Теодора Тотева споделя...

Казвам се Теодора Тотева, родена съм в Чирпан, израснала съм в Стара Загора. По образование съм журналист, работила съм във в-к „24 часа”, сп. „Черно и Бяло” (СБЖ), Нова телевизия и като сценарист в „Old School Production”.

Имам две издадени книги – „Голи стихове” (Сиела, 2014) и „Преди тишината” (Scribens, 2018) Като същински сталкер, имам публикувани и няколко стихотворения в „Зоната” - антология на съвременната българска поезия (Scribens, 2017). Всичко започна от един разказ, публикуван чрез  курса по творческо писане на  „Сиела” през 2014 г.

В момента съм едно от лицата на „Хралупата” - бутик за думи, образи и смисъл, където провеждаме литературни срещи, изложби и културни събития.

Как възприемам себе си?

Поредният човек, населяващ Земята. Това ми беше първата мисъл, когато прочетох въпроса. На шега казвам: „Теодора, простете ми!” И после запявам: „I'm a dreamer but I’m not the only one” (John Lenon – „Imagine”). Възприемам се с чиста доза самоирония, защото  осъзнавам колко е тленен човекът, а как робува на егото си. И това, ако не е най-лошата шега, която можем да си причиним…  Опитвам се да гледам на живота с детските си очи и да му прощавам. Приемам всичко като една голяма шега, която се стреми да бъде любов.  Мисля, че съм комбинация между герой на Астрид Линдгрен и на Достоевски. На Астрид Линдгрен, като символ на щастливото детство и детето в мен. А на Достоевски, заради екзистенциализма и търсенията, пропаданията на душата и постоянния устрем към Бог. Понякога казвам, че съм сполучлив опит от една несполучлива любов. Прашинка от Големия взрив, някой, който е бил роден, просто, защото се е случил. И се е научил да пише на “word”, за да отговори на тези въпроси. 

  

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Сещам се за детството. Един период, в който, докато откривах живота, усещах, че всяко нещо е чудо. И, разбира се, вършех повече бели, отколкото са дните в годината. После пораснах и всичко продължи по същия  начин. Чудесата вече бяха различни.

От гледната ми точка в момента, вече знам – най-прекрасните моменти са тези на обич и споделеност, когато съм давала, без да искам нищо в замяна, когато друг е постъпвал така с мен, смяла съм се от сърце, усещала съм подкрепа, прегръщала съм силно.  Била съм себе си. Искрено, смело, изцяло. Когато съм била обич, топла, споделена.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Най-трудното нещо е да преживея себе си. Да се науча, че животът е всичко, което може да се случи между две премигвания и да го обичам такъв, какъвто е. Да се науча да се смирявам, което ще доведе до това да бъда повече любов и по-малко его. На това ме научи една тежка депресия, с която се борих дълго време. Но си заслужаваше, защото урокът ще ми е полезен занапред в живота.

В какво вярваш?

Вярвам в Бог. За съжаление, вярата  днес е нещо, от което хората се срамуват или пренебрегват. Вярата и моралът остават на заден план. Достойнството на човека също, но аз вярвам. Вярвам най-вече в собствената отговорност и в личностното израстване.

Вярваш ли в хората?

Вярвам в хората, но не и в демоните им.

А в себе си?

Все още си градя доверието.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Ще цитирам една любима мисъл от Валери Петров: „Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник и нямам мечта.” Усмихвам се и благодаря. Всичко, за което съм мечтала, се е превърнало в реалност. Това ме научи, че невинаги съм готова за мечтите си. Те са огромно предизвикателство, когато се сбъдват. Най-голямата ми мечта е да бъда смирен и смислен човек, да пиша смирени и смислени книги, а един ден да имам щастливо семейство и чудесни деца. И няколко кучета, ако може! 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето сякаш не ми достига за най-важните неща. (Тогава за какво е времето, ако не го използвам по предназначение, замислям се…) Искам да отделям повече време за добри каузи.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката спасява. Тя е изключително важна, особено да простиш на себе си. Както и на всички, които са те наранили. Много трудно и ценно качество. Повтарям се, но ми се ще да подчертая - прошката спасява, тя е лекарство.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

На периоди, за съжаление, живея повече в бъдещето, на което все му търся място.

Харесваш ли нашето време?

Не знам дали го харесвам, по-скоро харесвам провокацията му. Времето винаги е поставяло под въпрос човешката същност. Това е предизвикателство, не само за мен, а за всички нас - какви сме и какви ще бъдем, какви избори ще направим, за да може тези след нас да кажат какво е било нашето време.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Има, казва се Гита. Това е селото на бабите и дядовците ми. Там премина детството ми, там е коренът на сърцето ми, там е пъпната връв на моето сътворение. На това място научих толкова много, там обикнах, там проходих, там проговорих. Там живеят и до днес едни от най-ценните хора в живота ми.  Важно за мен е това място да се съхрани. Пазя го в паметта си и редовно го посещавам.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Естествено, че обичам живота! Три думи няма да стигнат. Ще кажа само, животът е всичко, за което трябва да се борим и да благодарим.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Очите на хората, които обичам.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В сърцето на друг човек, който ме приема като дом.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Знанието, че това е трудност, която трябва да премина и зад която се крие нещо добро. Там ме чака бъдещето. Тоест вярата, че трябва да продължа. Инатът, че трябва да се преборя. Опитът, че трудностите изграждат.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Толкова са много, че ако ги изброя поименно ще пропусна някого. Сега е моментът да им благодаря.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да, разбира се. Всичко, което ме прави по-малко човек. Като за начало ще започна с егото, ще продължа със суетата и така, докато красотата не спаси света в мен. 

Намерила ли си призванието си?

Винаги съм мислила, че призванието ми е свързано с писането. После реших да стана журналист. Отказах се от тази професия. Сега мисля, че призванието ми е да се уча да бъда добър човек и да мога да съхраня наученото.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Страхувам се от загубата на близки хора. От своята смърт - не, но се страхувам от разочарованието, че може би няма да изживея живота си пълноценно.

А на въпроса „Вярваш ли в Живота след нея?” отговарям - щом има смърт в живота, защо да няма живот след смъртта.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Дишането, сърцебиенето, лъчите на слънцето, гласът на любим човек, целувката преди лягане, кучешка муцунка, сгушена в мен, обаждане от майка ми, дълго пътуване, разговор с хубав човек, когато баба ме очаква да ѝ дойда на гости, есенния вятър, ягодите в градината, които бера през ноември, уличните котки, розите, които прадядо ми е посадил, началото на лятото, зимният студ, ароматът на стара, дълго четена книга, музиката, брегът на морето, когато е самотно, смехът на бебе, детски рисунки, отражение на гледки по стъклата, хубаво стихотворение, стара къща, разказ за нечий живот, среща с непознат, когато сутрин отварям очи. На пръв поглед всички тези клишета,  са малки чудеса.

Какво е за теб самотата?

Самотата е знание. Да се научиш да обичаш в собственото си мълчание.

Какво ти дава представа за вечност?

Всичко, което ми дава представа за Бог.

Какви чувства изпитваш най-често?

Ако започна да анализирам какви чувства изпитвам най-често, ще се наложи да посетя психиатър. /смея се/

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Щастието е да се събудя и да благодаря. Най-простото и най-сложно търсене в нас. Това за мен е щастието. Въпрос на личен избор. Съвършен ден е всеки ден, в който се усещам жива.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да гледаме света с очите на добротата. Винаги да сме готови да подадем ръка и да простим, да преодолеем егото си в името на другия, да се учим да обичаме. В този дух и смисъл се опитах да отговоря досега на всички въпроси. И ще допълня - наскоро прочетох, че човекът не трябва да търси любов, а да бъде любов. Съвършено обобщено и казано.

Какво може да те разплаче?

Неправдата и предателството.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Мисълта, че светът е голям и спасение дебне отвсякъде.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

 

Пъзел, който е в процес на подреждане. Липсват, и добре, че е така. Не бързам да нареждам този пъзел. Важно е, че има основа. Нагоре ще расте.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Най-много в живота си ценя, че имах възможността да узная какво е прошка, покаяние и болка.

Благодаря за любовта, за близките и на близките хора, и за спасението, което винаги е до нас.

И тук искам да допълня нещо. Криси, благодаря ти за чудесните въпроси, които ни правят повече хора. В това е смисъла, да откриваме и да срещаме хора като теб.

Благодаря ти!!!