Явор Неделчев споделя...

 снимки - личен архив на Явор, 

рисунките към интервюто са дело на художничката Бригита Владимирова за книгата му "Парчета от пъзел", по негова идея

Здравейте,

Казвам се Явор Неделчев, на 36 години към момента на писане на този текст, роден съм и живея в град София. Завършил съм средното си образование в СПГЕ „Джон Атанасов“ – специалност „Програмист“, а висшето си образование в НБУ, катедра История и специалност „История на България, Балканите и Европа“. Работя в компания за коли под наем на длъжност „Експерт, политика на цените“.

Имам множество хобита, интереси и неща, които развивам и в които имам дейно участие –  основаването на Българска Снукър Федерация, като съм бил в екипа на организиране на местни и международни събития, също така съм бил и съдия. В управителния съвет на федерацията по билярд също членувам, като съм турнирен директор и помагам и в други нужни насоки. Обожавам да чета, пиша (самоиздадох първата си книга със стихотворения и проза), занимавам се активно с благотворителност като доброволец и дарител, други любими мои спортове са шахът и тенисът на маса. Наивник съм, безнадежден мечтател и деец за доброто, с особено чувство за хумор, който невинаги приема живота насериозно, понеже знае, че няма да се измъкне от него жив.

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите моменти в живота си свързвам с част от своето детство, когато наистина мога да кажа, че въпреки многото премеждия наистина съм знаел какво е безгрижие и щастие, както и със споделени моменти с близки и приятели – пътувания, ваканции, празници.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Тормоза и издевателството от страна на хора над мен – бил съм на няколко пъти през живота си в нервен срив след такъв и ми се е налагало и посещение при психолог. Загубите на близки хора със сигурност също са били едни от най-тежките моменти в живота ми.

 

В какво вярваш?

Вярвам в съзидателната и разрушителна сила на природата и в това , че във всеки човек постоянно се противопоставят тъмнината и светлината, вярвам в доброто и злото, вярвам в това, което е правилно, редно и стойностно. Вярвам, че предимно всеки сам кове съдбата си и е отговорен за действията и бездействията си.

 

Вярваш ли в хората?

Иска ми се, но с напредването на годините и опитът, отговорът определено клони повече към „не“ и самите хора не променят това в своя полза. Вярвам в интелекта, в стойността и смисъла на отделния индивид, но не и на хората като колективно цяло, тъй като историята ни доказва, че продължаваме да повтаряме едни и същи грешки, като биологичен вид. Вярата ми в хората с времето не че бе изгубена, а бе ограбена и отнета от самите тях.

 

А в себе си?

Вярвам, както написах и по-рано, че всеки носи отговорност за действията и бездействията си. Също и че всеки сам определя съдбата си, прави своя съзнателен избор за живот и истината, която избира за себе си е реалността, в която живее. В това отношение, вярвам в своите принципи и ценности, че те имат значение и стойност, и оттам – и в себе си.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Това, което най-много бих искал да видя приживе,  за съжаление вече смятам, че няма да се осъществи – хората да бъдат по-състрадателни един към друг и не толкова алчни, егоистични и нарцистични. Поради тази причина се обръщам към думите, изписани на надгробната плоча на Никос Казандзакис: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм“

И все пак, ако трябва да се надявам на нещо, то би било в сетния си час и на смъртния си одър, дали утре или след безчет години, дали сам или заобиколен от хора, да се усмихна и да мога да кажа: „Живях живота си достойно и по най-добрия начин, по който ми бе възможно, и той имаше смисъл и допринесе света да е по-добро, а не по-лошо място“.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За по-добро себеопознаване, както и за срещи с приятели, които не съм виждал от много време.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Съжалявам за тези моменти и хора, с които незаслужено не съм се държал добре или съм постъпил неправилно спрямо тях.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Смятам, че е по-важно да можеш да простиш на себе си за неща, които съжаляваш, че си направил или казал, но също и ако си виновен – активно да се опиташ да поправиш нещата и да можеш да казваш „извинявай“ и „сгреших, не бях прав“, и да бъдеш готов да приемеш отговора и решението на отсрещната страна, и да си извадиш поуки от него – независимо в твоя полза или не.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Хората наистина страдат доста често в своето съзнание и въображение, като не могат да се отърват от неспокойни спомени от миналото или прекалено се страхуват и притесняват какво ще бъде бъдещето. Като всички тях и аз имам своите „демони“ от миналото, които понякога не ми дават мира и също се чудя и мисля за бъдещето, но както е казал Джон Ленън: „Животът е това, което се случва,  докато правим планове за бъдещето“ и все повече се фокусирам и работя върху проекта „тук и сега“.

 

Харесваш ли нашето време?

Харесвам го със сигурност повече от времето, в което са живели нашите баби и дядовци, че дори и нашите родители, тъй като недоимъкът и войната са наистина нещо страшно – не съм ги изпитвал, за щастие, но като човек-историк и активно занимаващ се с благотворителност съм виждал и виждам потресаващи ситуации и хора, и това ми помага да проявявам разбиране и емпатия към темата. Липсата на свободи и права, които в момента приемаме за даденост, също за мен е силен аргумент да се радвам, че не живея в „онези времена“, но на така поставения въпрос за съжаление отговорът клони към „не“. Причината за това е, че 21-ви век е може би времето на най-масово ширещия се егоизъм и нарцисизъм, както и ера на повърхностното потребителско общество, а аз, за себе си поне, съм открил, че парите и вещите не гарантират щастие и пълноценност. Алчността и нещоимането са изкарани прекалено на предно място, а ценности и принципи са потъпкани и забравени, с което няма как да се съглася и от което няма как да съм доволен в забързания ни свят.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Моето село – Мирково, намиращо се на около 7о км. от София на подбалканския път. Там съм бил всяка ваканция като малък и там са през повечето време след пенсионирането си родителите ми. Обожавам да пътувам с влака до там и да се любувам на преминаващите природни пейзажи, дори просто слушайки музика или четейки книга в тон с поклащането върху релсите. А и в самото село има много красиви природни кътчета за посещение като местността Бърдо, както и доста исторически паметници.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Макар и тежък и непоносим на моменти, да, обичам живота и смятам, че от всеки човек зависи той да има смисъл и стойност.

В три думи за мен той е: здраве, близки и кауза.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Освен в чисто природен смисъл, в който изключително много, като повечето хора, обичам планините и морето, според мен няма по-красива гледка от човек, който наистина е майстор или професионалист в нещо и го прави с цялото си сърце – да наблюдаваш спортист, музикант или занаятчия, който наистина си разбира от работата е истинска красота, която съм имал радостта да изпитам. Баща или майка, които играят с детето или децата си и искрено се наслаждават на времето си заедно, или човек, който помага на друг също са със сигурност сред тях за мен.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

При родителите си или в собствения си дом по принцип, но имам и някои близки приятели, които с гостоприемството си и уважението си към мен ме карат да се чувствам така и в техните домове.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Близките ми често пъти, но най-вече изграденият ми и утвърден вече характер. Принципите и ценностите ми са моят аргумент и гориво, подхранващи и мотивиращи ме да говоря и действам като себе си. Също така, желанието ми с кауза да помогна и да оставя този свят като едно, макар и с малко, по-добро място, отколкото съм го заварил – това е истинският смисъл, цел и принос на моя живот, който се опитвам да следвам.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Близки и много доверени приятели, мои учители и преподаватели, но най-вече исторически личности с техния пример за висок морал и готовност за саможертва като Левски, Ботев, Раковски, Стамболов и много, много други.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Бих искал да съм по-спокоен, по-уравновесен и не толкова чувствителен и докачлив. Бих искал да съм по-активен и деен за много неща и да не изпадам в моменти, пък макар и кратки, на отчаяние или обезсърчаване. Бих искал, ако не напълно и изцяло, то в по-голямата или най-важната им част, да контролирам добре емоциите си, а не те мен.

 

Намерил ли си призванието си?

Смятам, че наистина мога да общувам с хората (не с всички, разбира се), да проявявам разбиране и емпатия, и да помагам – това е нещото, което и най-силно ме зарежда с положителна енергия и на което отдавам най-много време. За мен няма друго такова усещане като това, че си постъпил правилно или си помогнал на близък или непознат в нужда, пък дори и той да не е особено благодарен или с уважително отношение към теб. Защото за мен истинските хора се радват и са щастливи дори само за това, че вършат добри и полезни дела и допринасят за намаляване на страданието около тях – нещо, което животът и трудът на Джордан Б. Питърсън, Марк Аврелий, Васил Левски и Виктор Франкъл много ми помогнаха да осъзная и формулирам за себе си, за което съм безкрайно благодарен.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не, наистина – смятам, че тя е естествена и нормална част от природата и трябва да бъде третирана като такава, без излишно драматизиране. Не вярвам в задгробния живот или в живота под някаква форма след смъртта, тъй като в това отношение съм агностик – не вярвам, но зачитам и уважавам правото на останалите да вярват, стига да не ми го натрапват или да ми държат сметка, че не го вярвам. Обичам и вярвам в логиката и разума – те са моята религия.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Преживяванията с близки и приятели, както и моменти, когато усилията и приносът ти са оценени и виждаш благодарността и уважението в очите на хората, на които си помогнал.

 

Какво е за теб самотата?

За някои хора тя е едно от най-страшните изживявания, но за мен това е по-скоро признак на слабост и безхарактерност. Чувствам се най в покой и в хармония, когато съм сам – самотата е топло одеяло, с което понякога се завивам.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Историята и времето като цяло, знанието какво е преживяно и колко много възможности има.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Когато бях малък получих бъбречна криза и се наложи да вляза в болница. Майка ми ме посещаваше често и дори ѝ позволиха да остане една вечер да спи до мен, тъй като не се чувствах никак добре. На едно легло, където бе трудно да лежим и двамата, нито за момент тя не се отдели от мен и не ме остави, което ми помогна да премина и през това, знаейки, че каквото и да стане, някой го е грижа за мен и ме пази, и ако може дори би отнел цялата ми болка и би я приел върху себе си, за да мога аз да бъда по-добре. За това и за много, много други случки и съвети завинаги ще съм благодарен на майка си.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Напоследък доста гняв, разочарование, отчаяние понякога, поради много събития в живота ми, свързани с близки хора, а и заради това какъв е и накъде върви светът и страната ми като цяло. Тези моменти са смекчени от такива на смирение и благодарност колко много имам, какво съм постигнал и какво още имам да дам от себе си на близките си и на света като цяло.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Бабите и дядовците ми, както и хората, които са посветили и дори дали живота си, за да ни има като страна, като народ.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Определено не, но активно работя по въпроса всеки ден и в това отношение има значително подобрение.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Ден, в който съм се видял с близки или приятели и не е имало никакви поводи за караници или безсмислени спорове, а сме се насладили изцяло на компанията си и сме обсъждали и споделяли любими теми. За мен това е един от най-смислено прекараните и изживени дни и дефиниция на щастието.

Единственото, което би го конкурирало е ден, в който съм успял да бъда полезен или съм помогнал на същите тези хора или пък дори на непознати.

 

Какъв съвет би дал на едно дете или на другите хора въобще?

Бъдете благодарни и смирени – за това, което имате, за хората, които имате. Не приемайте нищо и никой за даденост. Алчността, егоизмът и неуважението водят към тъмна бездна, на чието дъно ще сте сами и нещастни.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Има ли смисъл въобще от живота и от всичко, което правим – мисля си, че отговорът може да не е това, което очакваме, тъй като ние, хората, обичаме да се ласкаем колко сме невероятни и ценни (и може би наистина сме), но това е погледнато само от наша гледна точка и може би понеже така се живее по-лесно, но от дистанцията на времето и Вселената сме само прашинки и може би даже един съвсем, съвсем малък отрязък и миг от вечността.

 

Какво може да те разплаче?

Хубав и стойностен филм, предателство от близък човек, човешката жестокост и безсърдечност, но също и съчувствие и щедрост – всички изброени, в различна степен.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Благодарността, показаното уважение, добра дума, хора, които се отнасят с грижа и внимание един към друг и не на последно място – шоколад.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Смятам, че хаосът е естествено явление в живота и природата, и това се отнася и за мен с пълна сила. Въпросът е изключително интересен и личен за мен, тъй като първата ми книга се казва „Парчета от пъзел“ и засяга именно тази тематика – това е моят опит да подредя и да осмисля живота си и живота като цяло. Доста хора и събития разбъркаха и объркаха, бих казал, в някои отношения моя живот, но главният архитект и човекът, отговорен за него, си оставам аз и поемам пълна лична отговорност за това.

Ако липсва нещо, което смятам, че ми е жизненоважно, за да се чувствам добре в кожата си, да ставам с желание всяка сутрин от леглото и да мога да спя спокойно вечер, то е спокойствието и вътрешният мир, разбирането и приемането, че не всичко и всички са или ще бъдат такива, каквито очаквам, че няма да мога да оправя или спася дори собствения си град най-вероятно, а камо ли своята държава или света, и че каузите, в които вярвам и за постигането на които се боря, много вероятно няма да бъдат завършени, докато съм жив. Това е и най-трудната ми и екзистенциална житейска и ежедневна борба – да продължа да правя това, което правя и да не спирам да вярвам в него, знаейки, че то може и да не успее, и може да не го видя завършено. Въпреки това, именно вярвайки и разчитайки, че е правилно, смислено и стойностно, пречупено през призмата на моите принципи и ценности, и според парадигмата ми за света – да  не се откажа и да продължа да се боря.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Близките и приятелите ми – тези хора, които ме познават истински като човек и с които, бидейки заобиколен – и аз знам кой съм. Това са хора, които не са ме предали и не са се отказали от мен в трудни моменти – моменти, когато ме е обземало отчаянието, гневът, агресията, цинизмът и не е можело буквално да се стои около мен. За тези истински Хора с главно Х, които са отделили за мен от залъка си, от времето си, излезли са на моменти максимално от комфортната си зона, за да ми помогнат и да бъдат насреща за мен – за тях е моята най-голяма благодарност, тях най-ценя в своя живот и за тях бих сторил същото и бих дал своя живот, ако се наложи, както и за принципите и ценностите, в които толкова вярвам и върху които градя и живея своя живот.

Павлина Йосева - Пинче споделя...

 снимки - личен архив на Пинче

Моля, представи се накратко…

Казвам се Павлина Йосева – pin4e. Напук на очакванията, че пинчето е нещо остро и бодящо, аз не съм. Това, всъщност е моето детско име. Когато съм била мъничка и съм се опитвала да кажа Павлинче, все излизало Пинче. Спомням си как мама ми разказваше, че съм била сладка хитруша тогава. Когато идвали гости, аз съм искала да им направя добро впечатление и съм се представяла пред тях: „Здравейте и добре дошли! Аз съм Пинче-бонбонче!“ А когато те си тръгнели, мама все ме питала: „Я кажи сега на мама истинското си име, гостите вече ги няма. Коя си ти?“  „Аз съм Пинче-маймунче!“ – съм отвръщала и дълго сме се смеели двете, заедно.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Детството! Имам две сестри и един брат. И доста братовчеди. Често се събирахме, особено през ваканциите. И много пеехме. Пеехме на три гласа! Съседите все се чудеха какво празнуваме толкова често, почти ежедневно. Помня как веднъж една съседка нервно звънна на звънеца, мама изтича и и́ отвори:

-          Какво толкова празнувате бе, Сашке?! Не мога да ви разбера аз вас!

А мама и́ отвърна:

-          Празнуваме живота! – и и́ затвори вратата под носа.

 

Разбира се, не е само детството. Във всички житейски периоди, дори и в най-тежките, съм имала – и имам – добри и хубави моменти!

 

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на татко, когато нямах навършени 5 години. После и мама, когато бях на 31. Тогава в рамките на 4 месеца починаха мама на 53, и вторият ми баща Станислав – на 54. Бащата, който всъщност ме е отгледал. Трудно се съвзема човек от болката и липсата. И никога не свиква. След това и брат ми загина при катастрофа, на 37 години. Имам още много за изреждане в този списък, но предпочитам да преминем към следващите въпроси и да намерим сили да се усмихваме.

 

В какво вярваш?

В Бог, в хората, в себе си. Вярвам в Доброто. Вярвам, че всеки човек е добър, или поне се е родил такъв.

 

Вярваш ли в хората?

Вече го казах, наистина вярвам. Имам потребност от вяра в Човеци.

 

А в себе си?

Вярвам в себе си. Е, разбира се, като всеки човек и аз понякога се сривам, губя кураж, губя увереност. Но по природа съм неспасяем оптимист – и точно това ме спасява!

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтите са строго лични. Не съм суеверна, но имам усещането, че ако ги разкажа, няма да се сбъднат. А надеждата е велика сила, ако спреш да се надяваш, че най-доброто предстои, тогава си свършен.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ако е нещо наистина важно, няма как да не ни достига време за него, защото обикновено хората сме устроени така, че живеем и степенуваме нещата по приоритети. И в крайна сметка, дори и уморени, все пак намираме време и сили за тях, може би по-рядко, отколкото ни се иска, но успяваме.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Да! За едно единствено нещо, но няма да го разкажа сега.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е безценна, сякаш откъртваме тежки, огромни планини от душата си, когато истински успеем да простим. Но никак не е лесно. И е бавен процес.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Уча се да обичам себе си и да съм истински тук и сега.  Миналото не ти дава да имаш бъдеще, а в същото време пропускаме СЕГА, единственото истински възможно и благодатно време за живеене!

 

Харесваш ли нашето време?

Харесвам всички възможни времена. Изключително адаптивна съм. В което и време да бях се родила, щях да го харесвам! Реално ние, от нашето поколение живяхме в друго време, подготвяха ни за едно, а стана съвсем друго. Но пък това дава изключителна динамика, и е един добър тест до колко сме съвместими със светове и реалности.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Първото и най-важното за мен е пътуването навътре в себе си, към себе си. Изключително бавно пътешествие и за него не продават билети. Второто е Камен бряг. Най-най-най-любимото за мен! Там се спасява душата ми! Звездите слизат ниско, досами покривите, там на платото гори вечното огънче, хората стават братя, посядайки на камъните край него. Цъфтят божурите на Яйлата през май, а душата ми танцува дервишки танци. Там, където винаги се чувствам на 4 години, стъпя ли на „моя“ камък и всички възможни ветрове веят  косите ми… Третото специално място за мен е Иракли. Е, онова Иракли, каквото някога беше. Но и сега продължавам да го виждам и усещам същото, въпреки застрояването и промените… Четвъртото – остров Пи Пи Дон в Андаманско море, едно магично и далечно, а толкова близко на моята душа място!

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам си го моя живот! Често си мисля, че въпреки трудностите, препятствията и превратностите, не бих го заменила за нечий друг, пък макар и по-лек. А думите са: Пробуждане. Пътуване. Море.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Да съзерцавам морето! Всяко море. Или всичките. Е, разбира се, най-любимото за мен е нашето. Най-светло ми става, когато гледам Черното!

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В Камен бряг. Винаги, когато наближа табелата, започвам да крещя (може и на ум): Най-сетне у дом-а-а-а-а!

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Имам голяма воля за живот. Живея за всички любими мои Човеци, които си отидоха. В трудните моменти какво правя ли? Поплача си, самосъжалявам се, потръшкам се час-два или ден-два. И отново се взимам в ръце. Много още за живеене има!

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Най-неочаквано съм получавала подкрепа на най-невъзможни на пръв поглед места или в чужди държави, в ситуации, от дори непознати хора… Смятам се за щастлив човек, особено в трудните моменти, защото получавам доказателства, че спасение дебне отвсякъде. J А влиянието, може би, е от моите идоли в живота и литературата. Но няма да ги издавам. J

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Доста неща промених и продължавам да променям в себе си. Иначе ще се окаже, че тъпча на едно място. Най-лесното е да кажем: Ами такъв/такава съм си! Какво да направя!

 

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да! Все пак съм се родила на 24-ти май и до скоро живеех на ул. “Свети свети Кирил и Методий“…

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Като дете се страхувах от нея, защото не я проумявах. Не разбирах защо татко си отиде от мен. Но сега смятам, че „смъртта е също форма на живот.“ Петър Анастасов. И си мисля, че животът не свършва със смъртта.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Слънцето, топлото, зеленото, синьото, пътят.

 

Какво е за теб самотата?

Свобода. И най-ползотворното време за развитие и себеопознаване.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Морето!

 

авторска картина на Пинче

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

О, няма да ми стигне времето да изброявам добрините. Пълно е с човечност край мен, край нас. Само да сме благодарни!

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Радост, възторг, обич към света, въодушевление! Е, понякога и малко умора или мъничко тъга.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Мама…

 

Имаш ли вътрешен мир?

Понякога го постигам за дълго, понякога се срива, но пак го изграждам стъпка по стъпка.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Къща – дом, море… и любими Човеци край мен!

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

О, няма да давам съвети. Или, може би: Не правете като мен! J J Това, разбира се, е шега.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Не съм страхливка.

 

Какво може да те разплаче?

Сълзите и страданието на хората по света, независимо дали ги познавам или не,  смислен филм, тъгата или усмивката на дете, признание – но с радостни сълзи!

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Слънцето! Или морето! (извинете ме, че все море повтарям!)

картина на Пинче

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Достатъчно нареден, пъстър и ярък, но все още липсват няколко парченца…

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За обичта, за човечността, за приятелите, за късмета, за възможностите. За всичко това БЛАГОДАРЯ! Благодаря от все сърце! Благодаря от земята до небето! J

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Благодаря и на теб, Криси! Добри дела сторваш. 

Бъди здрава и усмихната!

 

Благодаря ти, и от мен най-добри пожелания!

Накрая - стихове на прекрасната поетеса:

Пантофите са зидове

 

Не можеш да отплаваш, Капитане!
Платната ти са сраснали за котвата,
пропил си всяко вятърно има́не,
бардаците са ти попили в костите.
През руля е прокарало мушкато,
с чутовни гръмотевици поливано.
Не се прави на стреснат, тарикате!
Пантофите са тежки, като зидове...
Отсъстваш като божие присъствие,
хвани пристанището и стани амфибия!
На мачтата – един Иисус – възкръсвай,
не гледай океани в телевизора!
Отдавна гларусите са покойници
над бурното къпалище на рибите.
Рибарски мрежи вехнат над прозорците,
жена ти беше винаги невидима.
Така ли ще опитомиш моретата?
Брадяса вятърът на капитаните...

Плъха ли ще удавиш вътре в себе си

или на бряг и камъни ще станеш?!

 

***

 

Крайморски остър сняг

 

Подножието синьо на морето.

В краката му сме – хорицата ситни.

А то разлива щедрото си ехо –

безкрайно, непонятно, ненаситно.

Компанията вече бе пияна.

Дойде Вълка – брадат и вироглав.

И думите му като морска пяна

разпениха и демоните в нас.

Седмина се надигнаха срещу му,

а аз ги укротих със поглед син.

Долях им от наченатото вино,

и изкрещях едно: да помълчим!

Вълка бе вълк, защото на гърба му

бе татуиран едър единак –

със козина посърнала до синьо,

с очи като сибирски остър сняг.

И вечерта потръгна тъмнокоса,

поръси върху нас калпак звезди.

Забравихме, че можем да сме лоши,

за малко бяхме – с литър – по-добри!

На сутринта зло слънце махмурлия 

изплува, като лодчица, от мрака.

 

От вълците по-вълци бяхме ние:

намерихме обесен единака.

 

***

 

Камен бряг

 

Тук небе и море си приличат,

без да скочиш дори – ще потънеш!

Тук е толкова щедро и ничие:

вятър, камъни, вечност и тръни.

 

Твърде равно да стъпиш накриво,

твърде криво – да вярваш на равното.

Лумва изгрев с лице на наивник,

пада залез, с отблясък на празник.

 

Тук морето е вечно зелено!

И делфините идат на паша

из водите солени безмерно,

наторени от гларусов крясък.

 

Тук небето е толкова много,

че звезди не ти трябват изобщо.

Даже клекнал до вечното огънче

хвърляш сянка по-дълга от Господ!

 

Автор: Павлина Йосева

Родена в Шумен.

Живее в София. Автор на няколко поетични книги. 

Член на съюза на писателите в Шумен и на писателския градски съюз в Санкт Петербург, Русия.

Телефон - 0988 25 36 58

E-mail: pinpin@abv.bg