Борислава Бонева споделя...

Казвам се Борислава Бонева. На 42 години съм. Домът ми е в Стара Загора, където озонът ухае на дъжд и липи. Работя като управител и социален работник в Център за социална рехабилитация и интеграция – в малкото градче Николаево. Пътувам всеки ден до там с влак – и пак не е достатъчно, за да утоля жаждата си за пътешествия.

Пиша откакто се помня. Писането е като дишането – безусловно и с любов. Добри хора ми помогнаха да издам две книги - „Късчета време“ и „Докосната от ангел“. Чета много. Непрекъснато. Книгите са спасителното ми въже. Пристанът ми. Спасявали са ме неведнъж и са ме превеждали през най-трудните моменти.

Обичам да правя снимки и да улавям светлите емоции на хората, тъгата, красотата на природата. Миговете щастие. Все още гоня пеперуди, вървя боса и политам с глухарчетата. Живея втори живот и съм благодарна за него. Приятелите ми се броят на пръсти, но, слава Богу, са истински и ги обичам до болка. Не бих заменила преживяното досега за нищо на света. Това е моят път. Моите белези. Моите хвърковати щастия. И точно заради тях съм тук. В този миг.

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Детството. Срещите със сродни души. Всеки миг, изживяван с тях. Първият път, когато прегърнах кучето си. Издаването на двете ми книги. Пътуванията ми до места, на които съм се чувствала в себе си и себе си.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на родителите ми и на кучето ми. А иначе – предателството от близък човек.

В какво вярваш?

В чудеса. В ангели. В Бога и хляба. В силата на добрата мисъл. В думите. В любовта във всичките ѝ форми и проявления.

Вярваш ли в хората?

Да. В Божията искра у всекиго. Вярвам в доброто у човека. Често – до наивност.

А в себе си?

Не толкова, колкото ми се иска. Труден урок ми е.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Желая да виждам – и усещам – любимите си хора здрави, щастливи и осмислени. Надявам се да ми стигне животът за всичко, което ми се иска да направя. Надявам се да устоявам на бурите и човешките земетръси и да мога да сглобя парченцата у себе си и да се получи нещо наистина хубаво накрая... Надявам се да посадя още много дървета и да ги видя силни и даващи плод. 

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

За много неща. Да прекарвам повече моменти с обичните ми. Да пътувам. Да пиша. Да чета. Да се посветя на нещата, които искам да правя с вдъхновение и страст.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Абсолютно. За да продължиш, трябва да простиш. Да се освободиш от натрупаната обида и гняв. Уча се още на това.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Човек не бива да забравя откъде е тръгнал и какво е преживял. Всичко е урок, който трябва да бъде осмислен, да бъде вникнато в същината му. Затова е миналото – за да се опрем на наученото. Затова са спомените – и най-вече тези на душата – за да ни крепят и да черпим от тяхното познание. Опитвам се да живея в мига, в неговата цялост и съвършеност. Бъдещето е като сянка, която размества пластовете с всяко наше решение и действие. Гледам на него като на приключение, което очаква моя избор.

Харесваш ли нашето време?                                     

Този свят все повече не е моят. Но се стремя да му дам най-доброто от себе си.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Навсякъде, където чувствам любовта и доброто.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Влюбена съм в Живота. Завръщане към себе си и към смисъла – това е за мен.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Морето. Небето. Птиците. Поле с макове (или глухарчета). Луната. Вълчицата от съня ми, разговаряща с нея. Очите на скъп приятел, позволил да се докосна до сърцето му.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В сърцето на добър приятел, на някого, с когото сме на една честота. В споделеността. Домът за мен не е място, а усещане за уют, топлина и обич.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата в чудесата. Дума, поглед или жест, в който някой е вложил всичко от себе си. Да се наплача. Хубавите неща, които си намират път през болката и страха. Упованието, че, всъщност, най-хубавото предстои.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Приятелите са ми най-голямата опора. Въздействат ми по-скоро идеи и мироглед, отколкото личности. Човек може да открие по нещо за себе си във всяка ситуация, среща с някого, в прочетеното в някоя книга или видяно някога, някъде... 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

На много неща искам още да се науча. На повече търпение. На по-малко гняв. На съсредоточеност. На смирение. Да бъда повече от вчерашното си „аз“. Да прощавам по-лесно. Да „чувам“ и „виждам“ повече с душа, отколкото с разум. И още ...

Намерила ли си призванието си?

Мисля, че да. Но предстои да открия дали е така.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Смъртта не е страшна. По-страшно е да не се чувстваш жив отвътре. Вярвам в безсмъртието на душата. Вярвам, че тя се преражда, за да учи своите уроци. И продължава да живее в различни тела, в различно време, да среща сродните, да се усъвършенства, да трупа вселенско познание дотогава, докато не се пречисти и не завибрира с Божествената светлина, която ѝ е дадена, за да достига нови енергийни нива.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Любовта – във всичките ѝ форми и проявления.

Какво е за теб самотата?

Самотата е избор. За мен тя е онзи отрязък от време и пространство, което ми е нужно да декомпенсирам и да се презаредя, правейки любими неща; да се събера и да проясня вътрешната си гледка. Самотността е друго нещо – влияещо се от външни фактори, състояние на колебание, на страх, на непознаване на вътрешния ни мир, на нежелание да се изправим пред собствените си мисли и липса на отношение към заобикалящия ни свят.

Какво ти дава представа за вечност?

Пребиваването в Чудото. Изгревите и залезите. Усещането, че съм си у дома в сърцето на някого. Бог. Ангелското присъствие. Светлината.

Какви чувства изпитваш най-често?

Нито едно човешко чувство не ми е чуждо. Освен омразата. Не мога да мразя. Никога не съм завиждала. На какво?! Защо?! Старая се да остана в плюс безкрайност. От светлата страна на нещата, каквото и да ми струва това.

Ако можеше да прегърнеш някой човек, който не можеш – кой би бил?

Майка ми. Баща ми. Дядо ми Савчо. Баба ми Мария, която не познавам. Прегръщам приятелите си. И винаги е като за първи път. И завинаги.

Имаш ли вътрешен мир?

По-малко, отколкото ми се иска. И повече – отколкото съм си представяла някога. 

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Щастието е състояние. Не е до вещите и местата. Не е даже в успехите. До хората е. Всеки ден е съвършен, ако в него има добро, светлина и любов. Споделеност. И не „ако“. Винаги има. Стига да можем да ги разпознаем, да се припознаем в тях.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Излишно е да давам съвети на някое дете. Децата са мъдри души и знаят повече от нас, порасналите. Разбират всичко, за разлика от мен. Това със съветите не е моето нещо. Всеки има свой път, по който върви, и само той единствен може да го осмисли и да достигне до прозренията, които са му нужни, за да го претвори в нещо хубаво и истинско.

Какво може да те разплаче?

Всичко. Болката. Страданието. Щастливите моменти. Спомените от детството. Нещо, създадено със сърце. Божествената искра, съзряна в някого. Досегът до друга душа. Животът. Смъртта.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всичко, гореизброено. Също усмивката на дете. Малки пръстчета, хванали ръката ми. Влажният език на куче по лицето ми. Глухарче. Пеперуда. Дъждовните капки по кожата ми. Соленият вкус на морето.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Ще цитирам откъс от "Много животи, много любови" на Джина Серминара: "Всяка ситуация в живота на хората е като моментна композиция на калейдоскоп, а озовалите се в нея група души са като яркоцветните парченца стъкло — отношенията между тях образуват фигурата. След това калейдоскопът се разклаща... и с едно движение на китката се образува нова фигура, нова комбинация от елементи. После отново и отново, като всеки път се получава нещо различно... Това винаги носи някакво значение и в него винаги има динамика и цел..." В този смисъл пъзелът на живота ми никога не може да бъде подреден напълно... Винаги ще има липсващи, или по-скоро – отсъстващи в момента парченца. И това е най-хубавото.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ще прозвучи клиширано, но ценя САМИЯ ЖИВОТ. Всяко мое действие, всеки мой избор, всичко хубаво и лошо, случило се в живота ми, са ме довели до този момент, тук и сега. Такава, каквато съм. Със сигурност несъвършена, с много остроти и ръбове, но определено стремяща се да бъда себе си, да виждам доброто, светлината и любовта у хората. Благодарна съм за всеки миг, в който дишам, вървя по Пътя, обичам и вярвам. БлагоДаря за родителите, които са ме отгледали и са ми дали обич и опора. БлагоДаря за изпитанията, които ме правят по-силна. За болката и радостта. За сродните души. За споделеността. За светлината и ангелското присъствие, което най-често е в лицето на малкото ми, но истински приятели. БлагоДаря за втория ЖИВОТ, който имам възможност да живея.

Здравка Евтимова споделя...

фотография: Цветелина Белутова, "Капитал" (чрез www.dnevnik.bg)

Здравка Евтимова – майка на двама сина и дъщеря, баба на четири внучета, в момента очаква с трепет и радост пето внуче. Пише разкази и романи, които превежда сама, а вече и пише директно на английски. Изпраща разказите и романите си навсякъде по света и е щастлива, когато ги приемат и публикуват в различни страни. Обича най-много родния си град Перник сред всички други места по света. Обича да пътува, да присажда дървета, да се грижи за внуците си и най-много обича да създава хора, които живеят в написаните от нея разкази и романи. Щастлива е, когато написаното от нея дава щастие, сила, смелост и обич на хората. 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Целият ми живот е прекрасен момент от вечността. Най-щастлива съм била след раждането на децата и внуците ми. Радостно ми е след всяка публикация на книгите ми, които обичам еднакво, независимо дали някои са оценени като силни, а други – не толкова.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

 
Очакването дали големият ми син ще оцелее след тежка операция на тумор на мозъка. Слава Богу, оцеля, завърши медицина, защити докторат, ожени се и има две деца. След операцията приех Християнството, станах християнка.

В какво вярваш?

Вярвам, че в крайна сметка почтеността и доброто ще победят. Иначе не би имало човечество.

Вярваш ли в хората?

Да, осъзнавам, че като човешки същества сме често слаби, важното е да се изправим след слабостта и да продължим честно и достойно напред.

А в себе си?

Да, вярвам безусловно в себе си, стига да съм здрава.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая стабилното здраве да бъде основата на моето щастие и успехите ми. Пожелавам го на всички хора по света и на себе си. Надявам се да успея да напиша онова, за което мисля и което не дава мира на мислите ми.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да, има. Искам да имам повече време да готвя нещо вкусно на семейството си и да прекарвам повече време с обичаните ми внуци.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, прошката е нещо с несравнима важност. 
Човекът, на когото си простил, се превръща в нова пътека за тебе към щастието и радостта.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Живея в настоящето и съм сигурна, че настоящето е  ковачът на бъдещето.

Харесваш ли нашето време?

Да, харесвам го с всичките негови трудности, пропасти, липси и унижения. Осъзнавам, че нашето време – това сме ние самите. Ако се изправим срещу корупцията, лъжата и безчестието, ще стесним територията на унижението и болката. Това е наш дълг към децата и бъдещите хора.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да. Държа най-много на завръщането у дома след дълъг, изпълнен с работа период, когато съм успяла в действителност да завърша книга, отдавна съществувала в мислите ми.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Безкрайно обичам живота. Той е единственият шанс да пиша и докосвам сърцата на хората. Всеки изгрев, който посрещам и всеки залез, който изпращам, са безценни съкровища. Животът е чудо, което ни подарява думи и енергия, за да ги дадем на хората.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Спящо здраво детенце, добре поддържана зелена, отрупана с плод градина, спокойно семейство, събрало се около масата на вечеря в най-обикновен делничен ден.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

 
Чувствам се у дома навсякъде, където разполагам с време и покрив над главата си, за да мога да пиша. Ако има интернет, положението би било наистина близко до представата ми за рай.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Надеждата, че ще се справя с трудната задача, че ще успея да обединя хора, за да работим заедно и да кажем – „Благодаря ти, Господи, успяхме!“

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Благодаря на родителите си; на баба Лазарина и дядо Евтим; благодаря на писателите от различни страни – Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Яворов, Гео Милев, Маркес, Чехов, Мопасан, Алис Мънро, Фланъри О’Конър, Фокнър.
Благодаря на редакторите в редица български литературни издания, които са се държали прекрасно с мене: Боян Биолчев, Мирон Иванов, Любен Петков, Станка Пенчева, Весела Люцканова, Димитър Шумналиев.

Благодаря на издателката си Божана Апостолова, която в моите най-бедни дни ме нахрани в Пловдив, а аз имах 2 лева и 60 стотинки в джоба. Тогава усетих, че е силна и светла жена. Чак по-късно тя публикува романа ми „Четвъртък“, но аз вече знаех, че е светла душа. Да е жива и здрава!

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Бих искала са бъда по-щедра.

Намерила ли си призванието си?

Може би да. Дано да продължава да ми се пише – даже още повече, отколкото сега.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Когато Вера Мутафчиева попитала един млад автор: „Страхуваш ли се от смъртта?“ и той отговорил „Да“, голямата писателка отбелязала – „Значи не си чел достатъчно“. Аз също ще отговоря „Да, страхувам се.“ Дано смъртта ме вземе бързо, за да не дотягам на близките си. Може би думите на писателя живеят след него, стига написаното да е ценно за човечеството.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Мисълта, че трябва да свърша нещо за внуците, да напиша края на книгата, да прекопая градината. Да се видя с приятели. Да направя нещо добро за някого.

Какво е за теб самотата?

 
За щастие познавам само добрата страна на самотата – свободното, дори откраднато време, когато пиша. Затова самотата за мене е другото име на вдъхновението.

Какво ти дава представа за вечност?

Изгрев над пътека към извор, по която подскачат деца.

Какви чувства изпитваш най-често?

Изпитвам усещането, че тъкмо днес е времето да напиша онова, което ме е измъчвало или радвало от десет години насам.

Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил той (или тя)?

Баба ми Лазарина, светъл път на душата ѝ. Тя можеше да чете само късите думи с 4-5 букви, дългите думи я затрудняваха. „Четеше“ ми приказките на Вилхелм Хауф „Студеното сърце“, „Халифът щърк“, „Джуджето Дългоноско“ – гледаше картинките, прочиташе тук-там късите думи и ми разказваше приказката. След години се научих да чета и сама прочетох приказките на Вилхелм Хауф. Попитах я: „Бабо, но „Студеното сърце“ е съвсем различно от това, което ми чете ти.“ Тя троснато ми отвърна: „Ти кого познаваш, мене или оня Хауф не знам кой си? На мене ли вярваш, дето съм те отгледала от сополиво бебе, или на някой си непознат, дето дори български не говори? Той не знае приказката както трябва, слушай аз какво ти разправям.“

Радвам се, че синът на големия ми син се казва Лазар.

Имаш ли вътрешен мир?

Слава Богу – да, и съм благодарна за това с цялото си сърце.

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Здрави деца, спокоен дом, свободни 6 часа пред компютъра, работещ интернет, айран, приятели, мъжът ми да доведе внучките привечер, да сготвим вечеря заедно. Да играем нещо четиримата. Да бъде топло у дома. Ще е радостно. Да си навия телефона и да хвана влака за работа на следващата сутрин.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Учи сериозно и упорито, млади човече. Никой не е в състояние да ни отнеме само онова, което умеем и знаем. Знанието ни дава най-мощната сила. Неграмотността е неизлечима болест, обричаща ни на оскъдица и мизерия утре. Когато знаем и можем, не зависим от шефове, висшестоящи и силни на деня. Тогава създаваме живот за себе си и за хората, които обичаме. Правим родната си страна силна и независима.

Какво може да те разплаче?

 
Просеща възрастна жена или възрастен мъж. Болен човек. Самотен човек. Бездомен човек.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Деца, които правят някоя пакост.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Животът не е пъзел, човекът е пъзел и животът го подрежда по правилния начин. От човека само зависи дали пъзелът ще бъде труден и красив за подреждане.

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Животът винаги е завършен – дори когато е непоносим, когато е грозен. От нас зависи как ще го подредим – дали с достойнство или с раболепие.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-високо ценя стабилното здраве. Благодарна съм за това, че съм жива, че близките ми са здрави, благодарна съм на хората, с които работя, които познавам и които с постъпките си ме учат на чест и достойнство. Благодарна съм на всичките си съвременници, защото заедно с тях ние създаваме човечеството и неговия път напред.

Здравка Евтимова, 22 декември 2019 г., град Перник

Генка Карамфилова споделя...

Баба съм на три красиви внучки. Това говори за пътя, който съм изминала.
Но душата ми не е загубила детство.
Баба Гени....

Кои бяха най-хубавите моменти в живота ти досега?

Всеки миг, изпълнен с мир и любов за мен е хубав и красив.
Нямо по-хубаво от този, сегашния момент.
А най-хубавият период от моя живот е младостта ми, разбира се.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Тук и сега сълзите ми потичат.
Минаха почти шест години, но болката остава. Учиш се да живееш с нея. Даже не искаш тя да си отиде.
Тя, Болката, е част от любовта, която имам към любимия ми, непрежалим БРАТ! Поклон пред тази Любов!

В какво вярваш?

В добротата, в уважението и любовта.
Има много добри хора, които са незабележими и на тях се държи света. А доброто съществува, защото има любов.

Вярваш ли в хората?

Да.
Както казах – светът е пълен с добри хора. Но това зависи донякъде и от самите нас.

А вярваш ли в себе си?

Разбира се, и то силно.

За какво мечтаеш?

Като всеки човек и аз мечтая да съм здрава, както и близките ми да са добре.
Здрав ли е човек – преборва всичко.

 

На какво се надяваш?

Надявам се любовта да надделее над материалния свят, в който живеем.

Има ли нещо важно за което не ти достига времето?

Разбира се!
Както казах, живеем в един омагьосан, материален свят.
Бих искала да имам време, и не само аз, а всеки един от нас – за да се развиваме духовно, да се занимаваме с любим спорт, музика, да общуваме повече помежду си. Да има време да сме по-щастливи.
Но, уви, матрицата здраво ни е заклещила.

Важна ли е прошката в моят живот?

Разбира се!
Трябва да се научим да прощаваме.
Но и да се защитаваме.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Категорично в настоящето.
Не искам да пропускам сегашните моменти, мислейки за миналото или очаквайки бъдещето.
Ако не обичаме сегашния момент, как ще имаме добри спомени или добро бъдеще?!

Харесваш ли нашето време?

И да, и не.
Да, защото живеем материално по-добре .
И не, защото прекалено сме зависими от този материален свят. За съжаление.
Тук може да се говори и пише много. На какво учим децата си? Нямаме духовни стойности.


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Би ми се искало да пътувам, да опозная света.
Но, уви, в друг живот може би.

Обичаш ли живота?

Разбира се!
Обичам го с болката и любовта, която ни носи.
Той е неповторим.
Но хората забравят това и мислят, че са вечни. Оттам идват  егоизмът и злобата.

Кои са най-красивите гледки за теб?

Не съм пътувала много.
Но няма по-красиво нещо от природата.
Чиста и безкрайна.

Къде се чустваш като у дома?
Там, където съм обичана и желана.
Ако не съм, просто си тръгвам.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Винаги съм мислила, че проблемите и трудните моменти са, за да бъдат преодолявани.
Затова рядко се отчайвам и приемам нещата такива,  каквито са.
Просто не спирам и се боря за решаването им.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Не съм имала много добри примери. По-точно в живота ми е имало хора, които не са позволили или помогнали за развитието ми.

Искаш ли да промениш нещо в себе си?

Да!
Да мисля повече за себе си.

Намерила ли си призванието си?

Не!
Нямах този късмет в този живот!

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в живота след нея?

Да, страхувам се.
Защото е нещо непознато.
Бих искала да има по-добър живот след нея.

Какво те кара да се чустваш жива?

Самият факт, че съм жива, дишам, усмихвам се,
обичам, радвам се на деца и внуци... Животът е красив.
Лош го правим ние.

Какво е за теб самотата?

Не е за мен.
Какво е самота?
Самотни са тъжните и егоистичните хора.
Другите ги избягват.


Какво ти дава представа за вечност?

За мен вечността не съществува.
Очаквам само Любовта да е вечна.

Какви чуства изпитваш най-често?

Аз съм весел човек и се радвам на всеки положителен миг.

Ако можеш да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил?
 
Това ще е братчето ми. 
(Художникът Кольо Карамфилов - бел. ред.)
Но един ден ще го прегърна силно и вече няма да се разделим.

 

Имаш ли вътрешен мир?

Да. Живея в мир със себе си!

Какво е щастието за теб?

Щастието се намира в малките нематериални неща.

Как си представяш един съвършен ден?

За мен всеки ден е съвършен.
Само да няма болести.

Какъв съвет би дала на едно дете или на другите хора?

Да не губим детското в нас. Би било добре да се учим от децата. Те по-добре знаят как да бъде човек щастлив.

Какво те кара да се усмихваш?

Усмивката почти не слиза от лицето ми.
Радват ме много неща.
От случайния човек на улицата до прегръдката на деца и внуци.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, как би го описала?

Като един пъзел, в който парчетата се местят постоянно и така картината невинаги е еднаква.

Какво цениш най-много в живота си?
За какво чувстваш благодарност?

Ценя живота – както своя, така и този на другите.
Няма по-ценно нещо от живота.
И съм благодарна пак на живота за близките и за обичта, която ми е дал.

Истината е, че моят живот е простичък.
Нямам големи цели.
Никога не съм искала да бъда център на внимание.
Винаги съм искала да имам малкото щастие. Там е тайната за мен – в малкото, нематериално щастие. И решението е винаги в простия отговор.

Ние сме тези, които правим живота понякога СЛОЖНО ГРОЗЕН.

Защото той е ПРОСТО КРАСИВ.