Марко Видал Гонсалес споделя...

фотографии - личен архив на Марко

Казвам се Марко Видал Гонсалес и съм от Кадис, южна Испания. Завърших славянска филология в Гранада и живях три години в София. Когато имам време и желание превеждам българска съвременна поезия. Но напоследък нямам време. Иначе съм на 27, работя за един образователен сайт, преподавам испански и български за чужденци, и също така съм омъжен (да, омъжен, не съм сбъркал думата). Скоро издадох първата си стихосбирка „Едно мъжко момиче“. Живея в Майорка.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Краткият, но интензивен престой в Узбекистан. Там работих през една учебна година като преподавател по испански в един университет и се запознах с много интересни хора. А най-важното – намерих своя човек.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

През ученическите си години бях обект на тормоз от страна на много мои съученици. Не исках даже на ходя на училище, защото непрекъснато ме тормозеха поради разни причини: защото имах дълга коса, обици, обличах се по-различно и не се записах на католическа религия (в Испания в училищата се учи и католическа религия като избираем предмет, сега се промениха нещата но тогава абсолютно всички го избираха поради социалния натиск).

 

В какво вярваш?

В силата на човешките маси да се обединят и да трансформират света.

Вярваш ли в хората? 

Въпреки преживяното през детството – да. Мисля, че в крайна сметка тези хора са жертви на неравни социални обстоятелства и гневът им се обръща към невинни хора.

 

А в себе си?

Понякога.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за реална социална промяна.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За преводи. Бих искал да отдавам повече време на това занимание. Но обикновено съм много изморен след работа и не ми се седи да превеждам.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Трябваше да се защитавам, когато са ме тормозили. Изпуснах много шансове да ударя по един шамар на разни хулигани.

 

Важна ли е прошката в твоя живот? 

Не, много ми е трудно да прощавам.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

И в миналото и в бъдещето, но не в настоящето. Признавам си - това е нещо, което трябва да променя, за да мога да живея по-спокойно.

Харесваш ли нашето време?

Не. Капитализмът все повече ускорява нашия живот. Този начин на производство, който търси най-голямата печалба, настройва и нашето мислене в тази посока. Сега го искаме всичко веднага. Нямаме търпение. Другото, което много ме притеснява, е това, че превръщаме живота си в риалити шоу с помощта на социалните мрежи. Показваме абсолютно всички подробности от ежедневието си под формата на сторита и селфита. Много ме потиска това самопоказване. Ставаме все по-егоцентрични.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Пътуването из пустинята в Узбекистан и в изчезналото Аралско море. Там за първи път хванах за ръка любимия си човек пред други хора. Беше много освобождаващо усещане.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам го, но понякога не разбирам какъв е смисълът му. Животът е безумна случайност, която трябва да прекараме някак.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Безкрайността на морето. Залезът.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

До любимия си човек.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Музиката, мастиката и поезията.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Брат ми и майка ми. Винаги са ме подкрепяли. Даже, когато реших да следвам славянска филология в Испания.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Искам да не ги мисля толкова много нещата и да не се страхувам да говоря пред публика.

 

Намерил ли си призванието си?

Преподаването. Но в Узбекистан доста изгубих мотивацията си. Макар, че в личен план беше много хубаво преживяване, в работната сфера срещнах много потискаща атмосфера – демотивирани ученици, цензура от страна на университета и като цяло много консервативна обстановка, която ограничаваше учителския ми подход.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Много. Всеки ден мисля за смъртта. Мисля, че след смъртта просто изчезваме. Няма живот след нея. Животът ни е тук и сега.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Да имам бурен сексуален живот.

Какво е за теб самотата?

Когато искаш да се чуеш с някого и да му разкажеш нещо, но даже не се сещаш към кого можеш да се обърнеш.

Какво ти дава представа за вечност?

Писането.

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Когато нямах пари и разни приятели и роднини ми помогнаха.

Какви чувства изпитваш най-често? 

Тъга. Фрустрация. Любов. Желание за физически контакт.

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Любимите ми хора са още живи. Надявам се и за още много години да са живи и здрави.

Имаш ли вътрешен мир?

Да. Но много хора не посмяха да го опознаят.

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Да имам социален контакт, да си пия по нещо с някой приятел и да спя прегърнат до мъжа ми.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да не му пука изобщо какво говорят другите хора за него. Да прави това, което иска да прави. И да не чака някой друг да го защитава.

 

Какво може да те разплаче?

Смъртта на едно дете, даже ако не го познавам. Или самоубийството на който и да е човек. Просто си мисля за смъртта и ми се плаче.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Наивната усмивка на мъжа ми.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Ами да, липсват. За съжаление живеем в система, която не ни осигурява достоен живот и непрекъснато се борим за да постигнем най-базовите неща: да имаме хубава работа, собствен апартамент, спестявания... В това отношение, липсват много парчета. Но ако гледам на живота си като на куп яки моменти, хубави и интересни преживявания, тогава мога да кажа, че той е доста подреден. 

Благодаря ти за искреното интервю!