Калина Радичева споделя...

 

фотография: Велизар Бинев

Нарекли са ме Калина. Името само си дошло, защото имам по-голям брат Явор и дядо-Славейковият стих някак зазвучал на майка ми. През ранните ми юношески години ми се залепи прякорът Джо. Все още така ми викат старите ми приятели, но много обичам името си – Калина. Живея на тази земя вече почти 55 години. За това време се порадвах на щастливо детство, трудно юношество и на един много истински и пълноценен живот, като цяло. Отгледах четири момчета. Двама от тях родих, а двама просто получих в наследство от починалата съпруга на втория ми мъж. Занимавам се с йога от 29 години, продължавам да я изучавам и преподавам. Юмейхо-терапевт и преподавател съм. Също съм и преводач от и на руски език, понякога и от английски. Обичам всички езици и все се захващам с някой нов, ей така, за гимнастика на ума.  Обичам да пиша и да пея.

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот до сега?

 

Детството. Прескачането на оградите, зимните кънки, покорените дървета... Времето, в което не усещах гравитацията. И после – времето на осъзнаването – когато гравитацията и левитацията се сприятелиха, и стана леко и радостно по един нов начин.

 

Кое е най-трудното нещо, което си преживяла?

 

Тежките отношения между родителите ми... Накърненото усещане за хармония, за смисъла на любовта, за взaимността... Още много тежки моменти преживях по-късно в живота, заради тази рана.

 

В какво вярваш?

 

Вярвам във възвишената същност на човека. Вярвам в промяната и във вечното движение. Вярвам в оздравителната сила на осъзнаването.

 

А в себе си?

 

Да!

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

 

Всичките си големи мечти постигнах: имах кон, имах ресторант, пях в хор с най-добрите диригенти, пътувах много, станах майстор в занаята си, отгледах децата си и се сприятелих с тях, учих йога в Индия, съзерцавах тавана на Сикстинската капела, поклоних се на гробовете на любимите ми поети...

Веднъж един скептик ми каза: сбъднатите мечти са компрометирани мечти. Радвам се, че за мен това не се оказа вярно. Всичките ми сбъднати мечти са светлинки и вечна вътрешна радост, живо богатство. Мечтая да запазя способността си да мечтая. Надявам се светлината на моите сбъдвания да зарежда Земята и всички нейни обитатели с вяра, надежда, любов и мъдрост... завинаги.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

 

Не, няма. Винаги намирам време за важните неща. Времето е тъй мистично разтегаемо!

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

 

Не, не съжалявам за нищо. Тъжно ми става, като си спомня как съм подменяла истинския смисъл на любовта с ревност, зависимост, страх, но ценя тези уроци. Не съжалявам за тези опитности. Те са пътят към истината.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

 

Да, много е важна. Прошката е другото име на свободата.

 

Повече в миналото, настоящето или в бъдещето живееш?

 

Най-трудно е да се живее в настоящето, нали? На това трябва да се научиш. Когато се научих, започнах да ценя и обичам всички аспекти на времето – веселите и тъжните мелодии на миналото, ефирната полифония на бъдещето, ритъмът на настоящето, целият този нестихващ вълшебен концерт на живота.

 

Харесва ли ти нашето време?

 

Да, харесва ми. Имаше периоди в живота ми, когато все исках да съм в друго време. В детството исках да съм в любимите си приказки. После в приключенските романи. После като битник да прекосявам Америка на стоп. После като хипи да късам призовки за виетнамската война пред Белия дом или да крещя до припадък на концерт на Бийтълс... Сега усещам всичките си копнежи като вътрешна реалност. Приказките са вечни и аз съм в тях, борбата за свобода, справедливост и равенство е вечна и аз съм в нея, музиката е вечна и резонира в мен.

Времето е такова, каквото трябва да бъде, и аз съм в него изцяло – без осъждане, без съжаление... Вярвам, че лично аз съм отговорна за това  какво разказва времето.

 

Има ли място и пътуване, на което държиш най-много?

 

Да. През 2015 година с мои руски приятели организирахме пътешествие в Хакасия и Тува – Сибир, Енисей, Саяните и географския център на Азия. Не си спомням друго време, тъй уплътнено с възторг и щастие от простия факт – да бъдеш там. На тръгване (след двадесет дни на сливане с тези земи) се вкопчих в песъчливата почва на тувинската степ и заплаках, чувах ясно всеки удар на сърцето си, усещах как боде гръдната ми кост амулетът от мечи нокът, с който ме закичи старият тувински шаман Лазо Мангуш и каза:

„Сега вече никой не може нищо лошо да ти направи.“

Разбира се, че не може, Лазо, сега вече съм в Доброто завинаги.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи..

 

Обичам Живота. Той е... любов, движение, истина.

 фотографии: личен архив на Калина

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

 

Небето. Няма по-лековито нещо за мен от това да гледам небето... Колкото може повече небе... Когато е чисто синьо, когато е облачно, когато е звездно. Също толкова обичам да гледам огъня, но той идва от слънцето, така че пак е от небето.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома“?

 

В близост до сродни души. До хора от моето духовно семейство. И сред природата.

 

Какво ти дава сили да продължиш напред в трудни моменти?

 

Вярата. Небето. Музиката. Близостта на сродните души. Поезията. Възвишеността.

 

Кои хора са ти оказали най-голяма подкрепа и влияние?

 

Подкрепа и влияние ми се струват две различни неща. Но и за двете съм благодарна на най-близката ми приятелка Цветелина, която е с мен от ранното детство, та и до днес. Изключителен спътник в живота, любящо, мъдро, щедро, талантливо човешко същество. Един такъв човек за живота е достатъчен... А съм щастлива да имам и още такива добри приятели от по-късни периоди в живота си.

Влияние...? Изкуството и всички негови посланици, пророци, писатели, художници, поети, музиканти, режисьори и актьори, фотографи, философи... Какъв ли щеше да е животът ми без тях... Трудно ми е да си представя. Щях да съм просто едно безгрижно дете на Природата.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

 

И без да искам, всичко  непрекъснато се променя. Аз самата също. Вслушвам се в потоците на промяната и ги следвам. Старая се да ги поддържам чисти и игриви, така че да ми носят радост.

 

Намерила ли си призванието си?

 

Да.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

 

Смъртта е портал, който очаква всеки от нас без изключение. Отнасям се към нея с респект и уважение, но нямам страх. Всеки следващ миг е едно приближаване до портала. Надявам се да го стигна с чисто сърце и по човешки достойно изминат път.

Вярвам, че животът е вечен и че смъртта само го трансформира, обогатява, осмисля.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

 

Радостта. Тишината. Вслушването.

 

Какво е за теб самотата?

 

Липсата на връзка със себе си.

 

Какво ти дава представа за вечност?

 

Движението и небето.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

 

Веднъж, в един труден житейски момент, се изкатерих безразсъдно по един сипей до острия ръб на една пясъчна скала край Мелник. Горе осъзнах, че е толкова високо и стръмно, че няма да мога да сляза. Хвърлих раницата си, за да не ми тежи и тя се сурна в бездната, вкопчих се в едно малко дръвче, което израстваше от ръба, виждах невероятната гледка към стелещите се пясъчници, небето и започнах да се моля... спонтанно, както става в такива моменти. Сетих се за едно момче, с което се запознах в гората, преди да тръгна нагоре. Поговорихме си. Той ми разказа, че е от Мелник, че служи като Синя каска и скоро заминава за Босна на война, а сега събира сили в родните гори край Мелник. Помислих си, че може би ще ме чуе, ако викам за помощ. Започнах да викам. След малко го видях да се изкачва към мен. Бързо и сигурно. Беше израснал по тези скали, гори, сипеи, беше войник. Стигна до мен, гледаше ме с недоумение, как съм стигнала до този ръб. Житейски погледнато, наистина бях на ръба, а това ми изкатерване си беше чист самоубийствен импулс. Обясни ми как ще слизаме. Той стоеше с гръб към пропастта и правеше много малки стъпки надолу, а аз трябваше да слагам стъпалото си върху неговото. И така, стъпка по стъпка слязохме обратно в уютната, тиха и дружелюбна гора. Поговорихме си още малко. Благодарих му, че ми е спасил живота. Каза, че това му е работата, сбогува се и изчезна сред дърветата. Никога повече не го видях. Оттогава твърдо вярвам в ангелите-пазители. Благодаря им всеки ден за вярната служба. Неведнъж са ме спасявали.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

 

Радост, спокойствие, благодарност. Понякога раздразнение, но в негативна посока – не повече от това.

 

Ако можеш да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

 

Фьодор Михайлович Достоевски. Веднъж скитах по една малка уличка в Санкт Петербург и се натъкнах на паметна плоча: „В този дом живя и твори Ф.М. Достоевски през годините...“ Спрях и не помня колко време стоях права, залепила гръб на стената под плочата. Потънах в спомени и благодарност за вселената, която ми е подарил, за тази алхимична пещ на неговото слово, която претопява всяко зло в добро, всяко неверие във вяра, всичко грозно в красота, всяка омраза във всеопрощение и любов. Да, бих искала да го прегърна и да помълча.

 

Имаш ли вътрешен мир?

 

Вече да.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

 

Щастие е да чувам песента на дъха си и тази на сърдечния ритъм. Всеки миг, в който получавам този подарък от живота е съвършен.

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите?

 

На дете: играй и мечтай. На големите: станете добър родител на вътрешното си дете, обичайте го и го хвалете, нека да му е топло, добре да се е наспало, да е сито, за да може да играе и да мечтае на воля и до последен дъх.

 

Какво може да те разплаче?

 

Разплаква ме смъртта на любими хора, а също и възвишеността, красотата.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

 

Винаги се усмихвам, когато срещна погледа на дете, усмихвам се на всяка срещната котка или куче, на дърветата... много се усмихвам.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

 

Доста е подреден, но щом дишам, значи има още за подреждане. Виждам едни малки празноти в кьошенцата на женствеността, на любовта, на партньорството... Колкото са по-малки, толкова по-трудни ми се виждат за запълване. Ювелирна работа е извайването на живота.

фотография: Александър Нишков

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

 

Късмета. Късмета да се родя в мирно време, на прекрасно място, да съм здрава, да имам точно тези родители, да имам здрави и умни деца, добри приятели. Благодарна съм на интуицията си и на огромната огнена енергия, с която съм родена.

Ценя най-много смелостта да живееш.

 

Калина Радичева

 

P.S. Тук можете да видите видео-интервюта с Калина – препоръчвам ги!

 

www.youtube.com/watch?v=VcYMVdeBSI0

 

www.facebook.com/watch/?v=356823725003394

 

Кирил Груев споделя...

 

Казвам се Кирил Груев. Псевдоним – Бурда (Burda), с който се подписвам след 2000 г.

Роден съм през далееечната 1964 г. Женен, разведен, с едно дете.

През последните години работя главно това, заради което знам, че живея. Съвсем накратко, то е, че споделям свое и чуждо творчество, за което съм уверен, че стои в човешкия талвег на еволюцията – да бъдем в мир със себе си, помежду си и с природата. Всички разнообразни образования, знания и опит съм включил в това. Интернет-пространството позволява да стигна до милиардна аудитория. Методът, който съм възприел е да стигам до хората на тяхното съзнателно ниво, а не чрез емоции. Изборът на даден начин на живот, на професия, вземане решение относно семейство и приятели трябва да бъде вътрешен, а не да го налагам като единствено възможен. Еволюцията изисква разнообразие, поради което аз оставям много широк спектър от възможности за избор на поведение за оживяване, преуспяване и развитие.

 

Това е профилната ми снимка от Фейсбук. Част от цветята са истински и са снимани непосредствено. Задният план е от природната среда, където обитавам – собствен парцел в село Желен, общ. Своге.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Когато се обърна назад към преживяното, разбирам че хубавите и не съвсем хубавите моменти са относителни. Едни засилват възможностите ми да вървя все още напред, а други са като предупреждения за опасности. Някои моменти, като след хирургична операция, изглеждат не съвсем хубави, но пък ми дават възможност да се радвам на живот, както и на по-добро здраве, без недъг, който се е появил.

 

В какво вярваш?

В провереното. Установил съм, че има много илюзии, които се явяват в резултат на несъвършенството на сетивните ни анализатори, на социалните обвързаности, на предварителните знания, на религиозни и други духовни знания и умения. В зависимост от това какво е нивото на практиката, която трябва да приложа, аз проверявам на същото или по-високо от него, ключовите моменти на входящата информация, т.е. на онова, на което трябва да имам вяра.

В английския език има дума МАВЕРИК. Това е човек, който самостоятелно достига до истина, след което не се отклонява от нея в опитите да бъде подведен или заставен с нещо. Предвид опита на предишните поколения, включително и на рода ми, знам, че в критични моменти, за да се избегне тежко съдебно преследване, съответно наказание, по-практично е човек да се спаси, като изрича, представя неща, с което да се спаси.

 

Вярваш ли в хората?

Само в съответствие с обстановката. Има обстановка, която е в състояние да извади лъжата от даден човек и да ми я представи като истина. Затова съм и внимателен.

 

А в себе си?

Проверявам се. Най-важните ми проверки са за съответствие с ценностната ми система.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да оставя след себе си свят, в който главните противоречия на времето, в което съм се родил, са разрешени и има осъзнати действия по преодоляване на щетите, съответно увеличаване на свободата на хората, без това да е за сметка на сигурността на живота им.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Има. Да подготвя курсове за подготовка на хората да оцеляват, преуспяват и да се развиват в един изначално опасен и враждебен свят. Тъй като досега съм правил курсове, доклади, статии по отделни теми, имам нуждата да създам единна цялост, в която курсисти, потребители и клиенти на информацията и практиките, свързани с нея, да имат цялостна представа какво може да им е полезно от всичко онова, което представям. Методът ми е чрез примера. А главният метод на учениците е наблюдението и съзерцанието. За всички, които се нуждаят от повече задълбоченост, т.е. създаване на творчески колективи, поумняване, постигане на себеизпълване, също има такава възможност, но в областите, в които е личният ми опит.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Да. Съжалявам, че късно научих предназначението си. Загубил съм десетилетия. Но пък, като се огледам в околните, има такива, които цял живот не знаят защо са се родили и защо живеят. Благородно завиждам на тези, които още 5-6 годишни знаят накъде са тръгнали. Те имат много повече време да опитват.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Важна е. Много хора ги е срам да простят, но това е от високомерие, от позицията им в социална или професионална йерархия. Аз прощавам. Защото знам, че човек се променя. Прошката се отнася към човека, въпреки че поведението е онова, което е укорително. Освен това човекът трябва да знае, че нещо, което е направил и е укорително не е етикет, с който да го закача за вечни времена.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Въпросът е важен, защото засяга собственото ми развитие. Накратко, аз живея съобразно успешна потенциална траектория в бъдещето, на основата на алтернативно минало. Миналото е неистинско. Фактите в него не се отричат. Но за основа вземам онези по-малко известни факти, които подкрепят нещата, които правя днес.

 

Харесваш ли нашето време?

Нашето време е интересно, но опасно. Аз от десетилетия не се страхувам от опасности. Харесвам го така, както се харесва филм, в който участвам.

**

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Искам да се кача в Хималаите и/или Тибет, на поне 5000 м.н.в. Искам да премина или да живея известно време там, като постепенно усвоя местния начин на живот. Това да ми даде онези преживявания, които да насочат моето творчество, които да ме разгърнат.

Преди това обаче имам да правя доста неща, които съм планирал, включитено и друго място, на което да живея (като алтернативно сезонно жилище).

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи…

Да обичам Живота? – да. Но да се привързвам на всяка цена – не. Сега животът ми е в един много дълъг преход, в който хармонично трябва да е ангажирана цялостта на природната и социалната среда. Изобщо не ми е лесно.

Нямам три думи освен основата на всеки човешки живот: хранене, дишане, сън. Който мисли, че не е това, и че не принадлежим към животинското царство, като се изходи по нужда, да се обърне, да види какво е оставил след себе си. Величавите приказки за живота, Живота, се събарят от множеството прости негови основания в тялото и неговата жизнена среда.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красивите гледки за очите ми са тези, в които има граница между две или три среди. Особено много ми харесват тези граници, в които се чувствам в безопасност, докато отвъд има или тайна, или явна заплаха (височина, разреден въздух, вакуум, дълбока с километри вода, издигащи се планини с високи върхове и др.)

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

С хора, с които сме направили или правим в момента дом, който ще ни служи за кратко или за цял живот.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Че е било и по-зле. Повярвайте ми, за тези години съм преживявал неща, които са били близо до тоталния провал. Но някак е преминавало и съм се оправял.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Много. Някои с тяло, други без тяло (например починали). Няма да ми стигне мястото :)

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам. Някои неща, свързани със здравето. Някои неща, свързани с фокусирането ми върху проекти, които съответстват на моите ценности. Имам нужда да изоставя, безопасно за себе си, доброволно поети ангажименти, и да се захвана с други такива. Мисля, че досега на няколко пъти съм изпускал перфектни предложения и решения.

 

Намерил ли си призванието си?

Да. Мисля, че вече пролича от по-горни отговори на въпроси.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам от смъртта. Тя е преход. Може би умирането е неприятно, но е кратко. Всъщност, не се страхувам. Бих имал известни опасения, че няма да изпълня предназначението си. То има не толкова конкретни материални цели. Изисква се вътрешно одобрение и оценка.

Не просто вярвам, знам, че смъртта на тялото не е край на съществуването. Аз знам. Имам спомени, преживяване.   Животът има две форми: видима и невидима. Основното ни състояние е невидимото, което е материално несъществуващо. Или поне не съществува в онези 4%, които са физически видима материя.

 

А какво те кара да се чувстваш жив?

Способността да създавам и обменям мисли с околността: хора, природа, техника, текстове, произведения на изкуството и т.н.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата е резултат на скуката. А скуката е резултат от липса на виждане на проблем или решаването му. Самотата у твореца е невъзможна. Ако се афишира у творец, тя е илюзорна, измамлива, нужна за внушение. Всеки, който е “направен по образ и подобие” на Бог, е творец и сътворец. Той има нужда от това да бъде сам, но не и да страда от това. Има нужда да общува с други и отделно да общува със себе си. Колко едното и колко другото е доста различно.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Идеалите, идеите, качествата, математиката.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Всяко безкористно добро. Аз мечтая доброто, което усещам, да е винаги безкористно, и да мога по същия начин и аз да го правя.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Неудоволствие, че нещо не ми е достигнало да го довърша. Също и че съм уморен, а не съм си отпочинал достатъчно.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

??? Вече два дни мисля върху това, но ми е трудно да отговоря.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да. Но се сещам и за обратното, когато го губя - за конкурентните състояния на конюнктура, на конфликт на закона с най-добрите практики или морала, на нуждата да заставя себе си да приемам (поемам) роля, която стои доста по-ниско от нивото на духовното ми развитие.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден…

Щастието за мен е свободата да съм радостен и удовлетворен от това, което правя и от това да са доволни и радостни други. Нямам съвършен ден. Но имам удовлетворение и голяма радост, ако съм изпълнил поне 70 % от задачите, които съм поел доброволно, с желание и в съответствие с ценностите ми.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Вече съм го направил в малка книжка, която посветих на сина ми и на детето на кумата ми, кото е по-малко от сина ми с една година.

 

Какво може да те разплаче?

Силна радост или скръб.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Усмивката ми е почти постоянна.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

През последните години животът ми има вид на все по-добре подреждащ се пъзел. Мисля, че всичко ще се подреди с времето.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценностите в живота ми излизат от акронима ми:

Красота,

Искреност,

Радост,

Истина,

Любов.

Към тях добавям Мирът и Свободата.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

 

Кой е твоят девиз?

 

Точно преди четири години имах предвиждане, на днешната дата, че ми се задават въпроси за интервю. Аз отговарях просторно. Може би малко повече, отколкото тук. Когато интервюто свърши, аз запомних част от разговора и го предадох тук. Интересното е, че заглавието на това интервю е “Всеки един от нас”. С това си писане аз затварям една примка във времето. Ето какво написах тогава по спомените, отбелязани във файл:

 

·ВСЕКИ един от НАС, от идиота до академика, е ВРАТА ЗА ЗНАНИЕТО. Отворена врата, да приемем знание отвън и да предадем ТВОРЧЕСТВО ОТВЪТРЕ. ЗНАНИЕТО и ТВОРЧЕСТВОТО не са за печалба, а за СПОДЕЛЯНЕ.

·В Живота с материя имаме две роли – на Ученик и Учител. Ученикът узнава, когато активно насочва вниманието си към обекта на своя интерес. Творецът споделя, когато има трибуна за НОВОТО, което донася.

·Степента на развитие на дадени общество и държава се измерва с възможността, която дават те на ВСЕКИ, принадлежащ към тях, да реализира целия творчески потенциал, заради който е роден.

*

·Смъртта не затваря вратата за знанието. Мъртвите обучават медиците, историците, археолозите, философите, писателите… и всеки друг жив на онова, което са ни оставили и оставят след себе си… дори дълго след своя материален живот.

·Знанието е най-ценната придобивка. Творчеството е най-голямото богатство. Знанието е такъв продукт, който след даването му не намалява. Знаещият може да бъде използван, но не и ограбен.”

(31.08.2017)

· Към това аз добавям и следното уточнение, което бих могъл друг път да разширя при желание.

   Физическите и духовните закони са противоположни, в някои случаи и контрапаралелни (водят при едни и същи начални обстоятелства до противоположни ефекти и резултати). Например, ако аз имам две ябълки и дам на някого, който няма, една от тях, той ще има една и аз също ще имам една ябълка. Ако дам/споделя знание с някого, той ще знае това, което аз знам, без моето знание да се е намалило. В информационната среда на духовния свят нещата са качествени, неадитивни.

 

 

     Кое е твоето предназначение?

 

      Моето предназначение научих, за съжаление, твърде късно. (Може да съм бавноразвиващ се :) ). То ми бе дадено някъде между 32-33 годишна възраст по време на сън и като че ли в състояние на кратковременна клинична смърт. Когато се събудих, не можех да помръдна и сърцето ми започна бавно да тупти, като изтласкваше кръвта, която сякаш беше гъста като мед, или сърцето достатъчно слабо, за да я усеща като такава.

 

  Беше ми казано, че всеки се ражда за да изпълни две задачи. Едната задача е да научи/обучи/сподели знание с другите, което носи в себе си или много бързо ще му бъде предадено да го сподели (например да попадне в училище, в което ще му е интересно и ще бъде после в предния фронт на професия, която изучава). Другата задача е да се научи на нещо, което не знае, заради което му е дадено това тяло, за да го научи и изпита.

 

  От всичкото това се подразбира, че животът не е единичен, а множествен във времето. Ние сменяме нашите тела. Нашите избори и действия тук и сега се отразяват там и тогава – във времето – както в бъдещето, така и в миналото. Такава позиция е възможна, само ако тукашната материална реалност е илюзорна, ако е перфектно генерирана виртуална реалност. Смъртта е времето, което отделя едни задачи от други. Животът с материя е само епизод от нашата съзидателна дейност. Той е игра. Той е учебна практика.

 

  Аз получих следните свои две задачи. Първата е да обуча/споделя какво е еволюцията/развитието, включително и творчеството. И втората е да науча какво е любовта.

 

  Когато ми бяха поднесени тези задачи, животът ми дотогава премина бързо в мислите ми, като на съкратен преглед, от който разбрах защо съм учил толкова различни и сякаш неподхождащи си едно с друго неща. Разбрах, че съм бил доста невеж по отношение на взаимодействието си с хората по линия на любовта. Дотогава мислех, че харесването и сътрудничеството са достатъчни като условия за любовта, като непременно във времето любовта между мъжа и жената трябва да премине в регистрирана и легална форма на брака. Но това бяха начални условия.

 По отношение на развитието, на творчеството: Рисувах като дете, но в конкуренцията между 700 души за 70 места не преминах бариерата да ме приемат в художественото училище. Аз преминах също един кратък курс от руски специалист по техническо творчество. Също и двегодишен курс във Факултета за обществени професии във ВЛТИ със специалност психотренировка и евристично мислене. Аналогичен по тематика, но много кратък курс, с повече практика, преминах в Марков колеж.

На 50-годишна възраст завърших европейски курс по пермакултура със специалност пермакултурен дизайн. Преподавах няколко цялостни курса, свързани с творчеството и решаването на проблеми в остри ситуации като дезинформация, манипулации, оцеляване и развитие, прогностика и евристика. Самостоятелно и в съавторство съм изработвал доклади на конференции по темата за развитието и творчеството. Автор съм на няколко книги, като свързаните с темата за развитието са “Психично и духовно развитие” и “Матрицата: Зануляване”.

И някъде тогава, на тези години, благодарение на поназнайването на английски език, получих прозрение, че двете ми житейски задачи всъщност се интегрират в една. Защото EVOL=LOVE. Еволюцията е начин(ът) на проява на любовта. Еволюцията изисква такава адаптация, която да минимизира усилията по достигане на някаква цел. Минимизацията от своя страна изисква това да стане безкористно, с творческо участие, с решение, което осигурява такава проводимост на енергията през системата, която ще се разхищава минимално. А това изисква рано или късно да се ползва съзнателен начин за намеса в системата или нейната среда. Възможно е така да се нагласят нещата, че системите, бидейки среда за други системи, да не изискват постоянна външна съзнателна намеса, т.е. развитието да изглежда спонтанно. Така природата (или Бог), влияейки безсистемно, наглед безструктурно и хаотично,  нямайки специфична форма и структура, извайва, твори системи.

 

  За да не се впускам в още теоретични подробности, накратко:

Еволюцията е възможна чрез творчество.

Любовта е висша форма на творчество.

Съзиданието може и да е привидно спонтанно, защото с усложняването си системите придобиват ускорение в развитието си, което отговаря на качествените етапи в подхода при решаването на проблемите. Колкото по-високо в еволюцията са дадени системи, толкова по-бързо е и тяхното развитие.

 

Моето предназначение е да възцарявам любовта. Да събуждам дремещия демиург в деца и възрастни.