Станислава Димитрова споделя...

Казвам се Станислава и съм на толкова години, на колкото се чувствам в дадения момент. Най-често съм на 20-25, а когато ме питат за възрастта ми, започвам да пресмятам, защото не се чувствам на 48 :) Имам големи деца и малки мечти. Защо малки ли? Защото големите мечти са нещо, което преследваш цял живот, без да е сигурно дали ще го постигнеш. Имам малки внуци и големи надежди за тях. Имам малко повече мъдрост отколкото, когато наистина бях на 20. Имам смелостта да извличам положителното и от най-неприятната ситуация. Имам щастието да живея в любов и наивността да си мисля, че всеки вътре в себе си е добър. Имам работа, която обичам и хоби, в което се капсулирам, когато искам да се изключа за света. Всъщност Кристина, която е създател на „Един от нас споделя”, ме намери покрай хобито ми – рисуването с пръсти – нещо, което правя, когато искам да си подаря уединение. Картините ми могат да се видят на  www.facebook.com/studiosunart, а аз се появявам от време на време и в www.facebook.com/stanny.slava

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Целият ми живот е хубав. Заедно с тежките периоди и неподходящите хора в него. Както казах – опитвам се да извлека положителното от всяка ситуация. Вярвам в клишето, че всеки човек, преминал през живота ти, е бил там като твой учител. Човек трябва да научи уроците си и от това колко добър ученик е бил, зависи дали ще се справя с лекота в бъдеще.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Предателството. Голямото предателство. Тук не става дума за некоректността, а за онова чувство, което изпитваш, когато пипат в душата ти с мръсни ръце.

В какво вярваш?

Вярвам, че животът все пак е прекрасен. Вярвам, че несправедливостта все някога ще бъде победена. Вярвам, че има сила, която ти помага, когато не можеш да се справиш, въпреки положените усилия. Вярвам, че когато много искаш нещо нематериално, тази сила ти помага, като ти праща поредния урок или заслуженото удовлетворение.

Вярваш ли в хората?

Не бих казала. Може да си любезен с някого, но да не го допуснеш в своя свят. Вярвам само в най-близките си хора, на които съм дала сърцето си и които не са злоупотребили с него. Обичам да наблюдавам хората и виждам, че те носят маските си ежедневно – може би като защита, може би за удобство или може би заради репутацията си.

А в себе си?

Винаги вярвам в себе си. Вярвам, че начинът, по който постъпвам, е най-добрият. Тук се намесват житейските уроци, които са коректив във всяка постъпка.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Моите мечти са малки, делнични. Големите ми мечти са свързани с децата и внуците ми. Бих искала да се справят с животите си без сътресения и да бъдат успешни по техен си начин.

Личните ми мечти са свързани с това – да живея живота си в любов и спокойствие.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Нямам време да бъда идеална. Харесвам се такава, каквато съм. Не покривам всички критерии за перфектна жена, но никога не се укорявам, а се мотивирам за евентуална промяна. Никога не правя нещо насила. Затова времето ми стига за всичко, което желая в момента.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Много. Много е важна. Изключително трудно ми беше да се науча да прощавам. Докато не проумях, че когато не давам прошка, наказвам себе си. А никой не трябва да се самообрича на страдание. Давайки прошка, ти се освобождаваш от товара на чуждата грешка. Не си длъжен да преживяваш чуждите негативи, нали? Поредният урок.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Живея в настоящето. Аз съм тук и сега. Миналото си е минало. То не може да се повтори, не може да се промени. Живея така, че в бъдеще да имам минало, за което ми е приятно да се сещам.

Харесваш ли нашето време?

Дали го харесвам или не, няма значение – все пак това е времето, в което сме, в което живеем, в което се развиваме, в което се борим. Най-добрата стратегия е да допринасяме нашето време да стане малко по-добро. И ако всеки го прави, то ще стане по-добро. Разбира се, критериите за „добро” у всеки са различни, но важна е нагласата на всеки от нас.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Не. Когато пътувам, обичам да посещавам места, на които не съм била преди това. Това ме обогатява, не ми доскучава и ме държи в тонус. Но има едно място, което, ако не посетя поне веднъж годишно, не се чувствам завършена. Това е морето – обичам го извън туристическия сезон. Не мога да отговоря защо ме привлича. Може би защото съм родена край него, не зная, но край морето се чувствам особено – умиротворена, спокойна.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега?

Разбира се, обичам го. Дори и несъвършен, това е моят живот. Обичам живота с хората, които са в сърцето ми. 

 

Опиши го с три думи...

Животът е пътуване, любов и мир.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Моето море. Многоцветните Родопи през есента. Небе с много звезди. Децата. Влюбените. Хванатите ръце.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Буквално обичам да съм си у дома. Обичам дома си, където всичко е организирано така, че да ми е удобно и красиво. Обичам ателието си, обичам да рисувам, слушайки любимата си музика. Обичам да съм с децата си. Обичам да съм там, където обичам и където съм обичана.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Надеждата. И увереността, че черният период има край и той е обречен да дойде много скоро.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Голяма подкрепа получавам от родителите си, които елегантно ме побутват, когато нещо не върви. Усещат кога не мога да се справя сама и ми подават ръка, за да ме издърпат от дупката. Подкрепят ме и децата ми, с които мога да говоря за всичко и тяхната гледна точка винаги ме отрезвява. Те ми показват, че нещата не могат да са толкова лоши, колкото ги интерпретирам. Подкрепя ме и мъжът до мен, който ме разбира интуитивно и на когото не е нужно да обяснявам надълго и нашироко проблема си. Той е и човекът, който повярва в мен и стана причина да направя първата си самостоятелна изложба, а после още една и още една. В момента подготвям четвъртата си изложба и той отново е до мен. Това са хората, които не търсят демонстрирана благодарност, а ми помагат по техния си начин да се чувствам добре в трудни периоди.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не, не искам. Чувствам се добре в кожата си. Най-доброто нещо, което можеш да направиш за себе си и за хората, които са с теб, е да съумееш да заживееш в мир със себе си. Това е жизнен принцип, който трудно се разбира и постига, но е водещ в стремежа ни да живеем живота, който вярваме, че заслужаваме.

Намерила ли си призванието си?

Тук не мога да бъда категорична. Работя във финансовата сфера, в област, която е малко позната, особена и за някои – трудно разбираема. Много обичам работата си и мисля, че съм добра в нея. Не смея обаче да кажа, че и изкуството е моето призвание, защото нямам художествено образование, не съм ходила на уроци и всичко, което съм правила, е било съобразно моя усет за красиво. Занимавала съм се с така популярния сега декупаж, правила съм бижута, минах през плетивата и какво ли още не. Сега най-голямата ми любов в изкуството е рисуването с пръсти. Усещането на боята върху пръстите и превръщането на платното в картина е неповторимо преживяване. В рисуването съм по-уверена в пръстите си, отколкото в четките.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Да, страхувам се. Страхувам се, защото знам, че ще изпусна много интересни неща, ще изпусна много години от живота с децата и внуците си, а толкова бих искала да съм част от това.

Не вярвам в живота след смъртта или по-скоро не мога да си го представя. Не мога да си представя да съществувам под друга форма и да се лиша от динамичния живот тук, на Земята.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Сутрешното ми кафе, изгревът на слънцето, усмивките на хората, думите „обичам те” и „благодаря”, шумът на морето, светулките…

Какво е за теб самотата?

Най-разяждащото чувство. Най-лошото, което може да изпита човек. Усетиш ли самотата, значи си достигнал дъното и трябва незабавно да промениш нещо в живота си. Ти обезателно ще знаеш какво е то.

Какво ти дава представа за вечност?

Космосът. Необятен, вечен, неразгадан.

Какви чувства изпитваш най-често?

Толерантност. Уважавам личното пространство на другите; уважавам правото на лично мнение, дори и когато то се различава от моето; уважавам правото на всеки да постъпи по начин, който може да не влиза в обхвата на моето разбиране за адекватност. Разбира се, ако нечие поведение или разбирания драматично се различават от моите, просто освобождавам другия от своето присъствие в отношенията ни.

Ако можеше да прегърнеш някой известен човек, който вече не е на този свят – кой би бил той (или тя)?

Защо да го правя?

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Развивай ума си и пази душата си. Не бързай да пораснеш – това така или иначе ще се случи. Бъди отговорен – включително към себе си. Мечтай – от това никой не е пострадал. Усмихвай се – така ще направиш деня си по-ведър, а и ще накараш някого също да се усмихне. Бъди позитивен. Разчисти мрънкащите хора от ежедневието си – ти не го заслужаваш. Работи и почивай с удоволствие. Обичай – така или иначе животът е кратък.

Какво може да те разплаче?

Много неща. Понякога може да ме разплаче дори една картонена картичка.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Стари снимки, подаръчета „просто така”, сърцата, които ми рисува моята внучка, думите „Как си, мамо?”, усмихнати хора, изгряващото слънце.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Един напълно подреден пъзел вече не е интересен. Обичам моят житейски пъзел да е с няколко неподредени парченца, за да има върху какво да мисля и да се стремя да го направя по най-добрия начин.

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Не, парчетата не липсват. Те просто чакат да бъдат подредени.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ако започна да отговарям на този въпрос, то трябва да разкажа живота си. Затова оставям края на интервюто отворен.