Споделено от Лъчезар Енчев

Наричат ме Лъчезар Енчев, Лъчо, Лъч, Лъчко, Лъче, Лъчезаре. Син съм на Елеонора и Стефан, а второто ми име е именно от баща ми.

Сега съм на 24 години, не съм родител, изкарвам пари като преподавам английски и помагам на фермерски пазар на Хранкооп, а междувременно отново съм студент. Преди пет години започнах да уча „Скандинавистика” в Софийски университет, но в последната ми – четвъртата – година осъзнах, че нямам желание да завърша точно това и се записах в специалност „Кино и телевизия” в Нов български университет, където приключи първата ми година.

Това са формалностите около мен. Точно сега се опитвам в едно изречение да кажа нещо ясно за себе си и бих го завършил с това, че няма такова, което да сметна за напълно изчерпателно.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият момент е денят, в който се запознах с приятелката ми, както и денят, в който се видяхме на живо, както и този, в който осъзнахме, че се обичаме, както и всеки друг момент на споделеност, който преживявам с нея. Едни от най-сладките ми спомени са тези от детството ми, когато прекарвах всяка възможна ваканция при някоя от бабите ми, заедно с братовчедите и брат ми. Моментът, в който се чувствах най-себе си, беше, когато осъзнах, че вече не съм в затвора, който някой настоятелно наричаше „училище“.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Физически най-трудно ми беше да бъда цял месец в болница, когато бях на 11 години и по спешност ме оперираха няколко пъти заради възпален апендикс. Болеше, бях набучен с маркучи и игли, и трябваше да правя всичко в леглото.

Много трудно ми беше да изразя гнева си към определени хора и дори това да го осъзная беше огромно усилие. Когато успях и си казах, че искам да ги убия (леле, как звучи това в писмен вид) – бях им насъбрал с години – единият взе, че катастрофира пиян с другия в една кола и почина. Трудно ми беше да разбера дали ми е жал или се радвам.

В по-битов план ми беше трудно да се справя с немския в училище и шведския в университета. Изреждам цели три вида трудности, защото ми е трудно да преценя кое ми е било най-трудно. Просто са различни.

В какво вярваш?

В твърде много неща вероятно. Ето например, думата „веро-ятно“ - вярвам, че можем да я свържем с „вяра“, ако разровим в произхода ѝ. Иначе вярвам в единството на всичко.

Вярваш ли в хората?

Трудно ми е да отговоря, защото се опитвам да приравня “вярваш ли” на “съществува ли”, на което бих отговорил с: “да, хората съществуват”. Ако въпросът е “Вярваш ли, че има шанс хората да се развият дотолкова, че да заживеят в равновесие със себе си и околните?”, бих отговорил с “Да, но след много вложени усилия в тази посока и още много пъти по толкова търпение и време.” Вярвам, че по-лесно мога да обясня защо често нарочно не изписвам пълен член в мъжки род, отколкото да отговоря еднозначно на който и да е въпрос тук.

А в себе си?

Вярвам, че съществувам, хаха. Вярата ми в мен е в това, че мога да надмогна навиците, които смятам, че ме задържат на едно място и да изградя на тяхно място други, които да ми помагат да се променям.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая съвсем скоро да осъществим връзка с останалите хора във вселената, за да имаме възможност като човечество да се огледаме в друго, освен в телевизора. Надявам се „съвсем скоро“ да е по-малко от пет години.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Винаги имам усещането, че не успявам да изчерпя темата или нещото, което правя така, че да изпитам пълно удоволетворение, защото междувременно нещо ново започва и трябва да се впусна в него. Времето винаги ми достига за нещата, в които влагам мисълта си. Разминаването става (и оттам идеята, че „нямам време“), когато мисълта ми иска всичко накуп – тук, сега и не по-късно.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, важно е да се науча по-лесно да прощавам и да не се вкопчвам в дадена случка, когато другите вече са на следващ етап.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Сега често съм в бъдещето, но през последните месеци, докато се уча да играя импровизационен театър в група с едни прекрасни хора, все по-често съм (и сме) „тук и сега“. В миналото се връщам да си заредя батериите понякога.

Харесваш ли нашето време?

Да, иначе нямаше да живея сега!

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Сега точно държа на дома си, защото се чувствам... у дома тук. Някое единствено място, което да свързвам с романтично-детска радост май вече няма. Държа на пътуването на стоп, когато е споделено.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Обичам усещането да съм жив. Сега животът за мен е като правене на палачинки: предвкусващо, вдъхновяващо, предизвикателно.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Тези, за които нямам думи.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В спокойствието вътре в мен. Не е физическо място.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Някаква причина, която или ме е вкарала в тях, или се появява в точния миг, за да ме преведе през тях.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството ми и в частност родителите ми, заедно с най-близките ми приятели.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Някои инатливи навици, да. Иначе се понасям през повечето време.

Намерил ли си призванието си?

Откъде да знам?

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Тялото ми има инстинкт за самосъхранение, известен и като страх от смъртта, но умът ми не се плаши от идеята за смърт. Ами, то живот винаги има.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Да правя това, за което мисля и да мисля за нещата, които правя -  едновременно.

Какво е за теб самотата?

Ценно преживяване.

Какво ти дава представа за вечност?

Опитът да си представя какво е началото на всичко. След което да си задам въпроса: „А на него/Него кое му е началото?“, след което да повторя упражнението до завъртане на главата.

Какви чувства изпитваш най-често?

Равни.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Ставам с изгрева без аларма, разтягам се хубаво, отивам до тоалетната, изяждам два килограма всякакви плодове, излизам чисто гол навън и върша някаква физически натоварваща дейност  - носене на някакви материали, тичане, плуване, обгрижване на растения в градината... Готвя си нещо плътно, топло и засищащо и обядвам. Залавям се с творческа дейност – правя нещо от глина, докато съм все така на зелено навън, слушам приятна енергична музика, рисувам, плета, поправям нещо, говоря си с приятели, които са се отбили да споделят нещо. С приятелката ми си подмятаме вдъхновения и всеки си човърка нещо, докато чоплим теми за живота, новия свят, дома ни, някое пътуване, макарони с лютеница и... Идва вечерта, когато ми теква творческата мисъл в думи и с импро групата пием боза и играем всякакви щуротии, чак докато стане време за сън и слънцето вече не може да ни трае.

 
Щастието за мен е да съм спонтанен и да съм „в поточето“ си.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

На дете бих споделил - да се престрашава. На по-голям човек – същото, с добавката да го направи въпреки онова „ама аз...“.

Какво може да те разплаче?

Мисля, че са много нещата, за да ги изброя всичките. Днес усетих лек намек за това, тъй като приятелката ми тръгна на път, което напоследък рядко се случва. При мен плачът идва след много настройване и дълъг период на тъга. Или просто след силен удар в корема ми, ха-ха-ха.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Желанието ми да се усмихна е достатъчно. Някоя весела шега или човек, когото поздравявам – също.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Винаги си е бил цял и завършен. Когато започнах да го осъзнавам, се промени само погледът ми върху него.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Свободата и вдъхновението.