снимка - личен архив на Мадлен
Мадлен. На 52. Психолог, психотерапевт,
писател, преподавател, управител на Институт по Неорайхианска аналитична
психотерапия, главен редактор на световното списание по психотелесна терапия,
издвано от Европейската и Американската асоциация по психотелесна терапия. И
още: градинарка, кулинарка, планинарка, певица, актриса, приятелка, любопитна,
непораснала, мечтателка.
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
На село при бабите и дядовците с животните и градината; екскурзионните летувания в планините ни; на театралната сцена; френската гимназия; студентските години в СУ; студентска програма „Ку-Ку“, Българска Национална Телевизия; специализацията в Швейцария; сватбата; раждането на децата и много още хубави мигове около тях; всички срещи със студентите в института; раждането на 12-те ми книги; пътуванията по света – туристически и служебни; работата в градината; четенето на книги; участието ми в „Денсинг старс“; пеенето с китарната група; влюбванията ми; Камино де Сантяго; плетенето пред камината; Коледите с фамилията... Всеки миг е красив, дори, когато е болезнен.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Хм, шофорският изпит преди повече от 30 години ;-), финалният ми изпит по психотерапия в Швейцария, влизанията в болница с децата.
В какво вярваш?
В това, че човекът ще се осъзнае.
Вярваш ли в хората?
Понякога повече, отколкото те сами вярват на себе си.
А в себе си?
Да.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая именно повече хора да проглеждат и да се осъзнават, за да спре човекът да се самоунищожава, както и да унищожава дома си – Земята.
Мечтая Институтът ни да си има сграда един ден.
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Четене.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Като дишането.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Навсякъде – и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето.
Харесваш ли нашето време?
Не всичко в него. Не ми харесва „бронирането“, емоционалната неграмотност, липсата на осъзнатост. Светът се нуждае в момента от Тихоспирка. Така се казва последната ми книга.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Камино де Сантяго.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...
Само три? Любов, Красота, Смисъл.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Смеещи се деца!
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
У дома ;-) И в планината.
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Вярата, че трудните са толкова нормални, колкото и лесните. Иначе трябва да умираме. Трудностите правят постигането и развиването.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Бабите и дядовците ми, родителите ми, сестра ми, всичките ми учители от гимназията, Георги Горанов в театъра, Нидал, децата, Професорът ми Валдо Бернаскони в психотерапията, студентите ми, читателите ми, клиентите ми, големи световни имена в професионалната ми сфера.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Продължавам да се уча да си почивам повече.
Намерила ли си призванието си?
Доста призвания ;-)
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Няма човек, който да не се страхува от нея, но е важно този страх да не спре живота. Мисля, че не съществува край, а трансформация.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Всичко. Точно в този миг, догато пиша – облаците, които се движат през прозореца, една муха, която лази, някакви птички, които се обаждат отвън, розите във вазата на масата...
Какво е за теб самотата?
Неосъзнатост. Понякога липса на любов към себе си. Истината е, че никога не съм се чувствала самотна. Аз общувам със себе си добре, както и със света.
Какво ти дава представа за вечност?
Децата, книгите, учениците, природата, която има силите да се съвзема след катаклизми.
Какви чувства изпитваш най-често?
Любов, радост, любопитство, удовлетвореност.
Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил той (или тя)?
Баба! Валдо! Много са...
Имаш ли вътрешен мир?
Да. Което не изключва моменти, в които не съм спокойна и търся.
Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...
Плетката, камината, котката в краката, музика от 60-те и ароматът на манджата, която чака да седнем за вечеря. Или: гората, раницата, редуването на краката и уханието на зелено. Или песните и китарите. Или уъркшоп със студентите. Ооо, толкова много картини още мога да опиша.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Да не забравят, че сме свързани в едно и ако правиш зло другиму, го правиш и на себе си.
Какво може да те разплаче?
Тъжен филм, но и много възторжени мигове ме разплакват. Както и всичко, свързано с българския фолклор.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Усмивките на другите, щастливи деца, животинки, любими хора.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?
Доста е подреден. И е огромен.
Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Внуците ми един ден; сграда за училището ни; време за почивка – ако говоря за малкия радиус на живота ми и по-осъзнато човечество – ако говоря за големия радиус.
За какво чувстваш най-голяма благодарност?
За всеки един миг. Болезнен или щастлив – всеки един миг е крайно важен и има смисъл.
Ако има нещо, за което не
те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!
Ако един човек не служи на любовта и доброто, а е пълен с недоволство или гняв, се саморазболява, без да го съзнава! Ако е пълен с положителни емоции, се лекува, а също така лекува и Планетата!
Благодаря за споделеното!
Няма коментари:
Публикуване на коментар