата ѝ дарба, но ниското самочувствие е и мой проблем, не само неин. Тя просто се възхищаваше на начина, по който пишех разкази, когато се събрахме.

След като зарязах писането изцяло през 2018-та, моята любима не спря да се бори да ме мотивира да пиша романи. Така се роди недовършеният “Художника и Синедриона” – първият ни фантазен свят. Една изписана тетрадка, 250 страници незавършени файлове и тотален писателски блок. Още бях горд и си мислех, че аз сам мога да се справя с целия процес на писане. Само че нямах никакви идеи. А реката на нейните идеи бе толкова пълноводна, все едно си в делтата на Амазонка.

Дълго време създавахме огромни чернови на новите ни проекти: стотици версии на една и съща книга, които се разклоняваха като клоните на дърво. Нашите “базови книги” се казваха “Бойците на правдата” и “Сянка зад ъгъла”.

Опитите ни да ги редактираме се смесваха с новите ѝ, свежи идеи и се раждаха… версиите. Същите герои, друго развитие на сюжетите. Постепенно влизане на нови мотиви, чужди на първоначално “редактирания” роман. Създавахме паралелни вселени, някои от които нямаха дори свои имена.

Имена на герои като Емо, Петър, Даниел, Генади станаха толкова универсални и бяха приписани на толкова много и съвсем различни персонажи в различните “версии”, че в един момент и ние ги бъркахме. Имахме много хъс и идеи, но никакъв писателски опит. Просто създавахме в транс толкова много запомнящи се, емоционални, изпълнени с действие сцени, че не можехме да си поемем дъх.

След като развихме напълно нередактирания сюжет на “Бойците”, имахме три готови книги по 250-300 страници + 12 тетрадки с диалози, сцени, герои и цялото по-нататъшно развитие. По същество, черновите на неизвестен брой томове на поредицата. Сега ги оценявам на поне 18 тома. Това бяха сигурно над 3000 страници изписан текст.

Той видя бял свят по време на особено турбулентно време в личен план: лятото на 2019-та до късната есен на 2021-ва. Време, в което се разделяхме два пъти, имах любовници, сменяхме пет квартири, банкрутирахме до абсолютното дъно три пъти. Около половината от тези две години дори не сме писали пълноценно, всеки ден.

В някои дни тя пишеше по 10 часа дневно своите неспиращи идеи, а в други дни се борехме с “камшиците и гаврите в живота” и не пишехме и един ред. И това продължаваше с месеци. Реалното време за написване на тези 3000+ страници текст е може би сумарно не повече от осем месеца.

“Версиите” на “Сянка зад ъгъла” се появиха в тритомна чернова на поредица с работно заглавие “Франсиско” и още седем-осем алтернативни продължения на книга 2 от “Сянката”. Тук пак имаме към 800-900 страници, написани през същия луд, интензивен, болезнен, труден период от две години.

Нямам си никаква идея след колко време всички тези неща ще видят бял свят. Понеже дойдоха още.

В началото на 2022-ра (точно преди поредната ни раздяла) изградихме качествено различен начин да смогваме на невероятния, неспираем, изтощителен напор от нови идеи. Използвахме записващата функция на телефона ѝ. Вживявахме се във всеки персонаж като актьори на сцена, само че измисляхме думите и действията му на момента. Така “книжните” диалози бяха в миналото: запомнящи се, динамични, интензивни, напълно естествени диалози бяха това, което създавахме оттук нататък.

Първото прилагане на новия метод бе в “Черната ръка”  – поредният опит да редактираме “Сянка зад ъгъла”. Пишехме по “стария начин” книги 1, 2 и 3 (всяка поне по 250 страници, формат А4) и едновременно изграждахме продължението на поредицата. Но това, което се появяваше, бе толкова мащабно и толкова качествено различно от всичко, което бяхме писали дотогава, че съвсем се увлякохме.

По онова време бяхме разделени и аз бях във връзка с друга жена. Продължавах да се виждам с моята Ники (към този момент бивша приятелка)... за да играем сюжети. Но това минира новата ми връзка и тя приключи за по-малко от година. С Ники се събрахме, борихме се с поредната Консерватория в страната (този път не в София)... и накрая вдигнахме бялото знаме.

В момента нямахме желание и нерви да се борим срещу системата. Искахме да развиваме напред “Черната ръка“. Преместихме се в Търново, за да ни оставят да творим на спокойствие.

Връзката ни бе в криза, доверието ни бе разбито. Финансите ни бяха нестабилни. Но ние пишехме и играехме “Черната ръка”. Спряхме да развиваме поредицата в началото на 2023-та, някъде около книга 18. Тук съотнасям дължината на записите спрямо главите писмен текст: половин час запис = 1 глава записан текст. Това всъщност е толкова неточна средна стойност, че бе въпрос на време да се откажем от нея. И все пак е единствената, с която разполагаме след записването на седем книги (и публикуването им в Амазон).

През 2023-та влязохме в полето на чистата научна фантастика, загърбвайки ученическите драми от всичките ни предишни романи. Говорещи животни, секретни генетични експерименти, древни цивилизации от предишни геологични епохи, борба със световния елит. Раждаха се творби, с които с право се гордеем – нашия зрял творчески период. “Рики назад във времето”, “Газелата”, “Дневникът на пеперудата”, “Царството на грифоните” и много други.

Всеки създаден свят се разпростира в поредица, чиято приблизителна продължителност варира между 3 и 9-10 книги. Повече не достигнахме творческата продуктивност от поредицата “Черната ръка”.

 

Състезателна натура ли си?

Да победя другия отбор за мен не е мотивация за нищо, аз съм противник на духа на конкуренцията. За мен всеки един заслужава своето място под небето, и съответно конкуренцията само задълбочава предимството на тези, които вече имат по-добрите условия за успех. Тоест, естественият подбор санкционира положително тези, които са се сдобили с някакво предимство преди началото на състезанието: честно или нечестно такова.

Ако управляваш държава на принципа на естествения подбор, имаш България от 90-те: беззаконие, корупция, насилие. Имаш Сомалия, раздирана от войните и интересите на “големите братя” (с конкурентно предимство на офшорните си милиарди пред бедния, неграмотен сомалийски овчар).

“Най-приспособимите оцеляват” е рецепта за социално бедствие. За общество, което не може да постигне нищо извън физическото оцеляване на членовете си. И докато това в животинския свят е напълно достатъчно, когато принадлежиш към интелигентен вид с претенции за култура, подобно трайно състояние на обществото е абсолютно неприемливо.

 

Финални думи към нашите читатели

Както казваше Рики от една от книгите ни:

“Никога няма да постигнеш това, което искаш, ако не се бориш за него със зъби и нокти.”

Забавно изказване за насекомовидно извънземно, което има хитинови плочки вместо споменатите зъби и нокти.

Освен това, не чакай другите да повярват в тебе, за да тръгнеш по пътя на талантите и мечтите си. Казано е:

“Който има, ще му се даде и преумножи, а от когото няма, и това що има, ще му се отнеме” 

(Матей 25:29)

Та ако постоянно се съмняваш в себе си, ще получиш съмнения, присмех и зло от света. Този урок ние го научихме по трудния начин.

Понякога малко самозаблуда и фанатична вяра в това, което Господ ти е дал и искаш да постигнеш, е нужният “стартер” на двигателя на мечтите ти. Запомни, първо идва вярата, после резултатите в реалния свят. Никога, никъде и в никоя историческа епоха не е било наобратно.

Не чакай да те подкрепят и да ти подадат ръка, за да тръгнеш. Тръгни с вярата и две дрешки на гърба си, а подадената ръка ще те чака по пътя, защото вече си казал на Вселената, че вярата – това си ти. Като тръгнеш с увереност, ти вече имаш половин успех. Това ние не направихме от началото и ето, виж, минахме през огън и вода.

 

Анамария Стоилова споделя...

"Пътуващи размисли в 22:44 за теб, който сега четеш

Цариградско шосе - дълго и право си отдъхва от жегата под светлините на уличните си лампи. Бях на вечеря с приятелка. Сега съм само аз в колата, музиката и светлинките на притихналите сгради. Карам сякаш за първи път влизам в този град, в който всъщност съм родена и отраснала - разучаващо и изцяло в изживяването през сетивата. Протягам ръка през прозореца и нагорещеният въздух от асфалта се шмугва между пръстите ми, като невидима река от неразказани истории и такива, които тепърва ще се случат за да се запомнят. Сякаш още малко ще уловя някоя история, но те се разпръсват от въздушната струя по-бързо и от дребни мушици. Хорски истории… Най-различни. Мисля си и за своята история. Всеки мисли за неговата си история, колкото и алтруистичен да твърди, че е. И не, не смятам, че е егоистично. Нали трябва да знаеш откъде идваш, за да отвориш пътя към себе си на някой и вероятно да го извървиш заедно с него. Подминавам бензиностанция и се замислям колко хиляди хора днес са се спрели там, за да продължат отново в посоките и в историите си. Наближавам “Младост 1”. Болящ квартал ми е - кървав на сърцето. Там живее жената, която ме е родила и която не познавам. По ирония на съдбата съм отраснала в отсрещния блок, гледащ се прямо и директно с нейния, на една въздишка разстояние. Никога не сме се засичали през годините, или може би аз не си спомням. Била съм малка. Представяш ли си колко пъти майка ми може да е минавала с количката близо до входа й, а тя през това време да е излизала на пазар, мяркала ме е и е продължавала без да подозира, че това е нейното собствено дете, което преди години е оставила за осиновяване. Аз дали съм я поглеждала и с типично бебешко любопитство съм вдигала ръчичка, гукайки нещо на незнаен за възрастните език? Това няма никога да разбера. Сега живея далеч от там и историята ми трябва да продължи в друга посока. Засега. Подминавам Младост и празните му спирки с дълго издишване и се замислям за дългът ни да продължаваме напред. Казвам дълг, защото нима не е такъв? Депресията и отричането не работят, пробвах за известно време, но не става. Ако си решил да изпадаш в депресия, по-добре се откажи, защото само ще си изгубиш времето, за да стигнеш така или иначе до дълга, който щеш не щеш все някога ще те вдигне от леглото. Дългът рано или късно те поставя пред избора дали да си жертвата или оцелелият. Животът така разбърква историята ти с магическата си лъжица и от време на време настоятелно ти я поднася да опиташ какво се е получило. Аз дълго се цупих на вкуса, защото всичко извън зоната на комфорт е горчиво. Но пък разбрах че сам можеш да си подслаждаш ястието - с усмивка, мил жест, хубав филм. Пък и най-мощният лек обикновено е с най-гаден вкус. Винаги има спасение и в този случай всеки може да готви. Ако иска. Въпросът е не само как да се излекуваш, но и как да не се разболяваш, ама май това е за по-висши умове от моя. Бих казала, че съм обикновен човек, защото не искам нищо повече от живота, освен да усещам колкото се може повече разнообразните му вкусове и да се потапям в хилядите му нюанси с чисто сърце и съзнание. Наближавам центъра и предусещам скорошната поява на моята улица. Замислям се за центъра като цяло и какво стои в него. Във вихъра на всички тези истории, които прелитат покрай нас, все има някакъв център, в който всички се преоткриваме един друг - Добротата. Да си добър човек въпреки всичко. Да можеш да я изкараш от калта си. А тя върви за ръка със смирението, че понякога Дядо Боже не позволява някои неща да се случат, колкото и да искаме. Чак след време си даваме сметка, че Той ни е пазил и всичко е станало за наше добро. След това забравяме колко сме се терзали и преминаваме към следващото желание, което искаме на всяка цена да се сбъдне и да ни тормози. Трудното е докато живееш в ада си да си смирен. Но пък ако си смирен дали ще живееш в ад?… Хората бъркат смирение с примирение, но няма нищо общо.

Стигам до квартала и прибирам до сега протегнатата през прозореца ръка. Второто с което добротата върви е благодарността. Става ми приятно, че има толкова неща за които да съм благодарна. И ти ще видиш, че има за какво да благодариш, ако за миг се замислиш. Наричам благодарността завръщане към уюта на душата. Мой дълг е да го поддържам, не само заради собственото си спокойствие, но и за да мога да приютявам и някое друго измръзнало по пътя сърце от време на време. Мен са ме приютявали стотици пъти и така се научих. Най-малкото съм отгледана от невероятни хора, въпреки че съм била изоставена. Но пък може да съм била и намерена! Или открита! Или избрана! Виж как смяната на една дума прави целия смисъл различен. Така и една малка крачка встрани от една гледна точка я прави съвсем друга. Ето защо е нужно да се движим, мисля си, за да откриваме най-полезните и подхранващи душата ни гледни точки. И тогава цялата история се променя и лъжицата на живота вече не е толкова горчива. Но да сме добри, да! - може би само това остава непроменено и сега нека сменя думата “дълг” с призвание. А защо не вдъхновение, цел, нужда? Хората бъркат добротата с наивност, но няма нищо общо.

Спирам пред блока и намалявам музиката. Гръцка е, ама виж какви размисли отваря…

Искреност пронизва сърцето ми. Знам, че всеки си има по един болящ “Младост 1” в себе си. Осъзнавам с цялото си същество, че и ти, който четеш, носиш парченца от счупена обич, скършени мечти, ограбени надежди и разрушени, сринати мигове. И вероятно те са изпепелили голяма част от теб. Аз също съм повече прах отколкото плът, повярвай ми. Понякога даже имам чувството, че съм само вятър и нищо повече. Но пък този вятър ме довя до теб точно сега, за да може точно в този момент очите ти да минат през точно тези редове. За да се слеят пътищата ни за миг, да се почувстваме и да продължим привидно същите, но и вече различни. Ти вече не си същият човек от преди малко, когато започна да четеш. С всяка изминала секунда тялото ти извършва хиляди процеси, психиката ти се докосва до нещо и то я “разбутва” и пренарежда отново и отново. С всяко съприкосновение неминуемо се променяме и ставаме други. По-добри? Надявам се. Какъв е смисълът от всичко иначе, кажи ми? Когато погледнеш този малък свят, който може да е толкова тъжен и самотен, в същото време необятен и красив до нелепост, нима не е наш дълг просто да се погледнем и да се прегърнем по стотиците начини, дадени ни от небето? Повярвай ми, можеш да дадеш и почувстваш прегръдка чрез елементарни неща - приемащото топло мълчание, нежна мисъл, пратена от теб към другия, разбиращ поглед в тишината, да обърнеш лицето си с грижа към някой, да изпълниш своето “Здравейте” към касиера в магазина с жизнерадост, да допуснеш до сетивата си чистата доза обич, дошла от приятелското “Как си днес?”… Има хиляди начини по които може да се прегърнем, да. Нима сме родени да живеем сами? Не, не ни отива.

И последно… Аз не държа да кажеш “Ех, колко мило!” на написаното, даже не искам и да си го помисляш. Това въобще не е целта на този текст. Написах всичко това с едничката цел да ти напомня, че не си самотен, че самотата е измислица и че светът в теб е много по-голям от този, в който съществуваш физически. И че ако този твой вътрешен свят ти се струва на моменти мрачен, безсмислен, безнадежден и тъжен, може би е време да се обърнеш към този, който те заобикаля. А там не ти остава да правиш нищо друго освен добрини. Много чакат да бъдат осъществени именно от теб, да знаеш. Много хора чакат именно теб там, макар и ти и те да не знаете още. Ти просто трябва да се появиш. После, когато се върнеш обратно във вътрешния си свят, той ще бъде много по-богат, ще видиш. Все пак това е нашият дълг. Нека бъдем рицари на доброто, вместо печални зрители на преходното ежедневие. Нека грейнат тези доспехи. И без това сме създадени от светлина, нали знаеш?

Гася фаровете на колата, музиката спира и за миг притихвам. Има нещо в тези малки мигове на тишина, не мислиш ли? Сякаш хубаво, лошо, минало и бъдеще се събират в едно и в същото време се завихрят и разпръсват във всичкото. Неочакван трепет на обич прехвръква през диафрагмата ми. Нещо предстои да се случи…

“Тук съм!” - казвам си наум със заключителна въздишка.

А ти? Тук ли си?

С обич,

АМ."

текст и изображение: www.facebook.com/anamaria.stoilova.1