Герасим Дишлиев споделя...

Казвам се Герасим.

Българин, мим, странстващ, мечтател…

Вече 25 години живея във Франция. Но явно пак ще се местя. България е мястото, на което зареждам батериите - на моста на Марица при Свиленград. Обичам да се срещам с хора. Обичам да споделям и да споделят с мен. Работата ми е свързана с това, и е истинско удоволствие за мен да я практикувам. Сцената е място, откъдето наблюдам света. Вярвам,  че всеки, с постъпките си, ни води напред. Вярвам, че всички сме едно цяло и че решението се крие в разбирането на това именно.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Няма един. Бих казал, че са били много. Безгрижието на ученическите ми години… Въпреки противоречията с “родителското тяло“. Началото на студентския живот – купони, излизания, приятели, открития… Когато заминах, за да продължа да се уча в Париж… Когато ми предложиха да преподавам в школата на Марсо. Сега, когато ми предлагат нова работа… Но знаете ли… Всеки един от тези прекрасни моменти е свързан и с нещо трудно… Нещо, с което е трябвало да свиквам, като същевременно съм бил в почти еуфорично състояние на духа… Така, например, когато заминах за Париж бях толкова щастлив, че осъществявам една мечта, но същевременно такава мъка ме налегна в автобуса, излизайки от България… Сякаш радост и тъга са нашата същност… Да… Казват, че страхът е в началото на всичко… Но веднага след него ни връхлитат тези две чувства… Радост и тъга…

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Дълги години съпътствах близки в борбата им с тежки болести…

В какво вярваш?

В доброто

Вярваш ли в хората?

Да, но мисля, че трябва да се лекувам поне малко от това… Защото “обратната страна” на човека отсреща съществува…

А в себе си?

Само що се отнася до професията ми… И по-конкретно – когато вече съм на сцената… Тогава имам пълна вяра в себе си… В реалния живот – обратното – съм пълен със съмнения.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Всички да се чувстват добре. Говоря за това – аз да съм добре, моите най-близки да са добре, моите приятели и познати да са добре, хората да се чувстват добре… Мечтая, нали?

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Има… Мисля, че не ходя сред природата достатъчно… Липсва ми! Трябва да се отдели време и за това.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Понеже няма безгрешен човек (аз, на първо място)... Понеже всяка една наша постъпка ще бъде прочетена различно от различните хора… Прошката е единственото ни спасение… Запалиш ли свещ, вече хвърляш сянка. Остава ни прошката! 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Мисля, че скачам бързо и далеч в бъдещето. Мечтател… Не знам дали това е добре или не, но там са ми очите, сърцето, душата…

Харесваш ли нашето време?

Нашето време, нашият свят са това, което ние влагаме в тях… Те са такива, каквито са… Просто ние сме тези, които виждаме едно или друго в тях… И понеже харесвам живота, с всичките му радости и мъки, харесвам нашето време…

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Единствено пътят е важен. Няма значение къде отиваш… В самото пътуване е смисълът. Важно е, също така, да осъзнаем това. 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи...

Радост, Борба, Свобода

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Навсякъде, където не се усеща човешката намеса. Земята е прекрасна там,  където се усеща възрастта ѝ!

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Бодлер би отговорил – там, където не съм… Засега най-добре се чувствам в Свиленград. Но има поне десетина места по света, където съм усетил подобни вибрации – Ботевград, Неапол, Париж, Прага, Рилските Езера, Виена, Ушуая, Езерото Титикака, Стар Нов Бишнов (Дудещи Веки), Сан Франциско…

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Увереността, че всичко ще се подреди, че ще се промени, че утре пак ще има светлина, че слънцето е винаги над облаците...

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Разбира се – всеки един писател, който съм прочел, всеки художник, танцьор, композитор, актьор, всеки философ или духовен водител, когото съм срещал… Но повече от всичко – това са приятелите ми. Тези, с които общувам всеки ден… Те са моята първа и най-силна подкрепа, те ми влияят… 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да! Боря се със страха. За себе си, но и този за другите. Ако успея (мисля, че от известно време усещам промяна) – ще съм най-щастливият човек на света.

Намерил ли си призванието си?

Да. Определено… Но това, което не е ясно, е – кой кого е намерил…

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Да, страх ме е от смъртта. Но смятам това за нещо нормално, както, че се радвам на живота. А що се отнася до “живота след това” – както казват руснаците – “Пожив‘ом увидем“... Засега това не е толкова важно, за мен.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Слънцето и светлината

Какво е за теб самотата?

Тъга, но и размисъл.

Какво ти дава представа за вечност?

Една фраза – „Децата са крачка към вечността”...

Какви чувства изпитваш най-често?

О, мисля, че нищо човешко не ми е чуждо… Напоследък съм доста тъжен…  Но често ме взимат за най-веселия човек на света...

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден ...

Ден, в който всичко, което направиш, ще се хареса от другите, защото ще е изпълнено със смисъл за всеки един от тях… В такъв ден няма да изпитвам страх за тях… и за себе си!

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Живей сега, приемай промените и не прави на другите това, което на теб не искаш да ти се случи.

Какво може да те разплаче?

Всичко

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Много неща, но това, което ме кара да се усмихвам дори в най-мрачния ден   е погледът на едно дете. Пълнотата на този поглед, в който сякаш за миг се отразява вселената.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Липсват… И, Бога ми, още по-добре…

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Че съм безпрецедентен мечтател.

И дори да е казано, че не трябва да се мисли много – нито за това, което е било, нито за това, което ще дойде, а да се живее в сегашно време (и аз се стремя да спазвам това правило)… Човек не може без мечти. Те не са задължения, които непременно трябва да достигнем. Не! Те са звездите за мореплавателя, непрестанно си променят положението, яркостта, цвета… Но продължават да го водят. А е ясно, че той никога няма да ги стигне. Но пък ще ги следва, цял живот! 

Снимки: личен архив на Герасим
Негов сайт: guerassimdichliev.com