Симеон Кьосев споделя...

 

Симеон Кьосев живее в Англия, понастоящем. В детството си пише стихове (хубави!) и ги публикува неотдавна в стихосбирка, наречена "Лунна дрешка", като художник на корицата и илюстрациите в нея е Калин Терзийски. Симеон участва като дете и в Асамблея "Знаме на мира" – дело на Людмила Живкова.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

 

Най-хубавите моменти са тези, за които има място в нашата памет  за щастие.  Когато се чувстваме защитени от останалия свят. Най-вероятно всички тези моменти са в детството, но кой знае...

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Това е осъзнаването, че йерархичната структура на обществото няма нищо общо с амбициите на едно дете, нито пък с родителските. Трудно е да се живее с мъката на възпитателния процес. После става лесно, но за един млад мозък е непоносимо да усети, че лошите хора са по високите места на пирамидата, те ти взимат стотинките, те ти казват кое е редно и кое – не... Тоест, още като малък съм усещал диспропорцията – официален живот и идеи за светло бъдеще, и тъмните улички, пълни със самия живот, без идеи, асамблеи, спартакиади...

 

В какво вярваш?

Вярвам в позитивната сила на Интернет, в бъдещите извори на енергия, които ще премахнат пушеците, вярвам в генетиката, макар че не я разбирам...

 

Вярваш ли в хората?

Не. Защото не съм виждал най-добрите хора на света. Виждал съм или лоши, или никакви.

А в себе си?

В себе си също не вярвам. Резултатите ми досега са посредствени.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая си да се върна в България, да си стегна къщата на село и да готвя храна, която да раздавам всяка неделя. Така ще си имам постоянно компания, която ще ми задоволява честолюбието.

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ние правим това, което трябва, а не това, което искаме. Това е много банално, но на човек никога не му достига времето да се занимава с хобитата си, защото, за съжаление, трябва да работи, за да се храни три пъти на ден и да си плати тока, с който е приготвена храната…

 

Важна ли е прошката в твоя живот?

Не. Няма значение, ако вече камъкът е излетял и е ударил целта...

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Сега е безвремие. Мога да кажа, че събирам тухли и от настоящето, и от миналото, за да си построя камина за бъдещето.

 

Харесваш ли нашето време?

Не го харесвам, защото е псевдо-историческо, хората губят собствеността си, а младите не получават нова. Мислят за ипотеки и разделението, социалното, става голямо. Говорим за България, нали? Губим я като идея. Хората отиват да посетят родителите си на село, където на зелената врата има табелка Образцов дом. Представяш ли си, хората на бъдещето никога няма да видят такова нещо. Нито пък ще знаят какво е сладко от дюли, които са от дърво, на което ти си собственик.

Аз мисля – което всъщност мислят много хора – че обикновеният човек става необикновен, само ако е поставен в необичайна ситуация. Когато бях ученик, физическата подготовка беше обяснена с това, че хората трябва да са готови за армията. Тоест, подготовката изобщо беше насочена към защита на държавата, ако се наложи. Нищо не беше самоцел както сега. Сега концепцията е да се изкарват пари, но богати стават само 5-10 процента от хората, а защитник на родината може да бъде всеки. Разбираш ли, животът имаше по-голям смисъл тогава. Но и комплексите бяха жестоки, ако си слаб и с по-слаба воля, тогава самата система преставаше да се интересува от тебе. Нямаше социални и психологични теории. Например един машиностроителен завод, тогава имаше много, бяха направени така, че за 24 часа да могат да започнат да произвеждат танкове и оръжия, съвсем сериозно... Сега хората нямат цел, затова ти казвам, че е псевдо-историческо време. Какво значение за историята имат хилядите зомбита, взимащи хероин. Тука, на запад, е страшно. По аптеките има нормална опашка и втора – за метадон. Тука обясняват нещата така – ами капитализмът така е измислен, че задължително да има безработица, за да има как да се наказват несъгласните с него. Не мога да го разбера това. И жалкият човек става значим само, ако е поставен в сложна ситуация – война, бедствия и т.н. Въпросът е как да се поставиме в трудна ситуация...

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да, в България – това е алеята, по която се върви по посока на стария град Несебър, от ляво, от страната на мелницата. Това е мястото, където се зареждам безкабелно.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Обичам го предпазливо. Трите думи са – Търбух На Самолет

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Старият Несебър! Големият каньон не съм го виждал, ама мисля, че е супер...

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Във фантазиите си. Всеки се чувства най-добре там.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Самата природа. Тя ти дава скорост, с която да я караш някак...

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Всички хора са добри, ако за момент повярваш в тях. После пак се оправят…

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да не съм толкова емоционален. Не ми отива на външността.

Намерил ли си призванието си?

Навярно това е да казвам на хората това, което не мисля. Занимавам се с психично болни от години. Така ми се пада. Играя роли, без да съм актьор. Това си е чисто призвание…

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам, защото вярвам в прераждането и в много други версии за живот след смъртта. Представял съм си го като дете... мрак  и след него пак светлина, самосъзнание, мирис и цветове. И всичко това – гледайки прасето как яде помията от циментовото корито на село. Лошото е само, че ако се преродиш в прасе, живееш само една година, и пак трябва да се прераждаш, да му се не види...

 

 А какво те кара да се чувстваш жив?

 Мечтите, освобождаването от предразсъдъците, от съветите на старите.

 

Какво е за теб самотата?

Самотата настъпва, когато търсиш компания нарочно. Намираш само надменност, присмех и кофти физиономии.

 

Какво ти дава представа за вечност?

Представата за вечност ми дава убеждението, че все пак хората ще намерят начин да записват самосъзнанието си на някакви метеорити, наверно първо най-богатите де, щото тяхното съзнание има стойност... И тогава ще може да се ходи на милиарди светлинни години разстояние, без въздух, костюми и такива неща. Фантастичните филми са само полъх от тази идея, но те също ми дават вяра.

Какви чувства изпитваш най-често?

Страх и дискомфорт. Но това е нормално. Все пак съм човек – див  бозайник.

 

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил той (или тя)?

Иска ми се да хвана някои хора и да ги стисна. Мартин Карбовски, Арнолд Шварценегер, Калин Терзийски (него съм го хващал). Ама искам борба да стане.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Не. За какво ми е. С вътрешен мир няма да мога да се движа, а аз и без това съм бавен...

 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието за мен е такова, каквото е и за другите хора – безгрижие, море, момичета... Може да е банално, ама безгрижието е щастие... Сетивата ти почиват... ама това са някакви минути.

 

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще? 

На детето – занимавай се със боен спорт, намери този, който можеш да упражняваш поне до аматьорско ниво, стани смел или смела. Възрастните в България няма да ме чуят. Българите вече нямаме порода.

 

Какво може да те разплаче?

Тъжните работи.

 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Във Фейсбук имаше едно изказване, ще го цитирам – Тома Марков се казваше човекът – каза, че обича по-сложни шеги. И аз така.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Представям си го като пъзел, на който са изчезнали половината части. За съжаление трябва да чакам да поникне съединителна тъкан – няма какво друго да се направи...

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За това, че сега, на 52, станах по-аналитичен и намирам отговори. Даже и такива, които не ми трябват.

Ценя самия живот. Не съм бил раняван сериозно. Такива работи.

 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също...

После...