Мина Мау споделя...

Аз съм Мина Мау. Това, разбира се, е псевдоним. Зад него се крие едно пишещо момиче. Също като Мина, с тази разлика, че Мина страда от психическо заболяване, за което иска да говори. И го прави. Тя е написала романа „Една четвърт“ (издаден през 2019 г. от „Лексикон – издателството за българска литература”), а в него се разказва за един съвсем истински престой в психиатрия, за псевдореминисценции и всякакви налудности. Но и за живота на едно младо момиче – момиче като всички останали.

После Мина се влюбва и въпреки че любовта ѝ е невъзможна, тя е в известен смисъл споделена. Тази любов ѝ показва светлата част на света, живота и мислите ни. И я учи да бъде добра. Описана е в романа „След цветята“ (от същото издателство).

Зад Мина Мау скрих страха си от отхвърляне и дискриминация заради болестта. Тя не е по-доброто ми Аз, но със сигурност е по-младата от двете ни и в този смисъл, по-смелата и по-наивната. Тя няма да остарее, надявам се. А винаги ще се бори, ще открива и ще разчупва табута.

 фотография: Диана Бонева

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Един от най-хубавите моменти в живота ми беше една сутрин в психиатрията. Събудих се рано и санитарката Роза ме пусна да изляза на двора и да си купя кафе. Още не беше станало горещо, а кафето ми се стори невероятно – с дъх на свобода и разкош.

Иначе смятам, че животът ми – като удовлетворяващ и смея да кажа, смислен – започна преди десетина години, когато заживях в София, започнах да пиша и срещнах всички онези невероятни хора, с които и до днес общувам.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Най-труден беше денят, в който трябваше родителите ми да ме оставят в психиатрията. Две санитарки със злобни изражения заключиха тежката метална решетка пред мен, а мама и татко останаха от другата страна и след малко си тръгнаха. Помислих, че завинаги оставам там.

Винаги ми е било трудно и да оцелявам физически и финансово. Правила съм опити да бъда независима, но успехът е бил винаги непълен и краткотраен.

В какво вярваш?

Вярвам в доброто. То няма да ни прецака.

Вярваш ли в хората?

Да, вярвам в хората и ги обичам. Странно обаче, не се чувствам добре сред много хора, които не познавам.

А в себе си?

Вярвам и в себе си, и се обичам. Но вярвам и че съдбата ми е зависима от света наоколо. И в този смисъл – аз не съм всемогъща.

И тъй като се познавам, страхувам се, че някой ден животът ще извади наяве тъмните ми страни и ще стана непоносимо зла. Ето от това ме е страх.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая за живот без глад и насилие. За всички ни.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Все си мисля, че ми трябва още и още време за четене.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. Основополагаща е. Макар че трудно забравям.      

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

В момента живея в настоящето. Може би затова се чувствам празна.

Харесваш ли нашето време?

Да, харесвам го. То не е съвършено, но е добро, особено сравнено със зверствата на белгийския крал Леополд от края на XIX век или с убийствата по време на големите войни от миналия век. Иска ми се държавата да е по-социална и хората да са по-добри. Но от гледна точка на бруталното минало, това са направо глезотии.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Обожавам Родопите. Не пътувам твърде много, но там отивам винаги с голяма наслада. Съзерцанието на водата в язовира, величествената планина и хубавите хора – не мога без това.

Какво е Животът за теб сега? Опиши го с три думи...

Спокойствие. Празнота. Обич.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

С риск да се повторя, обичам Родопите. Може би някъде по-света има по-красиви и по-вдъхновяващи пейзажи, но удоволствието от единението с родопската природна действителност винаги ме е зареждало.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Пак там. Бих искала да остана завинаги сред местните, сред гората и водата на Родопите.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Усмивката на мама. Рамото на татко. Подкрепата от приятелите. Идеята за голямата кауза.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми, Кайо Терзийски, приятелите. Аз нямам много приятели, но тези, които имам, са специални и винаги ме спасяват от блатото на черните мисли.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да, искам да отслабна. И да не ревнувам.

Намерила ли си призванието си?

Писането е моето призвание.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Тази тема не ме вдъхновява кой знае колко. Сблъсъкът с идеята за край е страшен, но се надявам смъртта да е покой.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Кафето сутрин, виното вечер; топлото и живо общуване с близките.

Какво е за теб самотата?

Самотата е страдание, но и начин за синтез. През нея виждаме смисъла и го приемаме.

Какво ти дава представа за вечност?

Наскоро посетих Широка лъка. Една сутрин видях голямо слънчево петно върху боровата гора на отсрещния склон. Тогава си помислих, че това е вечността. И че тя е повече от мен и от нас.

Какви чувства изпитваш най-често?

Носталгия и тъга.

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не) – кой  би бил това?

Бих прегърнала всеки, който направи нещо добро за страдащ човек или за друго живо същество.

Имаш ли вътрешен мир?

През повечето време – да.

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Съвършеният ден е денят, в който имам достатъчно храна, спала съм доста и времето е вдъхновяващо. Тогава мога да работя.

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора въобще?

Бих посъветвала всеки да прави онова, което харесва. Знам, че в повечето случаи това е много трудно. Но всеки има това право.

Какво може да те разплаче?

Натрупаната злоба у някого.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Споменът за взаимност.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Все още бъдещето ми е неизвестно. Бих се радвала, ако знаех, че бъдещето ми ще бъде уютно.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Оценявам факта, че живея в мирно време и в мирна страна. Благодарна съм за шанса да се поуча от грешките си. И се моля за всички да имат добър живот и приемане.