Павлина Йосева - Пинче споделя...

 снимки - личен архив на Пинче

Моля, представи се накратко…

Казвам се Павлина Йосева – pin4e. Напук на очакванията, че пинчето е нещо остро и бодящо, аз не съм. Това, всъщност е моето детско име. Когато съм била мъничка и съм се опитвала да кажа Павлинче, все излизало Пинче. Спомням си как мама ми разказваше, че съм била сладка хитруша тогава. Когато идвали гости, аз съм искала да им направя добро впечатление и съм се представяла пред тях: „Здравейте и добре дошли! Аз съм Пинче-бонбонче!“ А когато те си тръгнели, мама все ме питала: „Я кажи сега на мама истинското си име, гостите вече ги няма. Коя си ти?“  „Аз съм Пинче-маймунче!“ – съм отвръщала и дълго сме се смеели двете, заедно.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Детството! Имам две сестри и един брат. И доста братовчеди. Често се събирахме, особено през ваканциите. И много пеехме. Пеехме на три гласа! Съседите все се чудеха какво празнуваме толкова често, почти ежедневно. Помня как веднъж една съседка нервно звънна на звънеца, мама изтича и и́ отвори:

-          Какво толкова празнувате бе, Сашке?! Не мога да ви разбера аз вас!

А мама и́ отвърна:

-          Празнуваме живота! – и и́ затвори вратата под носа.

 

Разбира се, не е само детството. Във всички житейски периоди, дори и в най-тежките, съм имала – и имам – добри и хубави моменти!

 

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на татко, когато нямах навършени 5 години. После и мама, когато бях на 31. Тогава в рамките на 4 месеца починаха мама на 53, и вторият ми баща Станислав – на 54. Бащата, който всъщност ме е отгледал. Трудно се съвзема човек от болката и липсата. И никога не свиква. След това и брат ми загина при катастрофа, на 37 години. Имам още много за изреждане в този списък, но предпочитам да преминем към следващите въпроси и да намерим сили да се усмихваме.

 

В какво вярваш?

В Бог, в хората, в себе си. Вярвам в Доброто. Вярвам, че всеки човек е добър, или поне се е родил такъв.

 

Вярваш ли в хората?

Вече го казах, наистина вярвам. Имам потребност от вяра в Човеци.

 

А в себе си?

Вярвам в себе си. Е, разбира се, като всеки човек и аз понякога се сривам, губя кураж, губя увереност. Но по природа съм неспасяем оптимист – и точно това ме спасява!

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтите са строго лични. Не съм суеверна, но имам усещането, че ако ги разкажа, няма да се сбъднат. А надеждата е велика сила, ако спреш да се надяваш, че най-доброто предстои, тогава си свършен.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ако е нещо наистина важно, няма как да не ни достига време за него, защото обикновено хората сме устроени така, че живеем и степенуваме нещата по приоритети. И в крайна сметка, дори и уморени, все пак намираме време и сили за тях, може би по-рядко, отколкото ни се иска, но успяваме.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Да! За едно единствено нещо, но няма да го разкажа сега.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е безценна, сякаш откъртваме тежки, огромни планини от душата си, когато истински успеем да простим. Но никак не е лесно. И е бавен процес.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Уча се да обичам себе си и да съм истински тук и сега.  Миналото не ти дава да имаш бъдеще, а в същото време пропускаме СЕГА, единственото истински възможно и благодатно време за живеене!

 

Харесваш ли нашето време?

Харесвам всички възможни времена. Изключително адаптивна съм. В което и време да бях се родила, щях да го харесвам! Реално ние, от нашето поколение живяхме в друго време, подготвяха ни за едно, а стана съвсем друго. Но пък това дава изключителна динамика, и е един добър тест до колко сме съвместими със светове и реалности.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Първото и най-важното за мен е пътуването навътре в себе си, към себе си. Изключително бавно пътешествие и за него не продават билети. Второто е Камен бряг. Най-най-най-любимото за мен! Там се спасява душата ми! Звездите слизат ниско, досами покривите, там на платото гори вечното огънче, хората стават братя, посядайки на камъните край него. Цъфтят божурите на Яйлата през май, а душата ми танцува дервишки танци. Там, където винаги се чувствам на 4 години, стъпя ли на „моя“ камък и всички възможни ветрове веят  косите ми… Третото специално място за мен е Иракли. Е, онова Иракли, каквото някога беше. Но и сега продължавам да го виждам и усещам същото, въпреки застрояването и промените… Четвъртото – остров Пи Пи Дон в Андаманско море, едно магично и далечно, а толкова близко на моята душа място!

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам си го моя живот! Често си мисля, че въпреки трудностите, препятствията и превратностите, не бих го заменила за нечий друг, пък макар и по-лек. А думите са: Пробуждане. Пътуване. Море.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Да съзерцавам морето! Всяко море. Или всичките. Е, разбира се, най-любимото за мен е нашето. Най-светло ми става, когато гледам Черното!

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В Камен бряг. Винаги, когато наближа табелата, започвам да крещя (може и на ум): Най-сетне у дом-а-а-а-а!

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Имам голяма воля за живот. Живея за всички любими мои Човеци, които си отидоха. В трудните моменти какво правя ли? Поплача си, самосъжалявам се, потръшкам се час-два или ден-два. И отново се взимам в ръце. Много още за живеене има!

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Най-неочаквано съм получавала подкрепа на най-невъзможни на пръв поглед места или в чужди държави, в ситуации, от дори непознати хора… Смятам се за щастлив човек, особено в трудните моменти, защото получавам доказателства, че спасение дебне отвсякъде. J А влиянието, може би, е от моите идоли в живота и литературата. Но няма да ги издавам. J

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Доста неща промених и продължавам да променям в себе си. Иначе ще се окаже, че тъпча на едно място. Най-лесното е да кажем: Ами такъв/такава съм си! Какво да направя!

 

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да! Все пак съм се родила на 24-ти май и до скоро живеех на ул. “Свети свети Кирил и Методий“…

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Като дете се страхувах от нея, защото не я проумявах. Не разбирах защо татко си отиде от мен. Но сега смятам, че „смъртта е също форма на живот.“ Петър Анастасов. И си мисля, че животът не свършва със смъртта.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Слънцето, топлото, зеленото, синьото, пътят.

 

Какво е за теб самотата?

Свобода. И най-ползотворното време за развитие и себеопознаване.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Морето!

 

авторска картина на Пинче

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

О, няма да ми стигне времето да изброявам добрините. Пълно е с човечност край мен, край нас. Само да сме благодарни!

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Радост, възторг, обич към света, въодушевление! Е, понякога и малко умора или мъничко тъга.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Мама…

 

Имаш ли вътрешен мир?

Понякога го постигам за дълго, понякога се срива, но пак го изграждам стъпка по стъпка.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Къща – дом, море… и любими Човеци край мен!

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

О, няма да давам съвети. Или, може би: Не правете като мен! J J Това, разбира се, е шега.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Не съм страхливка.

 

Какво може да те разплаче?

Сълзите и страданието на хората по света, независимо дали ги познавам или не,  смислен филм, тъгата или усмивката на дете, признание – но с радостни сълзи!

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Слънцето! Или морето! (извинете ме, че все море повтарям!)

картина на Пинче

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Достатъчно нареден, пъстър и ярък, но все още липсват няколко парченца…

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За обичта, за човечността, за приятелите, за късмета, за възможностите. За всичко това БЛАГОДАРЯ! Благодаря от все сърце! Благодаря от земята до небето! J

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Благодаря и на теб, Криси! Добри дела сторваш. 

Бъди здрава и усмихната!

 

Благодаря ти, и от мен най-добри пожелания!

Накрая - стихове на прекрасната поетеса:

Пантофите са зидове

 

Не можеш да отплаваш, Капитане!
Платната ти са сраснали за котвата,
пропил си всяко вятърно има́не,
бардаците са ти попили в костите.
През руля е прокарало мушкато,
с чутовни гръмотевици поливано.
Не се прави на стреснат, тарикате!
Пантофите са тежки, като зидове...
Отсъстваш като божие присъствие,
хвани пристанището и стани амфибия!
На мачтата – един Иисус – възкръсвай,
не гледай океани в телевизора!
Отдавна гларусите са покойници
над бурното къпалище на рибите.
Рибарски мрежи вехнат над прозорците,
жена ти беше винаги невидима.
Така ли ще опитомиш моретата?
Брадяса вятърът на капитаните...

Плъха ли ще удавиш вътре в себе си

или на бряг и камъни ще станеш?!

 

***

 

Крайморски остър сняг

 

Подножието синьо на морето.

В краката му сме – хорицата ситни.

А то разлива щедрото си ехо –

безкрайно, непонятно, ненаситно.

Компанията вече бе пияна.

Дойде Вълка – брадат и вироглав.

И думите му като морска пяна

разпениха и демоните в нас.

Седмина се надигнаха срещу му,

а аз ги укротих със поглед син.

Долях им от наченатото вино,

и изкрещях едно: да помълчим!

Вълка бе вълк, защото на гърба му

бе татуиран едър единак –

със козина посърнала до синьо,

с очи като сибирски остър сняг.

И вечерта потръгна тъмнокоса,

поръси върху нас калпак звезди.

Забравихме, че можем да сме лоши,

за малко бяхме – с литър – по-добри!

На сутринта зло слънце махмурлия 

изплува, като лодчица, от мрака.

 

От вълците по-вълци бяхме ние:

намерихме обесен единака.

 

***

 

Камен бряг

 

Тук небе и море си приличат,

без да скочиш дори – ще потънеш!

Тук е толкова щедро и ничие:

вятър, камъни, вечност и тръни.

 

Твърде равно да стъпиш накриво,

твърде криво – да вярваш на равното.

Лумва изгрев с лице на наивник,

пада залез, с отблясък на празник.

 

Тук морето е вечно зелено!

И делфините идат на паша

из водите солени безмерно,

наторени от гларусов крясък.

 

Тук небето е толкова много,

че звезди не ти трябват изобщо.

Даже клекнал до вечното огънче

хвърляш сянка по-дълга от Господ!

 

Автор: Павлина Йосева

Родена в Шумен.

Живее в София. Автор на няколко поетични книги. 

Член на съюза на писателите в Шумен и на писателския градски съюз в Санкт Петербург, Русия.

Телефон - 0988 25 36 58

E-mail: pinpin@abv.bg