Петя Петрова споделя...

 

снимки - личен архив на Петя

 

Здравей! Моля те, представи се накратко…

Казвам се Петя Петрова, на 44 години съм. Имам дъщеря, която скоро ще навърши 13. Понастоящем се занимавам с писане и издателска дейност. Създадох издателство „Израстване“ през тази година. Основно пиша детски истории, които готвят децата за важните неща от Живота, като: смисъла на семейството и рода, развиване на нагласа за израстване и търсене на доброто, етикетите, съпричастността, силата на думите и благодарността. До момента съм издала „Везната на доброто“ и „Пръстенът на рода“, а много скоро предстои издаването на третата детска история от поредицата „Готови за Живота“ – „Невидимият“. Единствената книга, която съм написала за възрастни е „Другото лице на паниката“, в която съм описала своя опит с паническо разстройство.

www.izrastvane.eu

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият период в Живота ми е появата на Лора – дъщеря ми, израстването ѝ и превръщането ѝ в добър Човек.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Паническо разстройство.

 

В какво вярваш?

Вярвам, че има нещо повече от това, което виждаме на пръв поглед.

 

Вярваш ли в хората?

Аз се доверявам на хората, а те какво правят с моето доверие е техен избор – да го запазят или да го загубят.

 

А в себе си?

Различните предизвикателства, които съм преминала през годините ми дават повече увереност, но и аз, като всеки обикновен човек, имам своите страхове и съмнения. Но тях ги приемам като необходимото условие, за да давам най-доброто от себе си във всичко, което правя.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Да бъда добър пример за дъщеря си. Искам да ѝ покажа през моя личен пример, че всеки край е ново начало и че сами създаваме своята реалност.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Не съм сигурна дали времето не ми достига или мотивацията, защото няма нещо, което да желае човек и да не може да намери време за него. Не, че не ползвам и аз често това оправдание, че не ми достига времето. J

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Не съжалявам за нищо, което е зависело от мен, а за това, което не е зависело от мен – няма никакъв смисъл да съжалявам. Старая се да живея така, че душата ми да има простор да израства. Това означава да не се примиряваш с удобното и комфорта. Там израстване наистина няма. Неслучайно съм дала това име и на издателството си – „Израстване“.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

С времето прощаването става все по-възможно и дори нуждата от прощаване някак избледнява, защото разбирам, че нищо от това, което съм осъждала не е чуждо и на мен. По някое време достигаш до мисълта, че най-много смисъл има да простиш само на самия себе си. Но с времето и това избледнява, защото осъзнавам, че просто всичко е било необходима част от Пътя и израстването ми.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

За съжаление, все още не успявам да присъствам максимално в настоящето. Притесненията ме пренасят неусетно в бъдещето или пък белезите от миналото ми напомнят за себе си.

 

Харесваш ли нашето време?

Щом е такова, значи трябва да е такова. Бих ли искала да променя нещо в него… Да, вероятно, но после си казвам, че ако искам нещо да е различно – то е важно първо аз самата да го демонстрирам през личния си пример. А и наистина вярвам в това, че който търси – намира. Има много хубави неща в нашето време. И аз ги намирам. Всеки ден.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Няма нито място, нито пътуване, нито нещо материално, на което да държа. Важни са само хората и отношенията ми с тях. И най-хубавият дом да имаш, ако нямаш обич и спокойствие – нямаш нищо.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Понякога ми дотежава Живота… Трудно е… Но после се сещам, че благодарение на Живота аз съм тук, обичам и съм обичана, прегръщам и съм прегръщана, уча и израствам заЕдно с хората около мен. Така че думите на този етап са Смисъл, Израстване, Осъзнаване.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Може да звучи като клише, но когато видя щастливите очи на дъщеря ми – това е най-красивата гледка за мен.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Където е семейството ми – мястото не е от значение, стига да съм с тях. Домът ми е там, където са и те.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Подкрепата на семейството и приятелите ми. И онзи тънък глас в мен, който не се уморява да ми казва: „Ставай, Петя, няма начин да няма начин! Можеш!“

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството, разбира се! Всеки Човек по Пътя ми, който съм обичала. Всеки Човек, който ме е ранявал. Всички те са ми помагали да се развивам, израствам и да се променям към добро. Едните с обичта и подкрепата си, други с „изваждането“ наяве на сенките ми, защото само тогава човек може да ги приеме като част от себе си и да ги заобича. Вярвам, че така се постига цялост.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Работя върху себе си да подбирам по-внимателно битките си или поне да ги минимизирам, защото това много изхабява. Засега неуспешно.

 

Намерила ли си призванието си?

Вярвам, че призванието ни се развива с нас самите. За мен е важно да обичам това, което правя и това ме води в Живота ми. Това, което правя във всеки конкретен момент става моето призвание. В момента призванието ми е да създавам детски истории, които да помагат на възрастните в Живота на децата да говорят за важните неща от него.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Да, страхувам се. Вярвам, че има нещо след това, но Животът е твърде хубав, макар и труден. Ако знам, че след смъртта ще мога да се наслаждавам на хубави книги и музика, на прегръдките на хората, които обичам – тогава не бих се страхувала.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Всеки път, когато обичам – аз  се чувствам истински жива. Всеки път, когато се гордея с дъщеря си. Всеки път, когато помогна на някого да намери смисъл.

 

Какво е за теб самотата?

Избор. Самотата е избор. Не е задължително да е лош.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Да оставиш топло чувство в нечие сърце, което да „предаде нататък“ тази обич и топлина.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Подкрепата на родителите и сестра ми, след като се разведох.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Двете основни емоции – страх и обич, преплетени в едно. За мен те винаги съществуват заедно.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Всички свои предци, за да им отдам почитта си и да им кажа, че ги нося в сърцето си. Благодарна съм им за всичко, което са ми предали и за тяхната подкрепа!

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не. Да се стремиш към такъв е повече от достатъчно за мен, защото не мисля, че вътрешният мир е възможно състояние за характер като моя. J

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

За мен щастието е да обичам, да знам, че хората, които обичам са добре и да обичам това, което правя. Дори едно от тези неща да присъства в един ден – то значи той е щастлив за мен.

 

Какъв съвет би дал/а, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Много внимавай с непоисканото добро!

Няма нещо, което да не можеш да постигнеш, ако много го обичаш и много работиш за него.

Само за смъртта няма решение, всичко друго е разрешимо.

 

Има ли въпрос (или пък отговор), от който се боиш?

Страхувам се само от собствените си въпроси, които вероятно ще си задавам към края на Живота си: „Защо не опита това?“, „Защо не направи онова?“. Затова и се стремя да минимизирам възможността за такива.

 

Какво може да те разплаче?

Проявата на човечност ВИНАГИ ме разплаква неудържимо, но това са сълзи от добро. Когато съм много уморена, безкрайно уморена и Надеждата не ми достига – тогава плача. Тогава сълзите са, за да измият душата ми. След това ставам и продължавам.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Същото. Проявата на човечност винаги ме усмихва и разплаква в едно.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Липсват, разбира се. Не съм сигурна, че търсенето на различни парченца от пъзела за мен някога ще свърши. Може би, когато свърши и Животът. Според мен Животът е истински пъзел, който расте заедно с нас. И край няма.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Благодарна съм за  възможността да стана майка! Благодарна съм за възможността да изпитвам обич и да бъда обичана! Благодарна съм за възможността да докосвам Животите на различни хора – по един или друг повод.

 

БЛАГОДАРЯ ТИ!   

АЗ БЛАГОДАРЯ!