снимка - личен архив на Павлин
Казвам
се Павлин Банков. Наскоро навърших 55 г. (Сигурен съм, че това е някаква
конспирация, която един ден ще разоблича! Няма начин да съм на толкова
години!!! J ). Роден съм в Троян, но от трийсетина
години вече живея в Плевен. Завършил съм Лесотехническия университет.
Бивш: учител, производител на мебели, ресторантьор,
хотелиер.
Настоящ дауншифтър с хобита : градинарство,
овощарство, лозарство, винарство, гъбарство и риболов.
Понякога
пиша кратки текстове за собствено забавление. Като се посъберат ги оформям в
книжка, а книгите подарявам на приятели и познати. Повечето не ги четат (предполагам),
но пък имам и фенове. Тяхната бройка е плаваща и варира между едноцифрено и
двуцифрено число.
Харесвам
ирландското уиски, бира „Гинес“, филмите
на Мартин Макдона, Шаде… Обожавам книгите.
Не
харесвам конформизма и думата „почти“.
Кои
бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Труден първи въпрос... Мисля, че
най-хубавите моменти са били случилите се хубави неща за първи път. Първата
целувка. Първата тайно изпушена цигара. Първия оргазъм. Първата нощ, когато
книгата така ме плени, че не я оставих до сутринта и отидох на училище, без да
съм спал и минута. Първото безпаметно напиване. Първите седмици (че и месеци),
след като се влюбиш и Земята спре да се върти. И две сърца почнат да бият в
едно. И мислите едно, и си довършвате изреченията. И нощта стане ден. И решиш,
че си Богоизбран…
Но годините се трупат и май вече
почти не се случват неща за първи път. Тогава, след третото питие, гледаш една
мидичка в ръката си и се мъчиш да
възкресиш един спомен, който да изпълни със смисъл уморената ти, препатила
душа.
А
кое е най-трудното нещо, което си преживявал?
Предателствата - от жени, които
съм обичал, от приятели, за които съм отмествал планини. От хора, които си
бранил с гърдите си, а те са ти забивали нож в гърба.
В
какво вярваш?
В безкрайната вселенска
подреденост и справедливост.
Вярваш
ли в хората?
Не, мина това време.
Безрезервната ми вяра в любовта и приятелството се стопи през годините.
А
в себе си?
Да, защото изпълнявам обещанията
си и преследвам целите, които си поставям.
За
какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтите са съкровено нещо – не
бива да се огласяват. Като се случат – може да се похвалиш.
А на какво се надявам? Да не
умирам бавно. Ужасява ме немощта и зависимостта от други хора за елементарното
ежедневие.
Има
ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Не. Преди години бачках от тъмно
до тъмно и си въобразявах, че с труд ще превзема света. Да, постигнаха се доста
материални успехи, но това се оказа не чак толкова съществено. Докато в един
момент не ми изгоряха бушоните. Всичките! И се сринах. Взех решение да си
почина за известно време (месеци, година) и да сляза от въртележката. За щастие
можех да си го позволя финансово. Оказа се, че тази ми битност много ми хареса.
Да станеш сутрин без будилник, да пиеш спокойно кафето си и да не си длъжен да хукваш
наникъде. Денят да си е само твой. Да отскочиш до планината и да покараш ски
през зимата. Да седнеш на някоя тераса в
Стария град на Несебър, да пиеш студена бира и да гледаш морето и чайките през
лятото. Да се кача на мотора си през юни и да тръгна безцелно из Родопите, като
нощувам там, където замръкна. Така че имам вече време за всичко. Светлозар
Желев беше издал един сборник – „За
бавното живеене и насладата от живота“.
Съжаляваш
ли за нещо в миналото?
Ретроспективно винаги можеш да си
помислиш, че би могло да направиш нещо малко по-добре, малко по-различно. Но
това е безсмислено. Там и тогава ти си бил това и такъв – опитал си се да
постъпиш максимално правилно. Когато всичко е свършило и го погледнеш от
дистанцията на времето е различно.
Но все пак съжалявам, че не
научих достатъчно добре английски. Съжалявам и за прекалено голямото количество
алкохол, минало през черния ми дроб. Ама е било неизбежно. Всички пиеха –
вкъщи, навън. Като ученик, като отидех на село, баба правеше домашна баница за
закуска, а дядо слагаше каната с вино на масата. И беше нормално, в реда на
нещата. А и може би алкохолът бе някаква тиха битка срещу тогавашната система.
Система, в която нищо не беше позволено, никъде не можеше да отидеш. А алкохол
имаше бол – отцепваш се и светът около теб става малко по-малко сив.
Важна
ли е прошката в твоя живот?
Не. Никога не съм можел да
прощавам. Май ми е наследствено. Дядо живееше в едно балканско село от
няколкостотин души. Когато се скарваше с някой сериозно, прибираше се вкъщи,
вливаше си една ракия и взимаше малкия телефонен указател на селото. Намираше
името на въпросния човек и с химикал така го зачеркваше – чак до прокъсване на
листа. После отливаше на пода от ракията (като за умрял), отпиваше и този човек
преставаше да съществува за него. През годините правих опити да се науча да
прощавам – не се получи. Дори мисля, че прошката е вредна за опростения. Тя
сякаш под някаква форма го оневинява и му дава кураж за следваща подлост.
Вместо прошка, опитвам да забравя – ама и това не е лесно.
Повече
в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
С напредването на годините
спомените стават все повече и е неминуемо човек да се връща към миналото, към
младостта. Хубавите дни е приятно да си ги спомни човек. Бъдещето е имагинерно
– може да го има, може и утре да те блъсне камион. Днешният ден е най-важен –
да го изпълниш със съдържание и смисъл. Понякога се получава. Много пъти – не.
Тогава идват хубавите спомени и си
казваш – все пак си струва тоя живот!
Харесваш
ли нашето време?
Не. Всичко е прекалено
материално. Парите станаха Бог. Бих предпочел края на 60-те и 70-те, но не в
България (тогава дивия комунизъм е в апогея си, а той ме отвращава със сивотата
си и изначалната си безсмисленост!), а на запад. Времето на Уудсток, Дженис Джоплин, Джим Морисън,
„Крийданс“ и т.н.
От друга страна, вече не мога да
си представя живота без интернет!
Възможността във всеки момент да провериш всичко, да научиш всичко! Цялото море
от информация, цялата човешка мисъл, знание и полет да са на един клик
разстояние!!!
Има
ли място и пътуване, на които държиш най-много?
За мен Мястото е Морето – с
безкрайността си и топлотата си, с бурите си и разговорите ни. С баровете на
плажа и леденото мохито. С лунната пътека, по която понякога плувам безпаметно
пиян и се връщам на брега само, защото то така е пожелало, а не защото
заслужавам.
Обичаш
ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...
Всички обичаме живота! Понякога
сме сърдити, мрънкаме, проклинаме, но Животът е наистина велико нещо! Тук!
Сега! Имало прераждания, душата била безсмъртна! Да бе! Агностичната ми душа
може да опише Живота само с една дума – полет!
Кои
са най-красивите гледки на света за теб?
Две очи, които съдържат целия
свят.
Къде
се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Ами – у дома. Снегът да е покрил
всичко навън, камината да озарява стаята и всички да са вкъщи. Аз тихичко да
пийвам от собственото ми производство вино и само да чувам звуците на
присъствие на семейството, което осмисля живота ми.
Какво
ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Имаше една притча, която не ми се
иска да преразказвам, но поантата беше – и това ще мине. Няма само горе, няма и
само долу. Иска се малко търпение и зората ще дойде. Ако не дойде – или си
пукнал, или си безпаметно пиян. Но… и това ще мине…. Синусоида – ту си над, ту
си под абсцисата.
Кои
хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Майка ми! Майките са вълшебни
същества, феи! Големи глупости съм правил в младите години. Тя много ме е
упреквала, мрънкала, но винаги е била опора!...Имам една много сладка история.
Чета „Децата на капитан Грант“. Обаче искам да ида и за риба – реката ме чака.
Майка намира решение на проблема – идва с мен на реката. Носи си малко столче и
сяда до мен. Аз „ловя“, а тя ми чете Жул Верн… И така – до днес (с подкрепата,
не с четенето…).
Искаш
ли да промениш нещо у себе си?
Да. Но щом Бог ме е създал такъв
– кой съм аз, че да оспорвам волята Му.
Намерил
ли си призванието си?
Не. С много неща съм се
занимавал. От много неща съм изкарвал пари, но нито едно не е било Моето Нещо.
Може би проблемът се корени в това, че всичко, с което съм се захващал се е
получавало. Отдаваше ми се, идваше ми отръки… Винаги съм имал куража да почвам
нови неща и упорството да ги реализирам. После, обаче, когато всичко се
получаваше, идваше досадата… Може би това, което наистина ми бе харесало, беше
да съм колумнист. Известно време имах рубрика в един местен вестник. Казваше се
„Градски импресии“. Без ограничения –
пишех каквото ми скимне. Първо се притеснявах от сроковете, защото винаги съм
писал по нещо, когато ми хрумне идея. А това беше различно. Е, получи се.
Сигурно, защото вестникът фалира и всичко свърши, нямаше време да се
разочаровам.
Страхуваш
ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Не. Страх ме е от болести. Страх
ме е от смъртта на обичаните от мен хора. А как да вярваш в нещо след смъртта
?! Никой не се върна да разкаже. Иска ни се, ама…
А
какво те кара да се чувстваш жив?
Усмивките на децата ми.
Какво
е за теб самотата?
Единият все още обича, а другият вече
не. И си тръгва. Винаги е някак внезапно, изведнъж. И светът ти се срива. И
самотата се стоварва като многотонна преса. И не ти стига въздуха. И мислиш, че
няма как да продължиш. Но …има. И се изправяш. И сърцето се научава пак да бие
само. До… следващото влюбване…
Какво
ти дава представа за вечност?
Безкрайността на Вселената.
Понятие като „светлинна година“. Как с времево понятие се дава измерение за
разстояние. И се замислям как светлината на нашето си Слънце „идва“ до Земята
за някакви си осем минути и половина, а астрономите обясняват за някакви звезди
и галактики, намиращи се на не-знам-колко-си парсека от тук… И осъзнавам колко
съм пренебрежително, незначително малък. И същевременно голям! Да, голям,
защото осъзнавам всичко това! Не го разбирам, не проумявам този мащаб, но го осъзнавам. И това
е вечността – Вселената, с безкрайността си и съвършеността си.
Кое
е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?
Добрината е в дребните,
ежедневни, малки неща, на които почти не обръщаме внимание, но точно те правят
красив паноптикума на дните ни. Приятелска ръка, протегната в точния момент.
Някой да те изслуша, когато ти се говори. Някой, с когото просто да си
помълчите и да изпиете бутилка „Writers Tears“.
Какви
чувства изпитваш най-често?
Всяка ситуация предполага
различни чувства. Няма някое, което да доминира.
Ако
можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?
Уилям Уортън! Обожавам всяка
страница, която е написал.
Имаш
ли вътрешен мир?
Не. Никога не съм имал. Сякаш
пресичам река през плитък бързей и подскачам от камък на камък. На някои не
мога да се задържа и секунда – невъзможно е да запазя равновесие. На други
спирам за малко да отдъхна и продължавам. И така, безспир, докато пресека
реката. А на другия бряг е… никой не
знае.
Какво
е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Няма как да се опише такъв ден.
Щастието е в разнообразието! Залезът е красив, защото трае само няколко минути.
Ако хукнеш на запад с нужната скорост, би могъл да си в постоянен залез. Но ще
ти писне. Така и със съвършения ден.
Като Барни Стинсън, който искаше всяка нощ да е легендарна. Е няма как.
Красотата на цветето е в краткостта на изяществото му.
Какъв
съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора
въобще?
Бъди честен, почтен и лоялен.
Другото са подробности.
Има
ли въпрос (или пък
отговор), от
който се боиш?
Не. Но вече започнах да се боя от
откровеността си. Оказа се, че наранява и често хората не искат да чуят
истината.
Какво
може да те разплаче?
Много неща. Чуждата болка и
несправедливост. Книга, филм, песен. Нещо, имащо нужната вибрация и сила, което
те докосва. Дори и нещо красиво, романтично.
А
какво може да те накара да се усмихнеш?
Петгодишно момиченце, подскачащо
в кална локва, смеейки се и стоящата на безопасно разстояние крещяща майка. Е,
и шегите на Чандлър Бинг (Бог да
прости Матю Пери!).
Ако
си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още
парчета, за да е цял и завършен?
Редих дълги години един страхотен
пъзел. Направо не вярвах на късмета си! Беше толкова красив, а аз толкова
въодушевен… Докато една огромна вълна не се
стовари отгоре и пъзелът ми се оказа пясъчен замък. Успях да спася само няколко
фрагмента. Сложих си ги в рамка и ги окачих на стената, за спомен. Вече не редя
нищо – седнал съм на шезлонга, на брега на Морето и гледам как вълните се
разбиват в нозете ми. Бирата е студена, а шумът на Морето гали ухото. Уилям
Уортън в „Гордост“ беше казал – „Как е
възможно морето по цял ден да прави едно и също и никога да не звучи
монотонно?!“
Какво
цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Оооо, безкрайно благодарен съм за
толкова много неща! За сравнително доброто си здраве, за децата си, за
топлината, която съм получил през годините. За това, че живея в Европа и
комунизмът си отиде… Изброяването наистина ще е безкрайно.