Споделено от Даниела Скаф

Снимките са от прекрасния сайт на Даниела - daniharp.com

Казвам се Даниела Иванова Бойчинова – Скаф.

Родена съм на 17 ноември 1963 г. в гр. София. Майка ми е от Пазарджик, а баща ми е от габровски род, но е роден в Стара Загора. Моят втори град е Пазарджик, където почти живеехме заедно с баба ми и цялото ѝ огромно семейство. Прабаба ми Елена е била жена-героиня, чийто първи мъж е убит в Балканската война и тя е останала вдовица с моята баба – Ангелина – тогава още бебе. Когато баба ми е станала на 13 години, прабаба ми се е омъжила за втори път за много добър и трудолюбив човек – вдовец, с 5 деца – четирима сина и една дъщеря. Така моята баба изведнъж се е сдобила с една сестра и четирима братя и семейството става голямо, но много задружно, от което и досега имам много хубави детски спомени. Така прабаба ми е отгледала шест деца, пет от които са доведени, но тя им става истинска майка.

Тя е имала брат – Асен Митев, известен музикант и диригент на духовия оркестър в Пазарджик, учил в Одеса. Може би от там е моят музикален талант и обич към музиката. Още от дете имах вътрешното знание и увереност, че аз ще бъда музикант.

На 9 години започнах да свиря на пиано, а на 13 започнах да уча арфа при Констанс Арнаудова, на която много се възхищавах. Нейният баща е Асен Арнаудов – първият арфист в България, учил арфа в Германия – имах щастието лично да го познавам. От него лъхаше огромно благородство, интелигентност и благост. Завърших Музикалното училище „Любомир Пипков” в София през 1982 г., след което кандидатствах в Консерваторията. Но не ме приеха първата година, в която опитах. Спомням си сега каква конкуренция имаше, а и местата бяха много ограничени и беше доста трудно. А в момента – който не е кандидатствал, не е и приет… Майка ми много тежко изживя това, много плака, а после се амбицира. Изпрати ме в музикалното училище в Москва за една учебна година, където се подготвих и кандидатствах за втори път в Консерваторията в София. Уви, и втората година не ме приеха – приемаха само една арфистка на година. Наложи се 9 месеца да работя и на следващата година кандидатствах за трети път, и най-накрая постъпих успешно, след което се преместих в Консерваторията в Москва и учих до 1990 г. там. Това беше като че ли най-трудното време за мен, но затова пък научих много.

През 1990 г. се върнах в България. Започнах да пътувам в различни градове из страната, където ме викаха за концерти. През 1992 г. работих (една година) в симфоничния оркестър в Пазарджик и се чувствах много добре в колектива там. Но от 1993 г. започнах да пътувам и работя и в чужбина, и така е и досега. Затова пък имам много богат професионален опит и поглед върху света. Работила съм и в Софийския музикален театър, и в Операта в Кайро, Египет. Както се казва – по света и у нас.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите моменти в живота вървят ръка за ръка и с трудни ситуации, но все пак смятам, че по-хубавият период от живота ми започна след като се омъжих.  Защото се омъжих за най-добрия си приятел.  Има една китайска поговорка: „Ожени се за най-добрия си приятел.” Аз постъпих така и разбрах, че не съм сгрешила. Семейството е много важно за една жена и всичко останало придобива второстепенно значение.

 

Кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Може би най-трудното нещо, което преживях, бе моето студентство в Москва, но затова пък след това вече всичко беше по-лесно за мен. Тъй като преминах през големи изпитания и трудности, с които трябваше да се справя сама, после преодолявах по-лесно трудностите в живота, поради школата, през която преминах.

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Казват, че вярата в хората и в себе си трябва да стои след вярата в Бога. Тоест – не трябва да се привързваме към хората и към материалното, а да вярваме в духовността на първо място. А вярата в себе си означава да работим върху себе си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Надявам се да се върна един ден в България и да контактувам с прекрасни хора, които стават все повече и повече в нашата страна.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Общуване с природата ми липсва.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Какво значи прошка за мене – това означава осъзнаване на грешките и оттам нататък – съзнателен живот, без да се оплакваме, сърдим, гневим и да съжаляваме за нещо. Тоест – да продължаваме напред съзнателно.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

С миналото окончателно съм приключила. Би трябвало да живеем именно сега и да ценим всеки божи ден. Тогава нашето време се удължава и съумяваме да живеем по-смислено и разумно. В бъдещето не трябва да живеем, убедила съм се – то не се получава точно така, както сме си го представяли, затова не трябва и да се планува в детайли. Най-важен е днешният ден. 

Харесваш ли нашето време?

Нашето време си има своите преимущества, на които трябва да акцентираме и които да ценим. В сравнение с някои други времена, нашето е за предпочитане, а и времената се менят.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега?

Обичам живота. Животът е познание.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Планинските гледки.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В планината.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Знанието, че след трудните моменти идват най-хубавите моменти.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството ми и моят съпруг.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Човек постоянно се променя, работейки върху себе си. Трябва да вървим нагоре, иначе деградираме.

Намерила ли си призванието си?

Да – да бъда музикант, съпруга, преподавател.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Ако имаме достатъчно знание, няма да се страхуваме от смъртта. Аз вече я приемам нормално. Логично ми изглежда твърдението за безсмъртието на душата.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Смисълът на живота ни кара да живеем, без смисъл няма живот.

Какво е за теб самотата?

Желана.  Тъй като съм вечно заета с хората, самотата е желана и полезна за мен.

Какво ти дава представа за вечност?

Пирамидите по света.

Какви чувства изпитваш най-често?

Възхищение.

Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Човек не трябва да се стреми към щастие, убедих се, то не може да бъде цел в живота. Целта е развитието – физическо и духовно.

Какъв съвет би дала, според своя житейски опит, на едно дете или на другите хора?

Да четат, да се стремят към знание и мъдрост.

Какво може да те разплаче?

Българска народна музика.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Децата.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Нищо не липсва, всичко е на мястото си.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

 

Че срещнах в живота си моя съпруг.