Стефан Иванов споделя...

 фотография - Яна Лозева

 

Здравей! Моля, представи се накратко. Опиши се, както искаш – както ти възприемаш себе си.

Стефан Иванов, занимавам се с писане, доктор по философия съм, работя в Театрална работилница „Сфумато“

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Безпаметното и безкрайно детство, споменът за слънчевата светлина върху кожата ми, когато не съм знаел какво е косъм, кожа или светлина, откриването на играта и приятелството, радостта от четенето и филмите, от тениса и футбола, времето насаме, влюбването, влюбванията, раждането на сина ни.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Раздели, осъзнаване на причините – чувства и действия, мои и на други хора, поредицата от смърти на близки.

В какво вярваш?

В разговора и близостта.

 

Вярваш ли в хората?

В човека.

А в себе си?

Понякога.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за бавно време, тишина, градина, готвене, филми и четене, пътувания, да видя как расте синът ни и да остарея, за да бъда досаден дядо.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да съм повече време с приятели и с родителите ми.

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Да, че не съм помогнал на себе си и на други хора.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Изключително важна.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Надявам се, че в настоящето.

Харесваш ли нашето време?

Харесва ми, че в него човек все още може да намира убежища извън него.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Държа на Котел, Паламарца, София, Ахтопол, Париж и Берлин.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обожавам го.

Той е светлина, прегръдка и изненада.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Небето, изгревите, облаците, гънките на планините, първите и последните листа, лицето на човек, патица в езеро, затичало се черно куче, спящо бебе.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Под одеяло, а до мен да спи синът ни.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Примерът на други хора, на близките ми, рационализацията, че не е толкова тежко и безизходно, а ако е – няма повод за излишни притеснения.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми, учителите ми Росица Нанкова и Николай Колев, приятелите ми Силвия Чолева и Марин Бодаков.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Постоянно.

Намерил ли си призванието си?

Така казват, може и да е грешка или случайност.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от болката, но много хора успешно са се справили с нея. Ако има уединено място с безкрайна енергия – защо пък не.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Връзката с други хора и с мен самия.

Какво е за теб самотата?

Да не искам или да не мога да разговарям и със самия себе си.

Какво ти дава представа за вечност?

Небето и морето.

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Прекалено много добро съм получил, но като цяло – да бъда разпознат, чут и видян такъв, какъвто съм и да бъда обичан.

Какви чувства изпитваш най-често?

Съмнение, притеснение, паника, колебание и

противоположностите им, както и благодарност и любов.

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Марин Бодаков.

Имаш ли вътрешен мир?

Понякога да.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Да стана рано, да видя изгрева, да гледам филм, да послушам музика, да се разходя в парк и музей, да почета на пейка и да зяпам хората и да ги подслушам, да се видя с приятели и любими, да не бързаме за никъде и да си бърборим сладко и накрая като заспя – да сънувам детски спомени и да се събудя с поне ден по-млад и с косата, която имах на шестнайсет години.

Какъв съвет би дал, според своя опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да се опитат да разберат от какво ги е страх и от какво се притесняват, къде е раната и каква е травмата им и да се изцелят, да бъдат цялостни и себе си, за да не ги боли.

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Да.

Какво може да те разплаче?

Почти всичко. Плача много. Още по-лесно се разсмивам.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Доброта, искреност, нещо дребно.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Както чорапите изчезват по необясним начин по пътя си от пералнята до крака, така и части от живота. И така е добре. Хубаво е да има тайни и необясними неща.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Самият факт, че съществувам. Само по себе си е доста невероятно.

 siv.sofiascape.com

Георги Ненов споделя...

фотографии - личен архив на Георги 

Казвам се Георги и това, което ме води напред в живота ми е усещането, че само аз знам кой е правилният път, както и желанието да бъда свободен да взимам собствените си решения, вместо да правя това, което „трябва“. Искам да нося пълната отговорност в живота си.

Опиши се, както искаш – както ти възприемаш себе си…

Родом съм от София, но според гена съм и 50% от гр. Горна Оряховица. Създател и водещ съм на подкаста „Свръхчовекът с Георги Ненов“, който започнах преди 7 години като на шега докато работех в Луфтханза Техник София. По образование съм икономист, завършил в УНСС за магистър.

Обичам да чета и слушам книги и музика. Тренирам и се състезавам в бразилско джу джицу (хватов боен спорт) като към момента съм бронзов медалист от последното европейско първенство в Париж. Обичам да карам автомобили, мотоциклети и ски. Най-новата ми роля е тази на баща, която определено е най-трудната и отговорна роля, която съм имал в живота си.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият момент в живота ми, дотук, е раждането на дъщеря ми Катерина през юни 2023 г. Присъствах не само на самото раждане, а бях включен в целия процес – от първия преглед на жена ми до контракциите преди раждането. Мога да заявя, че това е най-силното положително преживяване в живота ми.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Най-трудното нещо, което съм преживял е загубата на моя любим дядо Георги преди 24 години. По някакъв начин успях да превърна този момент в гориво за последвалите ми успехи, макар и 13-годишен.

 

В какво вярваш?

Вярвам в положителната нагласа, увереността и куража.

Вярваш ли в хората?

Вярвам в потенциала в хората. Не вярвам на всички хора.

А в себе си?

Това е моята супер-сила. Не знам как съм я развил или открил. Знам, че я имам и че ми помага да влизам във всяко предизвикателство с любопитство, а не с притеснение и страх.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да помагам на хората да живеят по-добре и да бъдат по-щастливи. Това е моята Северна звезда. Надявам се, че по пътя, по който тя ме води, ще се науча да поставям здравословни граници.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да свърша всичко, което искам. Трудно ми е да открия баланс между време за работа, време за любимите хора и време за моето си физическо и емоционално благосъстояние.

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Съжалявам единствено, че не може да се трупа опит по по-бърз начин от „проба-грешка“. За нищо друго.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Никога не съм успявал да запомня лошите неща, които са ми се случили. Някак мозъкът ми винаги е приоритизирал хубавите и се е фокусирал да помни тях. За мен няма никакъв проблем да простя, ако прошката бъде поискана от сърце. Животът понякога създава ситуации, в които няма нужда да простиш, а да пуснеш – т.е. да спреш да се вкопчваш.

Вярвам, че нищо не трябва да се случва на всяка цена и за всичко идва точното време.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Старая се (по-често успешно) да не губя енергията си в съжаление и в притеснение. Живея изцяло в настоящето.

 

Харесваш ли нашето време?

Обожавам нашето време. Наслаждавам се на свободата да пътувам, да говоря за нещата, в които вярвам и да притежавам цялото знание на един клик разстояние. Щастлив и благодарен съм, че живея точно в този момент.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Няма такова място. За мен свободата да избирам – както място, така и начина на пътуване – е най-важното нещо.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Не мога да кажа, че обичам живота. Много повече от това е.

В три думи: свобода, любов, развитие.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Никога не бях виждал нещо толкова красиво като дъщеря ми, а дори не се бях замислял, преди да се роди, как би изглеждала.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

На всяко място, на което ме изпълва спокойствие, се чувствам „у дома“. Понякога това е в прегръдките на моята жена, понякога – лежейки в дълбокия пресен сняг на някоя писта.

Едно от най-ценните ми прозрения дойде преди около 10 години. В моя живот, за мен – спокойствие = щастие.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Не правя неща, които не бих правил завинаги. Ако ми е трудно и не искам да продължа, просто казвам – това не е моето нещо и нямам нужда от него в живота си.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Това са моя дядо Георги и жена ми – Неда. Те са хората, при които, преди да има подкрепа и положително влияние, е имало нещо друго, което определям за фундамент: приемане.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Понякога ми се иска да бъда по-малко мързелив, да правя и постигам повече. След това ми минава, защото знам, че правя най-доброто, на което съм способен.

Намерил ли си призванието си?

Без никакво съмнение. Интересното е, че съм го търсил 30 години, а то е било пред очите ми от най-ранна детска възраст.

 
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Вчера прочетох нещо много интересно, което остана в съзнанието ми: „Повечето хора се люшкат между страха от смъртта и мъките на живота – да живеят не искат, да умрат не умеят.“

Не вярвам в живота след смъртта, но не ме е страх от нея. Ето още нещо, за което винаги се сещам, когато стане дума за смъртта – поема на вожда Такумсе:

“So live your life that the fear of death can never enter your heart.

Trouble no one about their religion; respect others in their view, and demand that they respect yours.

Love your life, perfect your life, beautify all things in your life.

Seek to make your life long and its purpose in the service of your people.

Prepare a noble death song for the day when you go over the great divide.

Always give a word or a sign of salute when meeting or passing a friend, even a stranger, when in a lonely place.

Show respect to all people and grovel to none.

When you arise in the morning give thanks for the food and for the joy of living.

If you see no reason for giving thanks, the fault lies only in yourself.

Abuse no one and no thing, for abuse turns the wise ones to fools and robs the spirit of its vision.

When it comes your time to die, be not like those whose hearts are filled with the fear of death, so that when their time comes they weep and pray for a little more time to live their lives over again in a different way.

Sing your death song and die like a hero going home.”

Велико, нали?

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Всяка тренировка по бразилско джу джицу, всяко излизане с мотора по улиците и пътищата на България, всяко спускане по заснежения склон, всяка прегръдка от приятел и любим човек – това са нещата, които ме карат да се чувствам жив.

Какво е за теб самотата?

Самотата за мен е непознат герой. Никога не съм се чувствал самотен. Самотата е в другия край на спектъра, в който намирам своята супер-сила – да създавам приятелства, където и да отида.

Какво ти дава представа за вечност?

Безкрайността на Вселената, която не само, че няма край, а и междувременно се разширява. Обичам науката.

 
Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Подадоха ми ръка в най-тежкия момент в живота ми и това ми върна надеждата в доброто и в хората. Неслучайно на пръстена на Цар Соломон пише: „И това ще мине!“

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Най-често чувствата са положителни. Но дори и това е контекстуално, защото след раждането на Катерина имам желание да „откъсна“ още няколко часа за нея и чувствам, че не се справям – със задачите, с отговорността, за да мога да ѝ дам тези няколко часа.
Понякога не мога да открия границата между емоционалното си състояние и обективната реалност, но знам, че давам най-доброто, на което съм способен и това е достатъчно, за да си легна спокоен.

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Моя дядо Георги. Без никакво съмнение.

Имаш ли вътрешен мир?

Имам. Мисля, че той идва от яснотата по въпросите:

Кой съм аз? Какво искам в живота си? Склонен ли съм да платя цената?

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастие = Спокойствие. Това стига, за да се опише един съвършен ден.

Какъв съвет би дал, според своя опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Вярвай в себе си. Обграждай се с хора, на които се възхищаваш и които са постигнали това, което ти искаш да постигнеш. Действай смело.

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

„Качеството на въпросите, които си задаваме, определя качеството на нашия живот.“ ~ Тони Робинс

В този ред на мисли – няма въпрос, от който се боя. Боя се от това да спра да (си) задавам въпроси.

Какво може да те разплаче?

Дъщеря ми. От щастие. Жена ми. От щастие и благодарност. Съобщение от слушател на подкаста, което идва от сърцето му и докосва моето. Разговор с човек, на който съм помогнал с нещо, без дори да си давам сметка за това. С тези неща започва списъкът. Дълъг е. Плача често.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Усмивката на дъщеря ми, както и добро дело, на което ставам случаен свидетел.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Животът ми е безкраен пъзел. Той никога няма да е цял. Обожавам усещането за нареждане на по-големи или по-малки части от него в контекста на голямата картина и то в абсолютно неочаквани моменти. Това важи и за положителните, и за отрицателните „части от пъзела“.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-голяма благодарност изпитвам към родителите си, които са ми дали възможността да съм тук, възпитанието и условията – да развия себе си и да открия своя собствен свръхчовешки път.

След това е Неда, която ми постави криле.

След нея идва Катерина, която ме избра за баща.

След това са моите приятели, на чиито рамене съм стъпвал, за да успявам – титаните, които винаги са ми подавали ръка.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

Моето мото в живота (в момента) е: „Без да бързаш, без да спираш!“

 

www.youtube.com/@thesuperhumanpodcast