Павлина Иванова споделя...

Казвам се Павлина. Навърших точно 50 през март т.г., но пландемията ми открадна юбилея (отдавна замислян като весело и многолюдно събитие). Най-точно сега ме описва думата „баба“ – щастлива със своята 2-годишна внучка, преродена, върната назад в детството, окрилена, виждаща света от различен ъгъл (през нейните очи)... А иначе родих и отгледах 2 момчета – вече млади мъже. И вече 31 години имам до себе си стабилна опора – съпруг за чудо и приказ!

Наясно съм, че ако ми се наложи да отговоря на въпросите, които следват, в друг отрязък от времето – отговорите ми вече няма да са същите. Но ще поема риска да отговоря като „на първо четене“. 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият период в моя живот е детството ми, без да омаловажавам други по-късни, но и по-кратки щастливи моменти. Детството в любимото ми русенско село, на брега на Дунава, сред тайфата приятели. Нощите на улица „Весела“, музиката до зори, омайните звуци на китара. Разходка с мотор през полето, усещането да се скриеш цял в буйните жита... Сладката умора след като си помагал в градината през дългите летни дни. И най-ценните уроци – уроците на живия живот!

Да не забравя и един особен отрязък от детството ми – лятото (август) на 1979, когато бях на 9 – незабравимата Асамблея „Знаме на Мира“ и трепета, който и до днес ме обзема при споменаването на нейната създателка Людмила Живкова.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Загубата на родителите ми, отишли си рано от живота, а по-късно –суицидния (неуспешен, за щастие) опит на брат ми, който за малко не подлуди мен, буквално.

 

В какво вярваш?

В доброто у хората. В това, че всеки от нас носи божествена частица в себе си. Че идваме тук не за да си вредим и да се измъчваме взаимно, но някак сме принудени да забравим предварително своя произход и своето предназначение... И това, че можем да бъдем добри, че можем да даваме (повече, отколкото да взимаме) и да оставяме в дар на този свят частица от себе си.

 

Вярваш ли в хората?

Да, понякога безпределно, което сериозно ми вреди.

 

А в себе си?

Да, категорично. Иначе животът нямаше да има смисъл и щеше да е доста труден и тягостен. Още повече, отколкото е сега, понякога...

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за хармоничен и мирен свят! Надявам се скоро светлите същности да достигнат и преминат критичната маса и да достигнат достатъчен брой, за да настъпи обрат и да тръгнем към мечтания свят! Всъщност само да се надяваме е малко, работя за постигане на тази цел.

Мечтая за деня, в който ще виждам само щастливи деца (а и възрастни хора). Искам да стана свидетел как творчеството ще замени неприятната работа за осигуряване на прехрана и оцеляване... И как човекът ще се върне към своето изначално предназначение на творец, на сътворец на своя красив свят.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да творя и да уча. Жадна съм да уча още и още. Но всъщност го правя почти непрекъснато – ученето. Попивам всеки урок, който ми предостави животът. А виж, с творчеството закъсвам. Понеже творбите се раждат най-често като спътници на силни емоции, а моите напоследък не са от най-красивите, та затова и стиховете биха били съответни... Ето защо и те са по-редки, само в особени моменти.

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, от позицията на възрастта, в която навлязох, вероятно тази важност се засили някак. Но и принципно – да. Още в ранното ми детство, моята любима баба, на която са ме поверили за първи път едва навършила годинка, ме учеше на този прекрасен, благороден акт!

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Опитвам се да живея в настоящето – защото знам, че е важно. Че иначе е загуба на време. Но поглед назад или напред понякога зарежда с особена енергия – със спомени или с ентусиазъм...

в Ефес

 

Харесваш ли нашето време?

Честно казано ми е трудно да го харесам толкова, колкото бих искала. Или по-скоро ми се иска да беше повече за харесване ;) Ама, какво да се прави – неизбежно е да го понасяме такова, каквото е. Или каквото сме си го надробили ;)

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Място – едно вече посочих – моето дунавско село. Друго такова са Родопите. И някак странно, но много ме тегли Ирландия (никога не съм била там). Може би това е предстоящо пътуване – кой знае?!

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Ооо! ДА! Описал го е преди мен (взел ми е думите) любимият ми поет Никола Вапцаров (татко ме подтикна да се влюбя в неговите стихове, рецитирайки ги честичко наизуст):

„За него, Живота, направил бих всичко!“

Моите три думи: Любов, Дете, Светлина

 

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Детските усмивки – най-искрени и неподправени са.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В омаята на книгите. Словото ме омагьоса още преди да мога да чета самостоятелно. То е моята стихия...

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Увереността, че всяко нещо – добро или лошо – има край. Че се редуват „горе“ и „долу“. Че няма вечна мъка... Както няма и вечна радост всъщност...

И осъзнаването, че сме тук, за да учим уроци. Лесни или по-трудни – това все пак са само уроци. И всеки от тях има своя смисъл. И е ценен по своему. Макар на този етап да ни е трудно да го усетим, осмислим, обхванем, прозрем. Но обогатява – душата.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Близки, приятели, роднини. Учителите ми – цяла плеяда от прекрасни Човеци! Някои от тях са още тук, сред нас. Благословени да са! А на отишлите си – светлина в отвъдното.

Относно влиянието (благотворно) и почитта – на наскоро отминалия Ден на Будителите изброих няколко в „клюкарника“ – не  ми се повтаря отново, че списъкът е дългичък. Но ще спомена само неколцина от тях – съвременни будители: един, който имам честта да познавам лично – Патрик Смитьойс; две дами, които също чувствам като сродни души (и приятелки) – Мария Стефанова и Елена Икономова; един учен, с когото имах щастието да се запозная лично приживе – проф. д-р Георги Лозанов и накрая един велик физик – Теодосий Теодосиев, с когото също се надявам съдбата да ме срещне някой ден в този живот.

Щях да пропусна образът на Дякона – такъв, какъвто го е запечатала за нас, българите, Мерсия Макдермот!

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Ще ми се понякога... да бъда по-организирана, по-подредена (но май на творците трудно им се получава). Да не се вживявам толкова в чуждите истории – това все пак са си техни уроци. Да престана да бъда чак такъв „лапни-шаран“ и да спра да се ловя на лесни въдички... Да се науча да преценявам по-добре хората и да раздавам доверие по-скъпернически, вместо ръсейки го на килограм... С помощта е същото.

 

Намерила ли си призванието си?

Надявам се. Вярвам, че е така. Усещам, че моето призвание е да работя с деца. И май ми се получава – поне на този етап...

С Мел Гил

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

О, защо да се страхувам. Това е просто път към Дома. И да, вярвам. Скачаме в училището, научаваме някои уроци и, като се поуморим, хайде пак вкъщи. До следващия учебен ден. ;)

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Най-често радостта, но понякога и болката напомня за това.

 

Какво е за теб самотата?

Понякога желана (но рядко). За работещите с хора е характерно да се уморяват от многолюдни общности и да търсят спасение в нея за отмора...

Всъщност ако се разровя по-надълбоко, самотата е възможност да познаеш себе си, да се вгледаш, да проникнеш през замазания прозорец, да прецениш трезво – за да намериш най-добрата отправна точка за фокус върху външния свят и другите.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Природата. Нейният безспирен кръговрат.

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Тук ще спомена един урок от една от моите любими преподавателки по психология от ВТУ (не помня точно коя от двете – Даниела Дерменджиева или Красимира Йонкова ни го поднесе). Накратко: „Човешкото същество прилича на радиоприемник и на радиопредавател едновременно. Излъчва и приема на някаква честота. И каквото излъчва, това и приема – неизменно. За да се смени станцията, е нужно да завъртим копчето (потенциометъра). И така, като сме се настроили на някаква вълна, ако не я сменим съзнателно, все на нея ще приемаме. И все ще ни обграждат хора, пулсиращи на тази вълна. Ако сме на вълна „проблеми“ - все „сродни души“ ще срещаме край себе си... Същото ще е и ако се настроим на „по-висока честота“ - край нас изведнъж ще се изпълни със щастливи и успешни хора.“ Това прилича и на описанието на Вадим Зеланд в „Пространство на варианти“. Лесни наглед уроци, но трудни за практикуване...

Та така – с чувствата и емоциите – се опитвам да се настройвам на свръх-висока честота. Получава се (понякога), при настоятелни и системни тренировки. ;)

Сериозно: Любовта е чувството, което изпълва без остатък, дава най-много и няма как да ти отнеме, колкото и да раздаваш.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил?

Тривиално, но най-близките ми същества, които вече не са между нас – татко, мама, баба...

И няколко от моите малки приятелчета, които левкемията отнесе – те имаха най-голяма нужда от прегръдка...

 

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да. Борбите (вътрешните) вече останаха в миналото.

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Ох! Трудна задача! Май ще пропусна.

Или пък не? Всеки един ден с внучката ми си е огромно щастие! (За момент се отнесох и я забравих – как можах!?)

 

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Едно време моята мъдра баба ме учеше да се усмихвам пред трудностите и обидите, да благодаря! Та и аз така – усмихвай се и благодари!

 

Какво може да те разплаче?

До сълзи може да ме трогне щастливо преживяване (по-често чуждо, отколкото мое). От болка или покруса не ми се плаче! Макар да се случва.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Бебе. Прегърнати или хванати за ръце млади хора (двойка). Танцуващо листо, подгонено от вятъра. И всяка друга красива природна картина...

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Оо! Добра асоциация! Ами... днес подреждах (сортирах) парчетата от 3 смесени пъзела, които внучката ми вчера изсипа на купчини на пода и после се разбъркаха от други деца в опит да ги приберат набързо. Само единият се озова цял в кутията, с всички нужни елементи. Останалите 2 бяха с доста липси. Може би такава е и моята реалност...

 

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Търся ги. Наврени под килима, под дивана... Ще излязат. Ще се покажат. Ако не днес, то някой ден със сигурност.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя живота по принцип! Но съм най-благодарна – от все сърце – за прекрасните Човеци, с които ме среща в това „слизане“ на земята. Аз самата се усещам благословена да има толкова много от вас край мен! Благословени бъдете и вие!

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Споделям няколко мои стихотворения, за финал...

 

Просто стих

Ако до твоя взор не достига
на изгрева красотата...,
слънцето нежно като намига
с усмихнат лик на цветята...

Ако до твоя слух не достига
птичи глас с чудните трели -
славейко драг или чучулига,
ария дивна запели...

Ако не виждаш китна природа:
тучни нивя сред полето,
бистри води и в тях небосвода
да си оглежда лицето,

чуки ръбати и белочели -
бдящи на пост великани,
мощни дървета – стражници смели,
редом в горите събрани...

то ти не помниш, че рожба мила
си на една сила свята,
що благосклонно ни е дарила
всички блага на Земята!

Виж красотата и събуди се -
всичко край тебе е живо!
И на живота тайният смисъл
лесно пред теб се разкрива...

И на доброто, що ни обгражда,
ти със добро все отвръщай!
Всяко добро добрина пак поражда
и чудеса всемогъщи!                                                

 

~

Към децата

Мечтата си спомни завчас
и сподели я волно с нас.
Приятелски се довери!
Очакват те безброй игри!

Най-волната ще избереш
и цял ден няма да се спреш
Ще тичаш, скачаш и жумиш,
та вечер сладичко да спиш.

Простор, поляни, широта,
природа с чудна красота
ще сбираш в своето сърце
и ще извайваш пак с ръце.

И щом ний с теб се разделим,
Ще ни остане знак любим.
Задълго детските души
приятелство ще утеши!

 

~

 

НОВО УЧИЛИЩЕ

за всички деца
10.02.2011

Възторжена сядам и пиша
на светлата ВЯРА във плен:
В сърцето пулсира и диша
Мечтата за Утрешен ден!

Децата ни, рожбите мили
с усмихнати ведри очи,
посрещащи изгрева, пили
от топлото слънце лъчи;

Растящи на воля, сърцати,
изпълнени с чиста любов,
поглъщащи мисли крилати,
вървящи по пътя си нов;

Погалващи с обич и нежност
тревичка, дръвче, живинка,
В морето от мъдра безбрежност –
Светулки с добра светлинка…

 

~

 

Прозрение

 

Боже, храм е ДУШАТА човешка!

Аз разбирам как често грешим…

Ала в тоя път – грешка след грешка –

извисяват се всички души.

 

С колко болка е пътят осеян!

Как товарът житейски тежи!

И е ясно – не можем без нея:

Твърда ВЯРА победа държи!

 

От небето те милва звездица,

с топъл лъч, като ласкава длан

и с крила като майчица-птица,

тя НАДЕЖДА зове се, аз знам!

 

И когато, в минута най-трудна,

те повдигнат две силни ръце,

знай, ЛЮБОВ е, вълшебница чудна,

плам запалила в нежно сърце!

 

~

Любов

Любимият е тук до мен сега
и заедно сме... вече дълго време...
Разделяме и радост, и тъга
и справяме се с повечко проблеми!

По-рядко си припомняме деня,
когато пламна любовта красива,
но паметта аз няма да виня,
защото нашта приказка е жива!...

Живее любовта ни вече в тях –  
в децата – в  синовете ни прекрасни,
преливаше от плач във весел смях
през дните детски, но и днес не гасне!...

Сега мъже са и в света суров
те носят в своите сърца посяти
искриците от нашата любов,
която да раздават без остатък!

~

Двадесет-и-четвърто-майско

Посвещавам на учителите на малкия ми син Митко,                             абитуриент в Национална гимназия за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски” – Варна 2014г.

 

Поклон пред Вас, учители-творци!

Ваятели на детските стремежи!

Създавате художници, певци,

танцьори и …мечтатели с копнежи!

 

На още неродените творби

подготвяте неръкотворна дреха…

Извайвате характери, съдби,

Чертаете им карти на успеха!

 

Разплитате кълбото на страха

и давате простор на мисли плахи,

окуражени заедно така

да бъдат непристъпни за атаки.

 

И тънки нишки – шарена дъга –

невидима струяща от душите,

втъкавате с любов за тях сега

в пътеки, за да крачат най-честити!

 

Пред прага на раздялата сте пак,

но част от свойта същност сте дарили…

Носете горди почетния знак:

Благодарим Ви, добротворци мили!!!

 

май 2014г.         Павлина Иванова

Страници на Павлина във Фейсбук:

www.facebook.com/dar.varna

и

www.facebook.com/u4avnikolaevka