Павлин Банков споделя...

снимка - личен архив на Павлин

Казвам се Павлин Банков. Наскоро навърших 55 г. (Сигурен съм, че това е някаква конспирация, която един ден ще разоблича! Няма начин да съм на толкова години!!! J ). Роден съм в Троян, но от трийсетина години вече живея в Плевен. Завършил съм Лесотехническия университет.

Бивш:  учител, производител на мебели, ресторантьор, хотелиер.

Настоящ  дауншифтър с хобита : градинарство, овощарство, лозарство, винарство, гъбарство и риболов.

Понякога пиша кратки текстове за собствено забавление. Като се посъберат ги оформям в книжка, а книгите подарявам на приятели и познати. Повечето не ги четат (предполагам), но пък имам и фенове. Тяхната бройка е плаваща и варира между едноцифрено и двуцифрено число.

Харесвам ирландското уиски, бира „Гинес“,  филмите на Мартин Макдона, Шаде… Обожавам книгите.

Не харесвам конформизма и думата „почти“.

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Труден първи въпрос... Мисля, че най-хубавите моменти са били случилите се хубави неща за първи път. Първата целувка. Първата тайно изпушена цигара. Първия оргазъм. Първата нощ, когато книгата така ме плени, че не я оставих до сутринта и отидох на училище, без да съм спал и минута. Първото безпаметно напиване. Първите седмици (че и месеци), след като се влюбиш и Земята спре да се върти. И две сърца почнат да бият в едно. И мислите едно, и си довършвате изреченията. И нощта стане ден. И решиш, че си Богоизбран…

Но годините се трупат и май вече почти не се случват неща за първи път. Тогава, след третото питие, гледаш една мидичка в ръката си  и се мъчиш да възкресиш един спомен, който да изпълни със смисъл уморената ти, препатила душа.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Предателствата - от жени, които съм обичал, от приятели, за които съм отмествал планини. От хора, които си бранил с гърдите си, а те са ти забивали нож в гърба.

 

В какво вярваш?

В безкрайната вселенска подреденост и справедливост.

 

Вярваш ли в хората?

Не, мина това време. Безрезервната ми вяра в любовта и приятелството се стопи през годините.

 

А в себе си?

Да, защото изпълнявам обещанията си и преследвам целите, които си поставям.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтите са съкровено нещо – не бива да се огласяват. Като се случат – може да се похвалиш.

А на какво се надявам? Да не умирам бавно. Ужасява ме немощта и зависимостта от други хора за елементарното ежедневие.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Не. Преди години бачках от тъмно до тъмно и си въобразявах, че с труд ще превзема света. Да, постигнаха се доста материални успехи, но това се оказа не чак толкова съществено. Докато в един момент не ми изгоряха бушоните. Всичките! И се сринах. Взех решение да си почина за известно време (месеци, година) и да сляза от въртележката. За щастие можех да си го позволя финансово. Оказа се, че тази ми битност много ми хареса. Да станеш сутрин без будилник, да пиеш спокойно кафето си и да не си длъжен да хукваш наникъде. Денят да си е само твой. Да отскочиш до планината и да покараш ски през зимата. Да седнеш на някоя тераса  в Стария град на Несебър, да пиеш студена бира и да гледаш морето и чайките през лятото. Да се кача на мотора си през юни и да тръгна безцелно из Родопите, като нощувам там, където замръкна. Така че имам вече време за всичко. Светлозар Желев беше издал един сборник – „За бавното живеене и насладата от живота“.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Ретроспективно винаги можеш да си помислиш, че би могло да направиш нещо малко по-добре, малко по-различно. Но това е безсмислено. Там и тогава ти си бил това и такъв – опитал си се да постъпиш максимално правилно. Когато всичко е свършило и го погледнеш от дистанцията на времето е различно.

Но все пак съжалявам, че не научих достатъчно добре английски. Съжалявам и за прекалено голямото количество алкохол, минало през черния ми дроб. Ама е било неизбежно. Всички пиеха – вкъщи, навън. Като ученик, като отидех на село, баба правеше домашна баница за закуска, а дядо слагаше каната с вино на масата. И беше нормално, в реда на нещата. А и може би алкохолът бе някаква тиха битка срещу тогавашната система. Система, в която нищо не беше позволено, никъде не можеше да отидеш. А алкохол имаше бол – отцепваш се и светът около теб става малко по-малко сив.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Не. Никога не съм можел да прощавам. Май ми е наследствено. Дядо живееше в едно балканско село от няколкостотин души. Когато се скарваше с някой сериозно, прибираше се вкъщи, вливаше си една ракия и взимаше малкия телефонен указател на селото. Намираше името на въпросния човек и с химикал така го зачеркваше – чак до прокъсване на листа. После отливаше на пода от ракията (като за умрял), отпиваше и този човек преставаше да съществува за него. През годините правих опити да се науча да прощавам – не се получи. Дори мисля, че прошката е вредна за опростения. Тя сякаш под някаква форма го оневинява и му дава кураж за следваща подлост. Вместо прошка, опитвам да забравя – ама и това не е лесно.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

С напредването на годините спомените стават все повече и е неминуемо човек да се връща към миналото, към младостта. Хубавите дни е приятно да си ги спомни човек. Бъдещето е имагинерно – може да го има, може и утре да те блъсне камион. Днешният ден е най-важен – да го изпълниш със съдържание и смисъл. Понякога се получава. Много пъти – не. Тогава идват хубавите  спомени и си казваш – все пак си струва тоя живот!

 

Харесваш ли нашето време?

Не. Всичко е прекалено материално. Парите станаха Бог. Бих предпочел края на 60-те и 70-те, но не в България (тогава дивия комунизъм е в апогея си, а той ме отвращава със сивотата си и изначалната си безсмисленост!), а на запад. Времето на  Уудсток, Дженис Джоплин, Джим Морисън, „Крийданс“ и т.н.

От друга страна, вече не мога да си представя живота  без интернет! Възможността във всеки момент да провериш всичко, да научиш всичко! Цялото море от информация, цялата човешка мисъл, знание и полет да са на един клик разстояние!!!

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

За мен Мястото е Морето – с безкрайността си и топлотата си, с бурите си и разговорите ни. С баровете на плажа и леденото мохито. С лунната пътека, по която понякога плувам безпаметно пиян и се връщам на брега само, защото то така е пожелало, а не защото заслужавам.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Всички обичаме живота! Понякога сме сърдити, мрънкаме, проклинаме, но Животът е наистина велико нещо! Тук! Сега! Имало прераждания, душата била безсмъртна! Да бе! Агностичната ми душа може да опише Живота само с една дума – полет!

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Две очи, които съдържат целия свят.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Ами – у дома. Снегът да е покрил всичко навън, камината да озарява стаята и всички да са вкъщи. Аз тихичко да пийвам от собственото ми производство вино и само да чувам звуците на присъствие на семейството, което осмисля живота ми.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Имаше една притча, която не ми се иска да преразказвам, но поантата беше – и това ще мине. Няма само горе, няма и само долу. Иска се малко търпение и зората ще дойде. Ако не дойде – или си пукнал, или си безпаметно пиян. Но… и това ще мине…. Синусоида – ту си над, ту си под абсцисата.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Майка ми! Майките са вълшебни същества, феи! Големи глупости съм правил в младите години. Тя много ме е упреквала, мрънкала, но винаги е била опора!...Имам една много сладка история. Чета „Децата на капитан Грант“. Обаче искам да ида и за риба – реката ме чака. Майка намира решение на проблема – идва с мен на реката. Носи си малко столче и сяда до мен. Аз „ловя“, а тя ми чете Жул Верн… И така – до днес (с подкрепата, не с четенето…).

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Но щом Бог ме е създал такъв – кой съм аз, че да оспорвам волята Му.

 

Намерил ли си призванието си?

Не. С много неща съм се занимавал. От много неща съм изкарвал пари, но нито едно не е било Моето Нещо. Може би проблемът се корени в това, че всичко, с което съм се захващал се е получавало. Отдаваше ми се, идваше ми отръки… Винаги съм имал куража да почвам нови неща и упорството да ги реализирам. После, обаче, когато всичко се получаваше, идваше досадата… Може би това, което наистина ми бе харесало, беше да съм колумнист. Известно време имах рубрика в един местен вестник. Казваше се „Градски импресии“. Без ограничения – пишех каквото ми скимне. Първо се притеснявах от сроковете, защото винаги съм писал по нещо, когато ми хрумне идея. А това беше различно. Е, получи се. Сигурно, защото вестникът фалира и всичко свърши, нямаше време да се разочаровам.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не. Страх ме е от болести. Страх ме е от смъртта на обичаните от мен хора. А как да вярваш в нещо след смъртта ?! Никой не се върна да разкаже. Иска ни се, ама…

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Усмивките на децата ми.

 

Какво е за теб самотата?

Единият все още обича, а другият вече не. И си тръгва. Винаги е някак внезапно, изведнъж. И светът ти се срива. И самотата се стоварва като многотонна преса. И не ти стига въздуха. И мислиш, че няма как да продължиш. Но …има. И се изправяш. И сърцето се научава пак да бие само. До… следващото влюбване…

 

Какво ти дава представа за вечност?

Безкрайността на Вселената. Понятие като „светлинна година“. Как с времево понятие се дава измерение за разстояние. И се замислям как светлината на нашето си Слънце „идва“ до Земята за някакви си осем минути и половина, а астрономите обясняват за някакви звезди и галактики, намиращи се на не-знам-колко-си парсека от тук… И осъзнавам колко съм пренебрежително, незначително малък. И същевременно голям! Да, голям, защото осъзнавам всичко това! Не го разбирам, не  проумявам този мащаб, но го осъзнавам. И това е вечността – Вселената, с безкрайността си и съвършеността си.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Добрината е в дребните, ежедневни, малки неща, на които почти не обръщаме внимание, но точно те правят красив паноптикума на дните ни. Приятелска ръка, протегната в точния момент. Някой да те изслуша, когато ти се говори. Някой, с когото просто да си помълчите и да изпиете бутилка „Writers Tears“.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Всяка ситуация предполага различни чувства. Няма някое, което да доминира.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Уилям Уортън! Обожавам всяка страница, която е написал.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не. Никога не съм имал. Сякаш пресичам река през плитък бързей и подскачам от камък на камък. На някои не мога да се задържа и секунда – невъзможно е да запазя равновесие. На други спирам за малко да отдъхна и продължавам. И така, безспир, докато пресека реката. А на другия бряг е… никой не знае.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Няма как да се опише такъв ден. Щастието е в разнообразието! Залезът е красив, защото трае само няколко минути. Ако хукнеш на запад с нужната скорост, би могъл да си в постоянен залез. Но ще ти писне. Така и със съвършения ден.  Като Барни Стинсън, който искаше всяка нощ да е легендарна. Е няма как. Красотата на цветето е в краткостта на изяществото му.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Бъди честен, почтен и лоялен. Другото са подробности.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?

Не. Но вече започнах да се боя от откровеността си. Оказа се, че наранява и често хората не искат да чуят истината.

 

Какво може да те разплаче?

Много неща. Чуждата болка и несправедливост. Книга, филм, песен. Нещо, имащо нужната вибрация и сила, което те докосва. Дори и нещо красиво, романтично.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Петгодишно момиченце, подскачащо в кална локва, смеейки се и стоящата на безопасно разстояние крещяща майка. Е, и шегите на Чандлър Бинг (Бог да прости Матю Пери!).

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Редих дълги години един страхотен пъзел. Направо не вярвах на късмета си! Беше толкова красив, а аз толкова въодушевен… Докато една огромна вълна не се стовари отгоре и пъзелът ми се оказа пясъчен замък. Успях да спася само няколко фрагмента. Сложих си ги в рамка и ги окачих на стената, за спомен. Вече не редя нищо – седнал съм на шезлонга, на брега на Морето и гледам как вълните се разбиват в нозете ми. Бирата е студена, а шумът на Морето гали ухото. Уилям Уортън в „Гордост“ беше казал  – „Как е възможно морето по цял ден да прави едно и също и никога да не звучи монотонно?!“

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Оооо, безкрайно благодарен съм за толкова много неща! За сравнително доброто си здраве, за децата си, за топлината, която съм получил през годините. За това, че живея в Европа и комунизмът си отиде… Изброяването наистина ще е безкрайно.