Споделено от Цвета Мишкова

 

снимки - личен архив на Цвети Мишкова

 

Казвам се Цвета Мишкова, на 49 г. Псевдонимът ми е Цветоплети. Майка съм на две талантливи момичета, растящи като пълноценни човеци, преминавайки през бурите на живота. Съпруга съм на най-добрия за мен човек. Аз съм артист по душа и проявление – пея, свиря, пиша, рисувам, правя кукли и декори. Автор съм на песни за деца и възрастни, сценарии и приказки, създател на „Приказки по ноти“, Певчески терапевт с Антропософска терапия чрез пеене. Различни са музикалните и творчески проекти, в които участвам. Един от тях е групата за авторска музика Bass’n’Flower. 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият момент от живота ми е сега. Пътят, който съм изминала ме е довел дотук и аз съм изключително благодарна за това, което създавам и „имам“ в живота си.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Не бих могла да отговоря категорично. Като че ли не деля нещата на най-трудни и най-лесни в този смисъл. Преминавала съм през много трудни за мен моменти, но всички те са ме извеждали на ново място, ново виждане за света, нови възприятия, нови разбирания и посоки.

 

В какво вярваш?

Вярвам в истината. Вярвам, че сме тук с определена цел, вярвам във връзката ни с Духовния свят. Вярвам в безусловната любов, в силата на волята и в импулсите за творене на добро.

 

Вярваш ли в хората?

Вярвам в божественото, заложено във всеки един от нас и в това, че всеки има свободата лично за себе си да работи с него както намери за добре. Да направи своите избори и стъпки, да мисли, чувства и употребява волята си във вътрешна свобода. Понякога обстоятелствата ни притискат и като че ли нямаме избор, но точно тези решения ни определят какви сме, точно това е човешкото. Така че – да, вярвам в хората!

 

А в себе си?

Вярвам в себе си, да, научих се. След изминатия път на себепознание, мога да си имам доверие. Малко странно звучи така казано, но е самата истина.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая хората да могат да се занимават с изкуство, без да се определят на „можещи“ и „неможещи“, защото изкуството е храна за душата не само като зрител и слушател, а и като пряк участник. Хората казват: „Аз не мога да пея, аз не мога да рисувам, това не е за мен“, или още по-лошо – категоризират така децата си. Надявам се тези насадени от обществото убеждения постепенно да дадат път на изкуството като процес на преживяване за всеки един човек. И това по никакъв начин не е в ущърб на професионалистите в тези области, защото те са вдъхновение, пример и радост за възприемащата душа.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да, времето като че ли изтича между пръстите ми и все не стига. Не стига за разходки сред природата, за срещи с приятели, за безцелно шляене по улиците, да грабна книга и да я прочета от начало до край, без да бързам. Тук някой ще каже: „От теб зависи да си осигуриш това време и да му дадеш приоритет.“ И сигурно е така. Хората с този опит знаят по-добре.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

В някакъв смисъл – да, съжалявам за моментите, в които са ме унижавали, а аз не съм реагирала и съм чакала просто доброто и справедливостта да победят.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е определяща – да простя първо на себе си и после на всички, които я поискат или пък не. Но това не става просто с: „Прощавам ти!“ както пише в „захаросаните“ статии. За прошката се изисква голяма вътрешна сила и разбиране – за света, за хода на живота, за вселенските закони. Така че – уча се.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Миналото, настоящето и бъдещото са неминуемо свързани. Не вярвам човек да живее само в едно от тях. Миналото определя сегашното, а сега тъчем бъдещето. Всичко се преплита. Поуките, разрешаването на въпроси от миналото са силата, която определя бъдещето. Не бих го захвърлила с лека ръка. То ми е нужно. Не се взирам и много в мечтаното бъдеще. Най-сигурният път е на малки стъпки – падаш, ставаш, продължаваш.

 

Харесваш ли нашето време?

Във всяко едно време човек идва с конкретните задачи. Вярвам, че това време е чудесно поле за решаване на моите. Харесвам го, това е моят живот.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Определено физическо място, на което държа най-много нямам.

 

Какво е Животът за теб сега? Опиши го с три думи...

Семейство, Музика, Творчество

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Природата и децата са най-красивите гледки, нищо не може да се сравни с тяхната красота.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

„У дома“ се чувствам там, където са близките ми. Не го свързвам с физическо място.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Хм, даааа, това е един много важен за разрешаване въпрос. Всеки е изпадал в такива ситуации – падаш, боли, влачиш се, стоиш на ръба... но вътре нещо в теб ти казва, че имаш възможността да избереш пътя. Всъщност убедена съм, че всички хора вървим в определена посока – всеки по пътя си, но и всички заедно. И ако в труден момент човек няма сили да превъзмогне нещо и да се изправи, животът ще го връща отново и отново в този момент, дори и под различно проявление. Единственият изход да продължи напред по-силен е да намери сили вътре в себе си и да се изправи. Да потърси това, което стои зад ситуацията и трудността, защото там винаги има нещо невидимо, което ни убягва на пръв поглед. Но то е там и само неговото откриване ни дава отговор.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Близките ми – родителите, съпруга, децата ми, приятелите и съмишлениците.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не, искам да проявя това, което нося.

 

Намерила ли си призванието си?

Да – творчеството е моето призвание, материализирането на идеите, помощта към хората.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Ако някой каже, че не се страхува от смъртта мисля, че няма да е искрен. Тази забрава за живота преди раждането, това було, което тегне над нас при появата ни на земята създава неизвестност, която винаги е свързана със страх... Вярвам, че ние живеем и в двата свята – и сме свързани с всички, преминали прага на Духовния свят.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Усмивка, вятър, музика, мил поглед, цвете, жест, слънчев лъч…

 

Какво е за теб самотата?

Често самотата, усамотението и самотността се слагат под един знаменател. За мен моментите на усамотение и притихване ми помагат да намирам решения на задачите си и да намирам отговорите на въпросите. Самотата и самотността никак не желая да срещам.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Движението. Всичко се движи и променя, няма нищо статично вечно.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Има няколко човека, които в много трудни за мен моменти бяха до мен и това няма как да се забрави. Ще им бъда винаги признателна и благодарна.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Вдъхновение, радост, щастие, тъга, възхищение, благоговение, разочарование, учудване… няма да ми стигне листа.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Всички близки за мен хора, които са преминали прага и са в Духовните селения. Но аз ги прегръщам с мислите си и изпращам любов и светлина.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Вътрешният ми мир е непостоянна величина. Много често съм някъде около него и се стремя да го уцеля.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Спокойна разходка в планината, музика, радост и общуване с близките ми хора.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете?

Да вярва в себе си, защото всеки един от нас е дошъл с цел и задача, всеки върви по своя път и този път е най-важен за него. Не е нужно да се сравнява с никого и нищо.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?...

Къде често изчезва единият от двойката чорапи в пералнята? Не знам отговора.

 

Какво може да те разплаче?

Силно и емоционално преживяване – може да е от щастие, може да е от мъка. Сълзите са реките на живота. Ако видя плачещ, развълнуван човек, много силно ми въздейства и ми е трудно да преглътна сълзите си.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Винаги щастливите деца ме карат да се усмихвам. Разбира се – и тези малки жестове на добро между хората, които се прокрадват незабележими в живота, но точно те ни правят човеци.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Ние през целия си живот редим собствения си пъзел, а понякога може да остане и незавършен. Моят лично има още много за попълване. Цялото велико знание е пред мен и ми предстои да се срещна с него и да го приложа.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя живота в неговото проявление и съм благодарна на всеки миг, възможността да се уча и да бъда, да съм тук с любимите си хора и да вървим заедно по пътя, да се учим на любов, разбирателство, да търсим и намираме истината заедно, хората. Защото никой не живее сам. Ние сме индивидуалности, самостоятелни… заедно.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също...

Мислех си, че ще ми е лесно да отговоря на въпросите и да приключа с интервюто. Но всъщност не беше така. „Наясно съм пред себе си“, имам виждания за нещата и вътрешната сила да ги отстоявам, но когато ми се наложи да ги формулирам ясно и да ги споделя, се оказа, че това не е толкова лесно. Затова съм много благодарна на Кристина за възможността да направим това интервю и да прекрача една поставена от мен граница, за която не подозирах, че съществува. Благодаря и на всички, които ще прочетат интервюто до края.

 

Благодаря ти и аз – за доверието и искрените отговори!

Тук можете да откриете парченца от творческия пъзел на Цвети:

https://svetlik.prikazki.art

https://www.youtube.com/@prikazkiponoti

https://www.facebook.com/Bass.n.Flower/

https://www.youtube.com/@eventualno

https://www.facebook.com/tsvetopleti