Габи Хаджикостова споделя...

Име: Габи Хаджикостова 

 

Пол: женски 

 

Възраст: 55 

 

Дали си родител или не: Горда майка съм на един прекрасен син

 

Работа: Актриса

 

Майка: Лиляна Кисьова - актриса, част от златния период на оперетата в България

 

Баща: Константин Хаджикостов – музикант, ръководител на легендарния квартет Бефосинхронисти

  

Съпруг: Ищван Наги – режисьор, Унгария

 

Местожителство: Унгария

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Много са. Наистина са много. Няма да ми стигне половин живот да ги разкажа и изброя.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Смъртта на родителите ми. И липсата на хората, които обичах и не спирам да обичам.

В какво вярваш?

В живота. В доброто и в красивото.

Вярваш ли в хората?  

И да и не. Иска ми се да вярвам. Но хората не познават или не си спомнят вече правилната посока... Изчезнаха елегантните отношения, смиреността, вярата, състраданието, милосърдието, възпитанието и стремежът към доброто. Аристократизмът и достойнството. Хората забравиха за тях. Иска ми се да им ги припомня. Дано ги намерим пак.

А в себе си?

Вярвам единствено в ината  и в трудолюбието си. И съм горда, че всичко съм постигнала сама, защото родителите ми не ме разглезиха, а можеше... Научих се да разчитам на себе си. Това ми дава сигурност.

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Не мечтая. Оставям нещата да ми се случат. И им се радвам. И на изпитанията, защото ме правят по-дълбока. И на радостите, защото ме карат да летя. Често ме питат за коя роля мечтая. За никоя. Оставям се да ме намери.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето никога не  стига. Така сме създадени.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Много. Голяма мъдрост, смиреност и сила се изисква, за да можеш да се издигнеш над нещата, над дребните скърби и обиди, и да простиш наистина. Още се упражнявам. Не е лесно. И продишвам, когато ми простят. И е имало за какво.

 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Повече в миналото при спомените си.  А и в настоящето. Интересува ме не бъдещето, а това да бъда тук и сега. С цялото си същество.

Харесваш ли нашето време?

Труден въпрос. Да, мисля, че да. Но много ме привилича и един по-изискан свят, от който, като подарък от съдбата, съм вкусила като малка. Той остана само спомен. Там всичко беше елегантно, спокойно, малко забавено. Но го имам като пример за подражание.

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Да съм често у дома. В България. В спомените си и да мирише на козунака и курабийките на баба.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Много. Да, много го обичам. Река.  Мисля, че ми стига една дума.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Ох, че труден въпрос. Много са. И не искам да отговарям със стереотипи.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Аз съм доста космополитен човек. И ми е добре навсякъде. Това, като че ли, е някакво умение. Да се чустваш добре, където и да си.

Но „у дома“ е спомена за къщата на баба и дядо. В Троян. В детството ми. Това ми дава огромна сила. В къщата на баба и дядо, която бутнаха. Но тя си е в мен. С хортензиите на баба, със старата череша на двора, при мекичките на баба с дупка и без дупка, при китениците, които ме учеше да тъча, при коритото, пълно с вода и орехова шума, в което ме къпеше, при шума на реката, където ме водеше всеки ден, при свободата, която ми даваше. Там е моето „у дома“.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Инатът ми. И работохолизмът ми. И това, че никога не се предавам. Въпрос на чест е. И на достойнство.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми и мъжът ми. Огромна. Мисля, че мъжът ми ме оформи като творец и като човек. Приземи ме и в същото време ми даде свобода да летя.

Свободата и летенето наследих от майка си. Прецизността, дисциплината и работохолизма от баща си. Странно съчетание. Но при мен двете се допълват. Мъжът ми ги омеси и насочи в една добра посока. И ме научи да не считам, че съм най... Като млада бях доста високомерна понякога.

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да се науча да съм по-мъдра. И да не държа винаги на това, че аз съм права.

 

Намерила ли си призванието си?

Да. И мога да кажа, че съм един много щастлив човек. Защото правя това, което най-много обичам. И имам свободата сама да избирам и правя спектаклите си.

Мога да изразя на сцената себе си и позициите, които имам в живота. Мога да докосна душите на хората и да ги накарам да се замислят. Често ги разплаквам и вярвам, че това пречиства. И това ме изпълва с благодарност.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

От собствената си смърт не се страхувам. Възприемам смъртта, като част от едно цяло, за което съм имала усещане. Като едно непрекъснато заминаване и завръщане, които се повтарят непрекъснато в утробата на времето. Страхувам се само, когато разбирам, че загубвам близките си. Мисълта, че няма да ги видя повече. Че няма да чувам гласа им. Но то е моментна „тукашна“ слабост и известен егоизъм. Когато го осъзнах, ги пуснах да си отидат достойно. За мен е важно в старините си човек да живее и да си отиде достойно.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?

Това, че се радвам на живота. Че дишам, че мога, че работя, че се стремя, че се радвам, че обичам. Че сутрин ставам и всеки ден имам какво да правя и за какво да мисля. За какво да си спомням. И кого да обичам.

Какво е за теб самотата?

Никога не се чуствам сама. Имам песента. Винаги е с мен. По-скоро ми липсват хора. Но никога не се чуствам сама.

Какво ти дава представа за вечност?

Морето. Мога да го съзерцавам с часове. Дава ми чуство за безкрай. Понякога плувам с часове наред, докато стана малка като карфица. И имам чуството, че съм прашинка от безкрайното.

Какви чувства изпитваш най-често?

Че съм един щастлив човек. Наистина. Научих се да се радвам на малките неща. Всеки ден. Да пия живота на малки глътки. Скромно. С признателност.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Моето щастие е много простичко. Ставам, пия си кафето и хуквам нанякъде. И винаги с много енергия се мъча да догоня себе си...  И това поддържа. Усещането за щастие. И усещането за обичта и вярата на хората до мен.  И за моята към тях.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Че човек може да бъде щастлив, само когато намери равновесие между мечтите и възможностите си. Когато се научи, че нищо не пада в скута на готово, а се иска много, много труд. Че само талант не е достатъчен. Или както Хайтов казваше: „Едно е да можеш, друго е да искаш, трето и четвърто е да го направиш“. За мен същността е в правенето.

 

Какво може да те разплаче?

Много неща. Най-често болката на другите. Приемам я болезнено емоционално. Имам спомен от миналото, когато бях на 8 години и плаках два дена поред. Безутешно. Тогава при самолетна катастрофа загина певицата Паша Христова. Малко преди това се бях запознала с нея на един концерт, в който участваха и родителите ми. Знаех, че тя има малко дете. Беше на Нова година. По телевизията течеше предаване с неин запис. И започнах да плача неудържимо при мисълта, че нейното дете вече няма майка. Винаги излизам от релси и направо изпадам в шок, когато чуя, че дете е изгубило майка си. Но няма по-страшно от това една майка да загуби детето си. И тази мъка ме разяжда. В състояние съм дни наред да нося в себе си чуждата болка. И всичко в мен да е свито и кървящо. Изпитвам го физически. И не спирам да плача.

Но често плача и на разтърсващ филм, спектакъл или книга.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Синът ми, който винаги е усмихнат.  Един обичлив и приветлив човек. Още? Още слънцето, морето, розите в градината ми. О, много, много неща. Да се усмихвам и да съм лъчезарна ме научи майка ми. Беше птица и ме научи да летя. В това, което правя и в това как живея.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Доста е подреден. Усещам го кръгъл... Казвам го усмихната. Баща ми беше много строг и взискателен човек. Но ме научи да съм взискателна към себе си, дисциплинирана и точна в работата си, да изисквам много от себе си и да качвам летвата все по-нагоре, за да ми е интересно. И ми е интересно. Е,  това, което още липсва от пъзела е да имам внуче, когато му дойде времето. И да мога да означавам за него това, което моите баби означаваха за мен. И един ден, когато ме няма, да може да каже –  баба ми беше велика жена.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Мисля, че съм галеница на съдбата. Животът ми се подреди някак с лекота и е щедър към мен. Научих се да извличам поука от лошото и безкрайно да уважавам и да се радвам на хубавото. И през повечето време се радвам.