Стоянила Стоянова споделя...

снимка: личен архив на Стоянила

Искрено благодаря за възможността да участвам в прекрасния проект „Един от нас споделя“ и за толкова искрените въпроси, които ни отвеждат към нашата лична рефлексия и по-дълбоко търсене на отговори за света като цяло.

Харесвам изкуството и креативността във всичките им проявления. Вярвам, че малко артистичен поглед, добавен в ежедневието, може да направи живота ни една идея по-хубав. Изследвам старателно културите на различни народи и особено тези на Изтока.

Казвам се Стоянила Стоянова. Основно се занимавам с музика. Тя  е съпътствала живота ми досега, първо с пиано в Музикалното училище и след това в по-следващите ѝ проявления. Завърших тонрежисура и след специализация в Австрия реших да се върна и да живея в България, тъй  като вярвам, че и тук има какво да откриваме и създаваме. Работя в БНР като звукорежисьор.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Смятам, че човек трябва да търси стойност и искра във всеки един ден. Трудно е да се отделят най-хубавите, но нека изброя няколко, които ще са завинаги в сърцето ми.

* Моментите на сцената, към които ме отведе именно пианото, за мен носят едно особено сгъстено и концентрирано време, което остава незабравимо.

* От друга страна дори като контрапункт – на  спокойствие, искреност и най-чиста и спонтанна радост – бих откроила детските лета, прекарани в Червен бряг, където ходехме през ваканциите. Сякаш там преживявах повече от детството! Затова тези мигове ще останат като далечен незабравим зелен остров…

* Избрани моменти от пътувания и съпоставянето на своето светоусещане с другото... новото... Те също излъчват светлина за цял живот.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Загуба на близки хора…

Иначе различните лабиринти из пътя, които навярно носят свое послание. Но и в най-трудни моменти си давам сметка, че човек е важно да следва сърцето си. Това може би е връзката ни с Универсума. И по-често, като че ли, трябва да се опитваме да се вслушваме в насоките, към които ни тегли.

В какво вярваш?

Вярвам в Бог. Вярвам, че всеки от нас има някаква съдба, неща, които са предопределени и други, които зависят в някакви граници и от нашия избор. Може би, както много учения казват, смисълът да бъдем на тази Земя навярно е именно в еволюцията и усъвършенстването на душата ни. Затова искам да вярвам в Доброто... Да го търсим по възможност на всяка цена. Във всеки и всичко. И в себе си. 

 

Вярваш ли в хората?

Да. Всеки носи своя характер, разбира се, но почти у всекиго има заложен потенциал и в крайна сметка се стреми към добро, пречупено през неговите ценности. Обичам да общувам с хора с различни професии, всичко се отразява на мисленето ни и това също ме обогатява. Разбира се, и към доверието се отнасям с една доза критичност понякога. Няма как, светът е такъв. Но ценя искреността. А тя има много проявления, не само чрез думите.

 

А вярваш ли в себе си?

Да... Наред с това мисля, че вярата в себе си също може да е комплексно нещо. Някои я носят по рождение повече. Други чрез възпитание и среда я придобиват. Тук също могат да се намесят термини като ниво на самокритичност, или пък понятия от другата крайност – като успех на всяка цена... За мен вярата в себе си е умението да бъдем честни спрямо своята истина, и заедно с това все пак и отворени, и отговорни към чувствата и истината на другите. Комплексен процес е.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Надявам се най-напред на здраве за мен и близките ми хора. Мечтая за повече пътувания и кросоувър-проекти, които за мен носят доста вдъхновение. Надявам се да имам възможността да осъществя и някои свои планове, върху които работя от известно време. Ще спомена част от тях:

* Симбиоза между източна поезия и музика.

* Също така, като внучка на поетесата Надя Кехлибарева, мечтая, но имам и дълг – да популяризирам повече от нейното творчество в модерен и по- дигитален вариант. Давам един линк, в тази връзка:

https://bnr.bg/post/101048589

* Интересуват ме и нови форми на спектакли и концерти – рецитали. Харесвам много и съвременни автори, и имам идеи и в тази посока. Литературата (и не само българската) е жива и също носи своята многопластова динамика, което е много интересно... Като малък пример, ето тук, ако Ви е любопитно – симбиоза между текст и музика, осъществени от мен...

https://www.youtube.com/watch?v=LjhNkvgMgcY

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Считам, че човек трябва да съумява да е доста концентриран. И това разпределение на енергията е ежедневно постижение, макар и не най-лесното. Но е и определящо за живота. Все пак за най-неотложните неща – фокусът би определил дали стига времето. Обичам да спазвам графици… Бих искала да имам повече време за йога и спортове…

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

Опитвам се да не съжалявам твърде. Но съм представител на зодия Скорпион и ми се е случвало… След като го надмогна, го приемам като част от пътя си, особено, ако съм дала всичко от себе си.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Когато душата е готова за прошката. Това може да е труден и доста дълъг процес, но носи едно олекотение.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

В настоящето… Но всяко едно от тях носи някаква различна енергия…  Понякога миналото може да е основа и вид продължение, и вдъхновение. В много сфери. А в изкуството – и повод за нещо добро и ценно. Като плод за креативност например. Но все пак – в личен план – вярвам, че днешните действия и усилия са най-важни... За бъдещето мога само да храня надежди, но и заради това – важен е днешният ден...

 

Харесваш ли нашето време?

Да. Често си мисля за нашето историческо време. Попаднали сме в интересна смесица от възможности, които нашите предци не са имали. В технически план, но чрез това и в духовен. В същото време бих казала, че изразните средства днес естествено са различни. Но човекът, като същество с амбиции, болки, любови и радости, немалко въпроси и свои терзания, е все същият, променя се декорът на епохите. Харесвам нашето време. Динамиката…

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Досега най-много съм пътувала в Германия и Австрия. Впечатление прави култът на немскоговорящия свят към традициите и усетът им за тях. В най- добрия, неизносен смисъл. Обгрижват ги с нови и нови изследвания, и с внимание. Със сигурност всяка нация има какво да изтъкне от своите достижения. Мечтая си в България да бъде така в още по-изразена степен, отколкото сега, и се радвам всеки път, когато откривам новопоявили се приветливости, плод на човешко желание, има ги все повече, което е прекрасно!... Пътувах из Германия във връзка със записи на глас и орган в исторически катедрали. Майка ми е ораториална певица – Албена Кехлибарева. И първите ми записи бяха също в тези пространства. Винаги съм се отнасяла с особен респект към това. А звукът в катедралите се носи несравнимо… И е изпитание за всеки, особено тогава – като мен – студент- тонрежисьор! Обикновено се случваше през лятото. А катедралите са студени, но заедно с това носят и едно друго измерение. Слушайки тези исторически инструменти – човек сякаш  притихва за малко и е преживяване, подобно на медитация. Радвам се, че бях свидетел на това как някъде в света тази музика толкова се цени, как има кой да я учи и слуша. Това обогатява и дава криле!

Иначе другата ми огромна мечта е да се докосна до Азия и особено до Индия. Странно е как обичта към Германия и Индия при мен се съчетават. Но Индия ме привлича неописуемо от дете. Може би именно с контрастите си, с колорита... Както и с това, че е земя на Мистиката, която е закодирана в безбройните възможности на проявление и случване. Винаги има нещо неразгадано! Харесва ми идеята, че нещата във Вселената са взаимосвързани, че можем да подобряваме себе си... Към това всъщност ни приканва и йогата.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Това определено е един от най-трудните въпроси. Именно защото Животът е толкова всеобхватен... Взаимосвързаност, усъвършенстване, искра.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Природата е невероятен учител. Вярвам в понятието емоционална памет. Използвам го предимно за добрите моменти и те сякаш са запечатани в душата ми, и то с контекста си. Обичам слънчевата енергия безкрайно. Затова в сърцето си имам запазени, и споделени с любими хора, пейзажи в планина или на море, обляни от много слънце. Залезите, разбира се, носят несравнимо настроение, малко потайност и поетика. Колко много ни е дадено, на нашия човешки вид, та дори и това да разсъждаваме върху тези вечни неща…

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Наистина има много детайли, които ни носят това чувство. Най-добре се чувствам там, където съм обичана и обичам, принадлежа и също така имам стремежи. Често си спомням и казаното от писателя Илия Троянов, че „всеки би могъл да стане един от другите“… Поне що се отнася до обмен на култура, възприемане на нови аспекти и приемане на чуждото... Но въпреки това, неминуемо за мен – сърцето ни определя къде е котвата ни. Поне на този етап, за мен, сега – това е тук, в България.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата, любовта, подкрепата бих казала... И мисълта, че не сме съвсем единствени с непреодолимите си проблеми. И може би това да повярваме във вътрешната светлина и да знаем, че всеки има от нея…

 

Кои хора са ти оказвали най - голяма подкрепа и влияние?

На първо място, разбира се, са моите родители, също музиканти.

Но със сигурност има доста хора на които дължа страшно много!... И се радвам, че  продължавам да срещам толкова ценни и светли личности...

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Може би една идея по-гъвкава и търпелива да бъда. Човек винаги има какво да желае…

 

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да... Обичам и искам да се развивам  в тази насока – още като студентка се запалих по радио-формата на документални разкази със саунд- дизайн, тоест  с много музика и ефекти. Звуковата среда да ситуира слушателя така, сякаш той участва в действието или най-малкото музиката да подкрепя въображението спрямо сюжета...

И въпреки това, мисля че е важно  да не спираме търсенето на нови и нови пространства на експериментиране...

 

Страхуваш ли  се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Човек, когато е свързан, няма как да бъде по друг начин.

Силно искам да вярвам, че може би има някакъв вид продължение на една, макар и частица, енергия към Космоса, или може би дори, кой знае, прераждане и след това... Дори когато се вгледаме в снимки на Космоса – нима всичко е случайност... Едва ли. Може би има причинност. И може би частица от Душата някак продължава по нов път. Но всичко е много болезнено тук към тази тема. Ние разполагаме само със земните си възприятия и възможности. И може би именно любовта и хуманността остават над всичко в нашето сегашно измерение.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Искрата, любовта, споделеността, радостта и смехът на обичан човек или дете,  слънцето, дорбината, ако е искрена... Природата също дава много, както и осъществяването на идея, изграждана дълго време.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата е чувството да си неразбран. Когато интересите на хората са съвсем други...

 

Какво ти дава представа за вечност?

Природата. Безбрежието на морския хоризонт или най-далечната планинска точка, до която достига погледът. Но също изкуството... И представата за Бог…

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Гледам да не забравям никое добро!... И искам да го върна...

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Опитвам се да търся някакъв баланс в живота, както и да анализирам случващото се и чувствата си спрямо идеята за него… Старая се да търся светлината.

 

Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?

Пазя свиден спомен за баба ми и дядо ми. Бяха пример за твърдост и непоклатимост, и за вяра в доброто… А другият ми дядо, когото загубих миналата година, се грижеше със сърце за нас до последно... Споменът за Искреността остава винаги с нас, по неведом начин, и след преминаването... от другата страна. Искам да вярвам, че всички те са част от мен в особени минути…

 

Имаш ли вътрешен мир?

Стремя се да имам... Търся по-балансиран начин на живот, дори малко аюрведа, защо не... А тя е „море”, необят! :)

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Харесвам разнообразието, различните „парченца” и възможности на живота, умерения адреналин, редуващ се със сянката на замислянето.

Представата ми за щастието е: дете с кутия тебешири да рисува света с нетърпение... А също така и стремежът към позитивен творчески  импулс… Или слънчев ден с много дейности. Или по-пастелно – стихове, в дъждовно време, с любим човек. Още толкова много синоними може да има радостта...

Вярвам, че във всеки един ден сами трябва да създаваме предпоставки за щастието. Разбира се, то не е постоянно, а повече се изразява като миг – награда…

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

По подобие на една мисъл на големия Алберт Швайцер, винаги съм усещала, че едно от важните неща в живота е понякога да можем да направим нещо, макар и дребно, или не толкова, за някой друг, благотворително, или да дадем нещо от сърце на друг, ей така... :) 

 

Какво може да те разплаче?

Голяма несправедливост. Но плачът носи и енегрия за някаква промяна…

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Малки неща. Спонтанността и радостта в очите на друг. Детайл, избран с любов…

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Оценявам всичко дотук... И се надявам да надграждам още... Човек трябва да търси винаги по-добрата версия на всичко постигнато, за да може да го задържи и развие. И в отношенията си, и в живота…

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За хората, с които Животът ме е срещнал… Трябва да анализираме уроците си, но и да ценим красотата на всеки миг. И всяко случване…

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също...

БЛАГОДАРЯ ТИ!  

Желая много успех на прекрасния проект! И благодаря за възможността да бъда част от него!

И аз ти благодаря, от сърце!

 

Петя Цонева споделя...

 

Моля, представи се накратко…

Казвам се Петя Цонева. Родом съм от гр. Габрово и въпреки многото ми пътувания, съм привързана към родното си място, към малките детайли, които го изграждат, и към космическото усещане за широта, което изпитвам в себе си именно там. Обичам истинските и трайните неща и взаимоотношения между хората, верността и доверието. Боли ме от лъжата. Всеотдайна съм във всичко, което върша, и го изпипвам до последния детайл. Често се страхувам. Когато обичам, обичам до край. Когато са ме наранили, прощавам, но ми е трудно да забравя. Миротворец съм, не понасям да се озова в центъра на конфликт, а ако това стане – търся дипломатически изход от него. Ценя живота във всяка негова форма, дори нелицеприятните, склонна съм да пожертвам вътрешните си страхове, ако се наложи да помогна на някого в опасна ситуация. Професията ми е свързана със словото – преподавател съм по английски език и литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Обичам поезията, тя е мястото на моята свобода. Имам три издадени стихосбирки: „С крило на земята“ (2010), „Дори да няма врата“ (2019) и „Белият час“ (2021).

 

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

 

Времето, когато мога да бъда себе си, а то има толкова много измерения – близостта и взаимността, получена от хората, които обичам; усещането за дом – и в тази връзка, красотата на пътуването с цялата широта и дълбина на приключението да тръгнеш в необятния свят, но да знаеш, че има къде да се завърнеш. И вълшебното време, когато пиша поезия, и я живея.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

 

Разделите. Особено тези, които ти отнемат близък човек завинаги, поне в границите на този живот. Съмненията и парализиращите страхове.

 

В какво вярваш?

 

Вярвам в Бог, но никога не бих дала категорично определение за това кой и какъв точно е Той. Мисля, че Бог е тайнство, което никога няма да можем да разберем изцяло тук и сега. Това, че ни има, не би могло да бъде случайност, дори когато на пръв поглед ни се струва, че Той липсва. Именно липсата събужда в нас копнежа за необятното, което търсим в любовта, свободата, усещането за мир и сбъднатост. Мисля си, че не бива да спираме да слушаме Божия глас, който може да дойде от толкова много логични и нелогични посоки. Трябва винаги да държим очите си широко отворени, за да можем да Го видим, дори ако Той е човек в инвалидна количка или изгубен тийнейджър в хаоса на днешния свят. Ако можехме да видим Бог във всеки човек, светът щеше да бъде толкова по-различно място.

 

Вярваш ли в хората?

 

Вярвам, че има нещо много по-силно от човешката жестокост и това е времето на детството. Вярвам, че хората се раждат с доброто и злото в себе си и израстват с тази сложна плетеница. Наша отговорност е да „плевим“ градините си и да пазим добрите корени. Но ако не успеем, вярвам, че доброто в нас никога не може да изчезне безследно, винаги остава дори само прашинка, която – ако напрегнем всички сили и повярваме – можем да възродим и да върнем доброто в руслото на живота.

 

А в себе си?

 

По-скоро не. Вярвам в себеотрицанието, ако това е форма на идентичност. Да успееш да излезеш извън себе си, поне за малко, е освобождаващо. Тоест, не да изневериш на вътрешния си глас, а да му позволиш да слуша многото други гласове в изобилието на живота, не само себе си.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

 

Мечтая и се надявам да имам достатъчно дни на земята, за да мога да изживея пълнотата на обичта си. Най-дефицитното време на Земята е времето за обич. Надявам се да има Утре.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

 

За толкова много неща. Не бих могла да ги изброя.

 

Съжаляваш ли за нещо в миналото?

 

За пропуснати възможности, за премълчани истини, за кръстопътища с избрана от мен посока.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

 

Без нея е невъзможно обновлението. Всеки заслужава втори шанс и с каквато мярка отмерваме и съдим постъпките на другите, с такава трябва да мерим и собствените си вини.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Зависи от минутата. Обичам да пътувам във времето и съм голям мечтател. Често се връщам в спомените си, за да изживея отново красиви мигове. От друга страна, маршрутите в миналото нараняват, защото винаги пораждат сравнение с липсата му в сегашното време. Позволявам си да мечтая и то много. Създавам си свои светове, живея в тях, рисувам ги, пиша за тях. Това е част от поезията ми. Но винаги се завръщам в настоящето – нямам друг дом сега.

 

Харесваш ли нашето време?

 

Не знам. Не харесвам високите скорости на съвременния живот, бруталността и жестокостта в човешките взаимоотношения, извратени от бедност, безсилие или психоза. Всъщност се ужасявам от това. Няма нищо по-страшно от смазано човешко същество, което убива първо себе си и после – хората до себе си. Сегашното време е болно и алчно за власт, облаги и какво ли още не, но може би всички времена са били такива. Каквито и да са обстоятелствата, трябва да се борим да запазим светлината в себе си и да намерим опорен център – за мен това са вярата, природата, поезията.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

 

Да, крайморското село Крапец. Няколко години поред ходехме там на море. А през май полетата му са отрупани с жито, макове и диви божури… Гръцкият остров Наксос; и още – един малък град в северна Португалия, Ламего, от който пазя топли детски спомени; прекрасната област Стирия в Австрия; пътешествията до Грузия. Но забелязвам, че не самите места са направили пътуванията ми незабравими, а хората в тях.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

 

Прегръщам го! Миг, дъх, вечност.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

 

Тези, които са били споделени – с Бог или с любим човек.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

 

Където съм обичана, където мога да се доверя и да получа доверие.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

 

Вярата, прошката, надеждата, любовта. Ако ги няма, остава волята. Понякога трябва да направиш само една крачка напред, а тя се оказва най-непосилна.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

 

Моите близки и най-много майка ми.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

 

Много неща. Но повече от всичко бих искала да имам повече смелост, твърдост и увереност.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

          

Страхувам се и то ужасно. Въпреки, че не вярвам в окончателния край. Страхувам се от неизвестното, но още повече от това дали, изправено пред необятното, сърцето ми ще бъде достатъчно чисто, за да го понесе. А най-много ме е страх, че ще бъда разделена от всичко, което обичам.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

 

Очакването на нещо истинско и добро. Радостта от дадената и получена обич. И най-много – времето, в което дъхът ти спира (обикновено става въпрос за мигове). Някой път се случва тъкмо в такова време да напиша стихотворение…

 

Какво е за теб самотата?

 

Отговарям със свое стихотворение:

 

САМОТА

 

Бяла къща и бяло небе. Тишината е страшна.

И сред тях силует на човек нещо свое огражда.

Няма друго наоколо – сянката само подскача

като чудна врата, като вярна сиамска близначка.

 

Няма друга земя, побеляла от пролетна ласка.

И широкото зимно небе за човека е тясно.

Бог е някъде там. Но се свива в ръцете му кротко

само топлата, жива и истинска тигрова котка.

 

Боже, толкова сняг! През нощта се пропуква коминът

и навява звезди. Даже ангели могат да минат.

В някой сребърен взрив белотата би станала мека.

Би намерил вратата на своята сянка човекът.

 

И през цялото бяло море на безкрая зенитен

би вървял от сърцето си чак до върха на звездите.

Би нагазил щастлив като снежен Моисей в белотата.

Ако имаше друга земя. И небе – над земята.

 

 

Какво ти дава представа за вечност?

 

Майка, която кърми новороденото си бебе.

 

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

 

Не бих забравила нито една от добрините, които съм получила.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

 

Не мога да отговоря еднозначно, чувствата са много сложна материя. Често пъти се преплитат.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек, който не можеш – кой би бил това?

 

Баба ми.

 

Имаш ли вътрешен мир?

 

Опитвам се да имам.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

 

По-скоро един съвършен миг. Аз съм на морския бряг. Прегърната, а в ръката ми има малка детска ръчичка. Посрещаме изгрева.

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

 

Ценете живота и го пазете във всичките му форми! Ако в нозете ви има охлюв и го виждате, не стъпвайте на него. С каквато мярка мерим малките неща, със същата ще се отнасяме и към големите.

 

Какво може да те разплаче?

 

Красотата също може да ме разплаче, но това са блажени сълзи. Иначе – болката от страданието на живо същество.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

 

Зелените стръкчета, които често пробиват асфалта, за да растат нагоре.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

 

Мисля, че в живота винаги има нещо незавършено, дори да е само още един дъх. Големите майстори на църкви нарочно са оставяли знак за своето несъвършенство – малък асиметричен детайл, изкривяване или пролука в почти съвършената храмова изработка. Само Бог и вечността Му са пълни и съвършени. Може би хубавото на кривите дни е, че те са част от пътуването ни към пълнотата. Животът прилича на приказките на Шехерезада – докато приказката прекъсва на най-интересното място, ще имаме нужда от още един ден, за да чуем продължението…

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

 

За самия живот. И за това, че когато се будя, не съм сама.

 

Благодаря ти за искрените отговори! 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също...

 

Иска ми се да завърша със стихотворение:

 

Живот

Петя Цонева

 

Аз отварям очи. И земята прилича на дом.

Боже, колко прозрачни глухарчета в миг се разпадат...

Виждам сенките как накуцукват по пътя си хром –

градоносният свод на живота дими като клада.

 

Разлюлените ябълки ронят цветчета от скреж

и изтръпват от вятъра. Всяко цветче е раздяла.

А животът върви босоног като ангел сред пещ

и превръща дълбоката бяла тъга в катедрала.

 

Аз отварям очи. Виждам топлите длани над мен –

два разперени облака искат света да прегърнат.

И небето, така уязвимо над земната тлен,

се притиска до нейната гръд, и тревите го кърмят.

 

Аз отварям очи. И сърцето ми вижда пръстта

как от слънцето става туптяща почти като кожа.

Как под нея прозира стаеният миг на ръжта,

в който тъмният хляб на далечната есен е вложен.

 

И не знам докъде се простира светът. Не, не знам –

сняг е бялото, цвят на черешите, прежда от повет.

Всяка моя човешка частица я има и там –

в безграничното тяло от зима и есен, и пролет.

 

Не нанасяйте граници в него! Светът е раним.

И смъртта, и животът поникват от същия корен.

Трябва просто да можем, преди да затворим очи,

да го видим красив. И такъв да е нашият спомен.

 

снимки: личен архив на Петя Цонева