Борислава Бонева споделя...

Казвам се Борислава Бонева. На 42 години съм. Домът ми е в Стара Загора, където озонът ухае на дъжд и липи. Работя като управител и социален работник в Център за социална рехабилитация и интеграция – в малкото градче Николаево. Пътувам всеки ден до там с влак – и пак не е достатъчно, за да утоля жаждата си за пътешествия.

Пиша откакто се помня. Писането е като дишането – безусловно и с любов. Добри хора ми помогнаха да издам две книги - „Късчета време“ и „Докосната от ангел“. Чета много. Непрекъснато. Книгите са спасителното ми въже. Пристанът ми. Спасявали са ме неведнъж и са ме превеждали през най-трудните моменти.

Обичам да правя снимки и да улавям светлите емоции на хората, тъгата, красотата на природата. Миговете щастие. Все още гоня пеперуди, вървя боса и политам с глухарчетата. Живея втори живот и съм благодарна за него. Приятелите ми се броят на пръсти, но, слава Богу, са истински и ги обичам до болка. Не бих заменила преживяното досега за нищо на света. Това е моят път. Моите белези. Моите хвърковати щастия. И точно заради тях съм тук. В този миг.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Детството. Срещите със сродни души. Всеки миг, изживяван с тях. Първият път, когато прегърнах кучето си. Издаването на двете ми книги. Пътуванията ми до места, на които съм се чувствала в себе си и себе си.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на родителите ми и на кучето ми. А иначе – предателството от близък човек.

В какво вярваш?

В чудеса. В ангели. В Бога и хляба. В силата на добрата мисъл. В думите. В любовта във всичките ѝ форми и проявления.

Вярваш ли в хората?

Да. В Божията искра у всекиго. Вярвам в доброто у човека. Често – до наивност.

А в себе си?

Не толкова, колкото ми се иска. Труден урок ми е.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Желая да виждам – и усещам – любимите си хора здрави, щастливи и осмислени. Надявам се да ми стигне животът за всичко, което ми се иска да направя. Надявам се да устоявам на бурите и човешките земетръси и да мога да сглобя парченцата у себе си и да се получи нещо наистина хубаво накрая... Надявам се да посадя още много дървета и да ги видя силни и даващи плод. 

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За много неща. Да прекарвам повече моменти с обичните ми. Да пътувам. Да пиша. Да чета. Да се посветя на нещата, които искам да правя с вдъхновение и страст.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Абсолютно. За да продължиш, трябва да простиш. Да се освободиш от натрупаната обида и гняв. Уча се още на това.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Човек не бива да забравя откъде е тръгнал и какво е преживял. Всичко е урок, който трябва да бъде осмислен, да бъде вникнато в същината му. Затова е миналото – за да се опрем на наученото. Затова са спомените – и най-вече тези на душата – за да ни крепят и да черпим от тяхното познание. Опитвам се да живея в мига, в неговата цялост и съвършеност. Бъдещето е като сянка, която размества пластовете с всяко наше решение и действие. Гледам на него като на приключение, което очаква моя избор.

Харесваш ли нашето време?                                     

Този свят все повече не е моят. Но се стремя да му дам най-доброто от себе си.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Навсякъде, където чувствам любовта и доброто.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Влюбена съм в Живота. Завръщане към себе си и към смисъла – това е за мен.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Морето. Небето. Птиците. Поле с макове (или глухарчета). Луната. Вълчицата от съня ми, разговаряща с нея. Очите на скъп приятел, позволил да се докосна до сърцето му.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В сърцето на добър приятел, на някого, с когото сме на една честота. В споделеността. Домът за мен не е място, а усещане за уют, топлина и обич.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата в чудесата. Дума, поглед или жест, в който някой е вложил всичко от себе си. Да се наплача. Хубавите неща, които си намират път през болката и страха. Упованието, че, всъщност, най-хубавото предстои.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Приятелите са ми най-голямата опора. Въздействат ми по-скоро идеи и мироглед, отколкото личности. Човек може да открие по нещо за себе си във всяка ситуация, среща с някого, в прочетеното в някоя книга или видяно някога, някъде... 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

На много неща искам още да се науча. На повече търпение. На по-малко гняв. На съсредоточеност. На смирение. Да бъда повече от вчерашното си „аз“. Да прощавам по-лесно. Да „чувам“ и „виждам“ повече с душа, отколкото с разум. И още ...

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да. Но предстои да открия дали е така.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Смъртта не е страшна. По-страшно е да не се чувстваш жив отвътре. Вярвам в безсмъртието на душата. Вярвам, че тя се преражда, за да учи своите уроци. И продължава да живее в различни тела, в различно време, да среща сродните, да се усъвършенства, да трупа вселенско познание дотогава, докато не се пречисти и не завибрира с Божествената светлина, която ѝ е дадена, за да достига нови енергийни нива.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Любовта – във всичките ѝ форми и проявления.

Какво е за теб самотата?

Самотата е избор. За мен тя е онзи отрязък от време и пространство, което ми е нужно да декомпенсирам и да се презаредя, правейки любими неща; да се събера и да проясня вътрешната си гледка. Самотността е друго нещо – влияещо се от външни фактори, състояние на колебание, на страх, на непознаване на вътрешния ни мир, на нежелание да се изправим пред собствените си мисли и липса на отношение към заобикалящия ни свят.

Какво ти дава представа за вечност?

Пребиваването в Чудото. Изгревите и залезите. Усещането, че съм си у дома в сърцето на някого. Бог. Ангелското присъствие. Светлината.

Какви чувства изпитваш най-често?

Нито едно човешко чувство не ми е чуждо. Освен омразата. Не мога да мразя. Никога не съм завиждала. На какво?! Защо?! Старая се да остана в плюс безкрайност. От светлата страна на нещата, каквото и да ми струва това.

Ако можеше да прегърнеш някой човек, който не можеш – кой би бил?

Майка ми. Баща ми. Дядо ми Савчо. Баба ми Мария, която не познавам. Прегръщам приятелите си. И винаги е като за първи път. И завинаги.

Имаш ли вътрешен мир?

По-малко, отколкото ми се иска. И повече – отколкото съм си представяла някога. 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието е състояние. Не е до вещите и местата. Не е даже в успехите. До хората е. Всеки ден е съвършен, ако в него има добро, светлина и любов. Споделеност. И не „ако“. Винаги има. Стига да можем да ги разпознаем, да се припознаем в тях.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Излишно е да давам съвети на някое дете. Децата са мъдри души и знаят повече от нас, порасналите. Разбират всичко, за разлика от мен. Това със съветите не е моето нещо. Всеки има свой път, по който върви, и само той единствен може да го осмисли и да достигне до прозренията, които са му нужни, за да го претвори в нещо хубаво и истинско.

Какво може да те разплаче?

Всичко. Болката. Страданието. Щастливите моменти. Спомените от детството. Нещо, създадено със сърце. Божествената искра, съзряна в някого. Досегът до друга душа. Животът. Смъртта.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всичко, гореизброено. Също усмивката на дете. Малки пръстчета, хванали ръката ми. Влажният език на куче по лицето ми. Глухарче. Пеперуда. Дъждовните капки по кожата ми. Соленият вкус на морето.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Ще цитирам откъс от "Много животи, много любови" на Джина Серминара: "Всяка ситуация в живота на хората е като моментна композиция на калейдоскоп, а озовалите се в нея група души са като яркоцветните парченца стъкло — отношенията между тях образуват фигурата. След това калейдоскопът се разклаща... и с едно движение на китката се образува нова фигура, нова комбинация от елементи. После отново и отново, като всеки път се получава нещо различно... Това винаги носи някакво значение и в него винаги има динамика и цел..." В този смисъл пъзелът на живота ми никога не може да бъде подреден напълно... Винаги ще има липсващи, или по-скоро – отсъстващи в момента парченца. И това е най-хубавото.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ще прозвучи клиширано, но ценя САМИЯ ЖИВОТ. Всяко мое действие, всеки мой избор, всичко хубаво и лошо, случило се в живота ми, са ме довели до този момент, тук и сега. Такава, каквато съм. Със сигурност несъвършена, с много остроти и ръбове, но определено стремяща се да бъда себе си, да виждам доброто, светлината и любовта у хората. Благодарна съм за всеки миг, в който дишам, вървя по Пътя, обичам и вярвам. БлагоДаря за родителите, които са ме отгледали и са ми дали обич и опора. БлагоДаря за изпитанията, които ме правят по-силна. За болката и радостта. За сродните души. За споделеността. За светлината и ангелското присъствие, което най-често е в лицето на малкото ми, но истински приятели. БлагоДаря за втория ЖИВОТ, който имам възможност да живея.