Кои
бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Най-хубавият
момент е раждането на дъщеря ми Йоанна - 19.10.2006г. в Плевен.
А
кое е най-трудното нещо, което си преживявал?
Катастрофите
и COVID-19, и че ме е спасил Бог. И съм все още жив.
Вярваш
ли в хората?
Вярвам
в човека, а хората са колектив. Над група от хора не мога да имам власт, а как
да променя нещо, дори и в посока към добро… А дори и да чета мисли… пак не искам
да ги знам. Това ще ме натовари излишно, в чужди светове не искам да влизам. Моят
свят ми стига. От другите ми идва в повече. А и кръста си нося сам. От други
кръстове ще ми бъде непосилно тежко и няма да мога да се справя.
А
в себе си?
Не
се познавам, а това ми дава право да надничам дотам, докъдето ми е позволено.
Искам да не вредя на другите със собствения си свят.
За
какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтата
е да дойде това, което е драснато, да кацне. А дали ще я употребя… за това не
съм и мислил.
Надявам
се да ми стигнат дните за това, което
има да върша тук. Работа, работа и време да гледам в точката, която е тук и
навсякъде.
Има
ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Времето
е отношение между видимо и невидимо. Винаги сме в нещото. И оттам излизане
няма.
Съжаляваш
ли за нещо в миналото?
Това,
което е минало, никога не ще се върне. Споменът ни дава и смисъл, че новото
изживяване ще е напластено старо. Ако се върнем там отново, в миналото, ще
пропуснем този миг. И няма да е същото. Защото времето ни променя – нас и
другите около нас. Реката тече, водата не е същата, както и мислите не са
същите. Растем или слизаме надолу към първоизвора… надълбоко… надълбоко.
Важна
ли е прошката в твоя живот?
Прошката
е това да променим греха си към всичко. От мисли, действия, изречено и
неизречено. В делата е ясно, че всеки греши. Безгрешното е безвремие, то е
вечност.
Повече
в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Деленето
на времето е делене на цялото. Понякога съм навсякъде. И в този миг, в който
махалото е в неутрално положение – нито в миналото, нито в бъдещето. То е
застинало между времената. То преминава през нас чрез мига. А мигът е това,
което трябва да усетим.
Харесваш
ли нашето време?
Харесвам
това време. Трудно мога да го променя, защото не съм създал аз това време.
Случващото се е следствие на нашите мисли, независимо дали го искаме или не. Желанието
ни го ражда, за да го понасяме това време. Кръстът ще си го носим и ако ни
остане сила ще носим и на другите от техния ,,товар‘‘, за да се осъзнаят.
Защото всеки трябва да носи своя кръст-товар.
Има
ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Мистичните
места. Те са загадка, дори и да не съм там… Това, което ни се дава даром,
трябва да го пазим, съхраним… Да го спасим от силата на разрушението. Може би
това пази света ни и нас, които сме тук и сега в тази частица на земята ни.
Обичаш
ли Живота? Какво е той за теб сега?
Животът
е дар и трябва да даряваме.
Кои
са най-красивите гледки на света за теб?
Изгревите
и залезите са неповторими, както и хората. Извор на живот са. Те винаги са
красиви, няма лоши и грозни. Те са част от светлината, която Ни се дава даром.
Къде
се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Навсякъде
се чувствам добре… въпрос на нагласа. В родния край е може би истината.
„У
дома“ са заниманията с любими неща и с неща, с които не преча на другите и изявявам света си.
Какво
ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Сили
в трудни моменти… Отчаянието, депресията са индикатори, че сме в правилна
посока. Не може винаги да сме на максимума… като океана, морето, времето…
приливи и отливи, възход и спад. Следваме биоритъма си.
Кои
хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Класиците
в музиката, художници, философи и преминалото преди нас.
Искаш
ли да промениш нещо у себе си?
Това,
което трябва да се промени, го знае само времето. Цедило за всичко и над
всичко. Изречено, недоизказано и премълчано. Било е и ще бъде… С нас и без нас…
Намерил
ли си призванието си?
По-скоро
призванието, нещото ме е намерило мен. Заради това, че съм бил търпелив и съм
работил за много други празни дела. Нищо случайно няма… Случайността Ни се
дава, за да не сме случайни. И може би е част от теглото да носим кръста си.
Страхуваш
ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Смъртта
е част от живота и от цялото. Тя е
другият свят, за който малко се знае. А може би и не трябва да се знае. Да не
го замърсим с дела и с мислите си. И да не превърнем чистото и недостигнатия
свят в този, в който живеем сега и сме днес. Смъртта е вечност… И както е
написал Иван Радоев в ,,Чудо“ - ,,Само смъртта е безсмъртна‘‘… Необятна, без
начало и край… Повече сме мъртви, отколкото живи… Но малкото време от живота е,
за да го направим красив. Да не пречим един ден на смъртта… Да сме достойни и
като част от кръста, който носим. Може би тогава смъртта ще свали кръста и
греховете ни… Само тя може би може да го направи. Живот в смъртта и смърт в
живота… Свързано е всичко. Но може би ни е отнето да знаем това. И така е
трябвало да стане.
А
какво те кара да се чувстваш жив?
Самото
правене на нещо е и смисълът на живота, а не разгадаването му. Той е мистерия… Мисля, че
знаещите отговора, не са като нас, земните, с проблемите. И грешките са в пътя,
и греховете, отърване няма… И отговор няма… Истината ни е отнета, защото е
по-силна от нас… А илюзията е само един миг и като че ли тя дава отговор за
истината. И пак не е гаранция, че е истина…
Животът
е дар и човек трябва да дарява… Защото нищо не е наше…
Какво
е за теб самотата?
Самотата
е начин да влезеш надълбоко в света си… самостоятелно, самичък, без ничия
помощ… Потъваш в бездната и не знаеш кое е реалност, кое е нереалност… Всичко
се слива в едно… процеп и миг… малък
миг… И винаги различен… Сам в мисли, сам в действия… Никога не мога да се
наситя на самотата си. Безкрайна награда за душата ми е да съм самотен… Пречистен
мой свят, пълен с илюзии… Творчеството е пречистване, недостигнатост. Да знаем
и притежаваме също е грях за мен. Но всички се стремим и го правим безспирно и
винаги…
Самотата
е любимо състояние и занимание… Трудно мога да се наситя на нея. Потъването в
нея е дар за мен… Но малко оставям със себе си, и то заради другите, които
постоянно ме въвличат в своите светове. И търсят отговор да им дам… някой път им
давам, но често съм съжалявал по-късно
за своите думи към тях. Те са го поискали и съм го изрекъл… а е трябвало да го
премълча. В мълчанието може би има толкова истина, стига да има кой да я усети…
Самота с мълчание и без мисли… без нищо… Ето така гледам и усещам… В точката
гледам и тя гледа в мен… и след това няма точка … няма и мен… А другите ще
кажат: ,,Той гледаше в точка, а сега и него го няма… къде е той…защо го
няма?... Следваше себе си… Дразнеше ги с присъствие, а сега ги дразни с
отсъствие… Не обичат хората промяната… тя ги плаши… Навлизането в нови
състояния и преживявания. Някой път съм контактувал със свръх-интелигентни
същества… дали са от други Планети? Кой да каже… Водил съм и разговори с хора в
психиатрични клиники – с шизофрения, алкохолизъм,
деменция, Алцхаймер. Определено същите усещат извън нашата реалност. Те са извън
времето, усещат невидими състояния за обикновения човек. Техните светове са
живи и носят силата и аромата на живото като сила. Усещат и мъртвите, усещат и мислите ми. Ние не си
говорим с тях. Когато имам въпроси, те ми казват… като състояния и мисли… Видения
и знаци… Малко обръщаме на тези хора внимание, но те дават светлината в тунела…
Наказани с дарбите си да виждат другото… Може би и истината …която ни е отнета.
Винаги
човек си прави проблемите сам… и след това сам си ги решава. Не съм виждал днес
човек без проблеми… И самото преодоляване му дава и смисъл, че живее и прави
нещо. Щастието от преодоляването е може би и смисълът му, че живее. Да
преодолее, да мине оттатък, да забрави какво е било и новото да му даде смисъл
като път, изживяване и различност.
Какво
ти дава представа за вечност?
Вечността
е безвремие… там времето е спряло. Там мисълта е готова… има решение, но няма
мисъл… мисъл без решение, защото няма нужда от мисъл, няма нужда и от решение. Състояние
нито-нито, където всичко се е сляло, няма добро, няма лошо, няма ден, няма нощ.
Нищо няма, а е цялостно. Нещо трудно разбираемо. Малко хора са го усетили… Изисква
спиране, нежелание, немисъл… и в крайна сметка и неживот. Трудно и невъзможно е
за доста хора… Това е път до дълбоката ти същност, от който човек се плаши, че
потъвайки там – трудно можеш да се върнеш… И то нормален за другите… И ще
последва пътят ти в клиники и изследвания за болен. Болен от неизличима болест –
,,Занимаващ се със собственото си същество“. Какво ще кажат другите?... Не си
платил т. нар. ,,Данък обществено мнение“ и никой не е дал квитанция за
извършеното плащане. Ах, каква загуба… за мен и за другите в мисълта за
различията, които са ми дадени даром… или съм наказан да нося кръста си. Това е
мястото, където душата ти общува с Бог… твоята индивидуална същност. А другите
ги плаши, че си се занимавал със себе си… достигнал си до някъде, а те – не. Те
,,влизат в твоята бездна‘‘… „давят се“. А кой ще ги спаси тях? Само техните
кръстове… да се хванат за тях здраво… ще са спасени…
А
аз и тези като мен – неспасени и виновни за повличането към нещото и нищото. Докосване
до създателя… малко са моментите. Няма правила и добре е, че няма такива… А
самата вечност избира в кого да се отрази, а не да се разгадае… Тя няма разгадаване…
Тя няма закони… Оттам идваме, натам отиваме. А тук земното е обвивката. Да
обясняваме нещото като ИЛЮЗИЯ и ИСТИНА.
Кое
е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?
Непоисканото
добро… Да се материализира някъде в поляната на сънищата ми. Докосване до
идеала и съвършенството… За което съм
работил в самотата си. Губил съм си времето в безсмислени дела и състояния…
Оглеждал съм се сам и съм си отговарял сам… Неразбирането от другите – значи
съм на правилен път…
Какви
чувства изпитваш най-често?
Чувството
на самотност е награда за мен. Тъгата, вглъбението, неспасението като промисъл, интуиция за
смисъла. Това ме
отдалечава дори и от самия мен. Непознатото взима връх, обхваща и
най-бездънното в мен и извън мен. И се
сещам една мисъл, дошла от там, някъде… ,,Не всеки, който е тръгнал със себе си
и срещу себе си, е достигнал себе си… Значи аз не съм себе си.“
Всичко,
преминало през мен, отразено чрез мен или преминало край мен, а и пропуснато,
има еднакъв смисъл. Като живота, който отминава, за да премине през смъртта и да
намери смисъл. Плуваме във времето от наши състояния, а те сигурно са забравени
стари или спомени от преминалото. А споменът не старее, а само го усещаме… Споменът
е елемент от вечността. Това се спомените, запечатани в знаците, сънищата и
виденията.
Веселото
е заблуда, щастието е в недоизживяното ми детство и в постоянния ми контакт с
по-възрастни от мен. Бях пораснало дете в детството си, самотно, странях от
шума и игрите на връстниците ми. Гледах в света си, а сега моят свят гледа в мен… Не се познах, а може би и не искам. Снимане,
писане са и мои постоянни ,,пояси“ за спасение. Ако другите намират смисъл в
поясите ми, то значи съм ,,спасен“ в своите заблуди.
Ако
можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?
Не
можеш да прегърнеш този който те е създал. Така ще унищожиш заблудите в теб… Ще
изгориш в истина… Недокоснатият свят е съвършен, той ни движи… Никой не го е
докосвал, а светът е докосвал човека, който носи своя кръст и част от истината.
Имаш
ли вътрешен мир?
Вътрешният
ми мир е постоянен, неспирен миг от състояния, мисли , а може би и недействия.
Какво
е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Идеите
трудно ги реализирам. А и виждам и смисъл, че така е трябвало да стане… Нереализираното
е съвършено… живо в недокоснатия си свят на идеята. Съвършен ден няма… Има
преминал ден и неповтарящ се ден.
Съвършеният
ден е във вечността, но няма начало и край, защото няма кой да каже откъде
започва и къде свършва. Никой не го е виждал и усещал… А може би няма нито ден, нито нощ…
Какъв
съвет би дал на едно дете или на другите хора въобще?
На
едно дете – да има детство, да играе на воля. Никой да не го спира, да тича и да
си играе игрите, и да си запази света до края на дните…
А
възрастният – да бъде дете… да вижда света си по-чист и да си спомня за своето
детство, като споменът е силата на преживяването сега.
Има
ли въпрос (или пък
отговор), от
който се боиш?
Боя
се от истината… защото не ни е дадена… И да ми се даде, трудно мога да я опиша.
А и на кой ли ще му трябва тази истина?...
Какво
може да те разплаче?
Ако
видя плачещ човек, ей така без нищо… Седящ на камък и сам… Не в позата на
,,Мислителя“ на Огюст Роден. А някак по-просто и естествено седнал или легнал…
като раждащ се отново… Плачещ… все едно е стигнал и прозрял истината… Тя е в
него… тежък кръст… непосилен за който и да е… Аз вярвам в този непознат, дори и
да е невидим за другите, той носи и от нашата тежест и от кръста на всички. А
сълзите му се вливат в реката на времето. А то, времето, отнася всичко във
вечността и спира да е време… И там се затварят всички двери, за всички нас...
А
какво може да те накара да се усмихнеш?
Би
ме зарадвало да се усмихна на деца,
бягащи в поляна от цветя… Радост голяма…
Благодаря Кристина Митева за въпросите и отговорите които изрекох и взех от нищо неподозираното начало на новото,неусетено и тук пренесено!!!
ОтговорИзтриване