Георги Стоянов споделя...

снимки - личен архив на Георги Стоянов 

Георги Стоянов е роден в Плевен през 1988 г. Започва да се занимава активно с журналистика през 2007 г. Работил е в редица печатни и онлайн медии, в които е бил автор, репортер и редактор. От 2014 г. е главен редактор на информационния сайт Plevenutre.bg. Същата година написва и издава книгата “Никога не се предавай: Историята на Детелин Далаклиев”, описваща живота на световния шампион по бокс от Милано 2009.

През 2019 г. представя книга с кауза, озаглавена „Останете живи”. Проектът е насочен срещу войната по пътищата в България и поставя акцента върху човешкия фактор при катастрофите. Книгата „Останете живи” разказва истории на хора, участвали или засегнати по един или друг начин от пътнотранспортно произшествие – участници в инциденти, свидетели на катастрофи, полицаи, близки и приятели на загинали и ранени, очевидци. Наред с истинските истории, които са събрани в изданието, то предлага на читателите и статистически данни, показателни за тенденциите при пътнотранспортните произшествия, както и полезни за младите хора съвети за действие при катастрофи и за оказване на помощ на пострадали.

В началото на 2020 г. книгата "Останете живи" и съпътстващата я кампания са отличени с Първа награда в категория "Журналистически материали, публикации в пресата, журналисти, предавания и медии,  отразяващи проблемите на пътната безопасност" на Деветите "Годишни награди за пътна безопасност". Междувременно четивото е представено пред хиляди младежи из цялата страна и става част от десетки училищни и общински библиотеки.

През 2024 г. Георги Стоянов представя второ допълнено издание на „Останете живи”, чрез което смята да продължи да прави това, което може и е по силите му – да предупреди колкото се може повече млади хора за отговорностите им на пътя, за да не станат част от черната статистика на загиналите, ранените или причинилите смърт.

Всичко актуално около книгата и едноименната кампания може да следите на фейсбук страницата – ОСТАНЕТЕ ЖИВИ.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Искрено се надявам, че най-хубавите моменти от живота ми тепърва предстоят. До този момент най-прекрасни са миговете с близките хора, както и миговете, в които съм се чувствал смислен, заради нещата, които съм успял да направя.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Със сигурност предателството и лъжата от близки хора. Вече ми се е случвало толкова много пъти, че някак дори опитвам да го приемам философски като част от „играта”, наречена живот. Неприятното чувство отминава с времето, но все пак може би остава някакъв белег в душата ти, който носиш винаги със себе си.

Има и една приказка, че истината понякога наистина боли, но боли още повече, когато разбереш, че си бил лъган. Особено от близък човек. Лъжата може да развали за отрицателно време всичко, което е било градено с години помежду ви.

 

В какво вярваш?

Колкото и наивно да прозвучи, вярвам в това, че трябва да бъдем добри и да си помагаме. Макар че много-много доброто на мен не ми се връща... Или поне не до този момент. Но може в бъдеще да ме залее, знае ли човек?

 

Вярваш ли в хората?

Изключително много ми се иска да вярвам на хората, но те неведнъж доста убедително ме разубеждават да го правя. И все пак, опитвам се и продължавам да вярвам – най-вече в хората със смисъл.

 

А в себе си?

Разбира се. Ако човек не вярва в себе си е изгубен. Aз имам едно такова разбиране за живота, че най-големият проблем за всеки един човек е да бъде “лузър”, неудачник. Решаващ е моментът, когато трябва да се изправи срещу себе си и да се запита: "Станах на еди колко си години и какво направих?". Един човек не е задължително да стане много богат или популярен, а просто да направи нещо значимо, което да го накара да не се чувства провален. Ако обаче е смачкан, унизен, забит в един ъгъл – това няма как да не го превърне в дребнав, злобен, егоистичен и завистлив тип.

Понякога можеш да направиш нещо малко, което да те накара да се почувстваш голям. Всеки сам си знае.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Като всеки нормален човек може би се надявам за това аз и близките ми да сме здрави, защото имаш ли здраве – можеш да се бориш да постигнеш всички мечти на този свят. Ето, сега наскоро ми се случи неочаквано един здравословен проблем, който за кратко време успя да пообърка доста планирани неща. И в такива моменти си даваш сметка наистина колко ценно е здравето и че то е на първо място.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За съжаление времето никога не ми стига. Иска ми се денонощието да е поне 30 часа, за да мога спокойно да маневрирам между работата си и личния живот. Макар че не съм сигурен дали и тогава ще постигна някакъв разумен баланс.

Все още не ми достига времето да създам едно хубаво семейство. Надявам се, че скоро ще се случи.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Никога не съм разбирал хората, които казват, че не съжаляват за нищо в миналото си. И, че щом дадено нещо се е случило, просто така е трябвало да стане. Разбира се, че съжалявам за доста неща. Съжалявам за провалени приятелства, съжалявам за пропиляно време с грешни хора, съжалявам дори за някакви елементарни грешни решения, които всеки нормален човек допуска в ежедневието си, но ги осъзнава по-късно. Ако измислят машина на времето, определено бих се възползвал, за да се върна назад и да променя някои неща.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е важна, но тя е както благороден и милосърден акт, така и своеобразно надмогване на егото. Прощавал съм много пъти с идеята, че просто трябва да приема факта, че някой е постъпил не така, както на мен ми се е искало. А да приемем, означава да се освободим от неприятните мисли, гнева и безсилието, които са ни обзели. И така съответно да се освободим от „призрака“ на този човек, да го пуснем да си отиде и да продължим напред с живота си.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Имам любима мисъл на американския изобретател Чарлз Кетъринг и тя гласи: „Интересът ми е в бъдещето, защото ще прекарам остатъка от живота си там."

Но е важно да живеем сега, защото с действията и мислите си градим именно нашето бъдеще. А миналото… то така или иначе не може да бъде забравено и винаги е част от нас. Всъщност миналото ни е направило такива, каквито сме в момента.

 

Харесваш ли нашето време?

Категорично не. Светът се променя, хората, поколенията се променят… И някакси, като че ли не към по-добро…. Щастлив съм, че живях и във време, когато нямаше смартфони, Фейсбук, Инстаграм, Тик Ток и т.н. Считам го за изключителна привилегия.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Обичам да се връщам в село Манастирца, намиращо се близо до град Попово. Разхождайки се из опустелите улички и гледайки изоставените дворове, винаги нахлуват спомените за летните ми ваканции, вярното ми куче Сара, неограничаваните детски игри, реката и онзи неповторим вкус на сутрешните бухтички и освежаващата лимонада. И спомените за дядо, чийто гроб ни връща от време на време там, във вече опустялото любимо село от детските ми години. Да, това са от онези спомени, които те стискат за гърлото... Но имаме нужда и от тях.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Мисля, че нямаме особен избор и трябва да го обичаме. Такъв, какъвто е. И с хубавото, и с лошото в него. Един е все пак и трябва да се изживее максимално пълноценно. Не бива да забравяме, че животът е изключителен подарък, а ние сме тези, които решават какво да правят с него.

 

 Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Все повече се убеждавам през последните години, че домът е чувство, а не място. Домът е там, където са любимите ти хора.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Желанието да оставя нещо смислено след себе си. Kaзвам си, че нямам избор и просто трябва да продължа. Падаш, ставаш, изтупваш се и смело напред. Самосъжалението и пораженческото мислене могат да бъдат пагубни, независимо дали говорим за личен проблем, трудна житейска ситуация, професионален провал и т.н.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Не са много, но мисля, че са били все стойностни хора. За съжаление с някои от тях пътищата ни се разделиха по една или друга причина, но винаги ще се опитвам да пазя уважението си към тях. Лошите и болезнени раздели всъщност са етапи от живота, през които всички хора преминават. И това е добре, тъй като това са безценни житейски уроци.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Много трудно казвам „не”, когато ме помолят за услуга. Дори и да е нещо, което не е по силите ми, съм готов да откликна, за да помогна по някакъв начин.

 

Намерил ли си призванието си?

Правя това, което искам и може да се каже, че съм намерил пътя си. Мисията, която предприех с книгата „Останете живи” е нещо много важно за мен. Успоредно се занимавам с други интересни и значими неща, но това да се опитам да помогна по някакъв начин да намалим жертвите по пътищата е лична кауза.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам от смъртта и общо-взето не вярвам в живота след нея. Би било хубаво всеки да се стреми да изживее живота си максимално пълноценно и да направи всичко по силите си, за да направи нещо добро и смислено през времето, което му е отредено на земята.

 

 А какво те кара да се чувстваш жив?

Всяка сутрин се събуждам с нетърпение за предстоящия ден, защото зная, че ме чакат много задачи и с някои от тях ще имам възможност да свърша нещо полезно за обществото. Това е нещо, което определено ме поддържа жив.

 

Какво е за теб самотата?

Колкото и странно да прозвучи, самотата понякога е необходимост. Да останеш сам със себе си, с чувствата, с мислите си, да си събереш главата и да се преоткриеш. Но както казах – само понякога.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Със сигурност някой от двамата ми дядовци – Стефан и Асен. Единият си отиде през 2004 г. а другият през 2010 г. За щастие имам ясни спомени и от двамата. Хубави, мили спомени.

Преди доста години имах интересен сън. С Детелин Далаклиев гостувахме в предаването „Преди обед” по Би Ти Ви и същата вечер сънувах, че се срещам с двамата ми дядовци – бяха заедно и ме чакаха, за да ми кажат, че са ме гледали и се гордеят с мен.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Все още като че ли не съм го постигнал. И ми се струва, че в този сложен, шумен и забързан свят ще става все по-трудна задача за всеки един от нас.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Любим човек, любими хора и усмивките по лицата им, хубав филм или хубава музика, свежа разходка... Съвършеният ден всъщност може да бъде толкова простичък и да се чувстваш прекрасно.

Смятам, че и щастието се крие в малките и обикновени неща. Някъде там по пътя ни към „грандиозните“ неща. Просто трябва да им обръщаме повече внимание и да ги оценяваме.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бих ги посъветвал хората да вярват повече в себе си, да се стремят към доброто и да не допускат злобата, завистта и лицемерието да станат част от живота им. И още нещо много важно – да знаят, че ако някой стои до тях в трудните и тежките им моменти, именно той е този, който заслужава да бъде до тях в най-добрите им моменти. Трябва да ценят истинските си приятелства, а не временните взаимоизгодни отношения с други хора.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Усилено го подреждам от години, но все някъде някое парче се оказва не на мястото си и се налага да го пренареждам. И май елементите се оказват твърде много. От известно време си мисля, че е време просто да сменя пъзела – да бъде такъв с по-малко на брой елементи, но да са по-големи.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя най-много близките си – родители, брат, две племенници, две баби и всички останали любими хора. Най-голямата ми благодарност е, че са живи и здрави.