Чест и почитания на всички читатели и
бъдещи участници в този прекрасен проект на Кристина. Изключително съм щастлив, че днес
съм поредния участник, който ще остави своя почерк от мисли и вълнения върху
страниците му и се надявам да вдъхновя някои от вас с моята история, живот,
начинания и мечти, и да открием допирни точки.
Казвам се Стоян, но някои приятели ми викат Ян. Покрай това Ян, реших преди
десет години да си създам профил във Фейсбук, като добавих едно Бибиян, и така
станах Ян Бибиян J Интересно, а
може би и смешно име, но все пак е име на един забавен герой от приказките. Често
непознати, които ми изпращат покана за
приятелство, ме питат все още ли съм запазил детското в себе си, че такова име
нося, при което отговарям: Всички запазваме детето в себе си, но не всеки си
позволява да му отвори вратата на детската стая, в която го е заключил, когато
вече е пораснал, и да го остави да си поиграе и налудува, дори когато си на 40 години. Всъщност аз съм на 32 г. - една
прекрасна възраст. Всеки ми казва, че
изглеждам младолик за годините си,
а аз съм щастлив, че биологичната ми възраст изостава от календарната.
Роден съм и съм израснал в града на Стоте
войводи – всеки, който е запознат с
българската история, ще се досети кой е този град. Няма да издавам повече за него, ей така ще го запазя в тайна,
за да ви човъркам любопитството :) . Смея да кажа, че
имах прекрасно детство, в което отсъстваха
съвременните технологии. Бе детство на улицата с реални игри и
другарчета. Нямаше компютри, таблети, плейстейшъни и смартфони. Детство на село
при баба и дядо, в което улиците гъмжаха от
дечурлига, всеки играеше на нещо
- кой на гоненица, кой на народна топка, кой на пансион, кой на въже, други рисуваха
с тебешири по асфалта... Боже…. колко ми липсват тия години. С умиление се сещам за тях понякога. Днес, когато съм на 32 г., се връщам на село често, но не виждам деца, не се чуват детските смехове
и викове, няма ги рисунките по асфалта, само
дърветата си стоят мълчаливо и пазят
нашата история и живот. Няма ги
моите другари, едни заминаха за чужбина
да се изучат и там останаха, други просто да работят, а една малка част се преместиха в по-големите
градове на България, за да се реализират. Някои тръгнаха и по лошия
път. Вървя по тези пусти улици, в които
израснах и това, което чувам е лаят на някое
„развълнувано” куче, а лятно време чувам песента на щурците. Няма
ги нашите баби и дядовци, споминаха се, къщите празни, тук-там има такива от поколението на
моите родители, които поддържат родната стряха,
в която са живеели няколко поколения.
Благодарен съм, че израснах в семейство,
което, макар и консервативно и с
известна доза предразсъдъци, ми
осигури прекрасно и безгрижно детство, после образование, и днес се чувствам спокоен, въпреки че не съм
преуспял толкова, колкото един млад човек иска да е в нашата страна, или
колкото са амбициите на родителите му, но поне живея спокойно и целеустремено. Благодаря на съдбата, че ме предпази от тийнейджърски грешки и разочарования, защото винаги съм избирал правилната посока за себе си - тази
посока, в която вървях сам, а не следвайки
стъпките на другите. Стремях се да бъда
автентичен и да не се сливам с тенденциозното и модерното. Умеех да
преценявам ситуациите от малък и знаех кое е добро за мен, не се изкушавах от великолепното, популярното и това, което
можеше да ме направи харесван, обичан и
желан, и да ми донесе известност. Защото, знаете - всеки млад човек, като стане
на 20 години и си мисли, че светът е в
ръцете му (че може и знае всичко, че нищо не може да го спре да направи това,
което само си помисли). Напротив, аз не мислех така. Знаех, че съм една малка
частица от света, онази малка
част от „холограмата живот”, която
съдържа в себе си цялото.
Бях жизнено и палаво дете, но никога конфликтно и непослушно, или опърничаво, просто
имах енергия за изразходване. Бях отличен ученик и моите родители в това отношение нямаха проблеми с
възпитанието и дисциплината ми, винаги бяха спокойни, че няма да ги изложа и
злепоставя някъде от безразсъдство. Смея да кажа, че с годините се
самовъзпитавах, не разчитах толкова
на указанията, съветите и наставленията
на родителите си за това как да се държа
пред хората, какво да уча и какъв да стана, а следвах моите си пориви. Честно
казано, не ми харесваше тяхното мислене, порядъчност и понякога
педантичност, защото те са от хората, които
винаги са държали да имат авторитет, да не бъдат изложени и да не ги
говорят хората с лошо, някак си хорското мнение за тях беше от голямо значение
и кажи-речи целият ми живот с тях е
винаги бил под лупа, за да съм изтънчен, изряден и да не направя някой фал, който да доведе до лоша дума за тях. Не ми пречеше, че са такива, те
са ми родители, обичам си ги, това бе тяхното мислене и тяхната същност, и нито
съм се борил срещу нея, нито съм се опитвал да се наложа и да ги променя, но като при всички родители и деца съм имал своите
търкания с тях.
Днес, когато съм на 32 години,
смея да кажа, че не ме е очукал животът,
както някои младежи на моите
години. Сякаш невидим чадър винаги ме е пазил от житейски беди. Разбира
се, претърпях загуба на хора, загуба на възможности и шансове, но не съжалявам.
В живота винаги трябва да има равновесие и баланс, не можем само да трупаме -
било вещи, приятели или знания, и да не се очистваме от нещо старо, защото иначе
рискуваме да експлодираме от прекалено много информация или обкръжение.
Ценя спомените си, те са ми някак много скъпи - те са това
доказателството, че сме били човеци и пишат историята на моята душа. Без тях човек все едно не е живял. Ценя миналото,
защото понякога в него откривам ключ към бъдещето. Смея да кажа, че съм щастлив.
Толкова за мен и моята персона. Бих искал да пристъпя към въпросите на
Кристина, чрез които ще разкрия и други неща за себе си.
В какво вярваш и кои са най-хубавите моменти в живота ти?
Като дете
вярвах в приказките. В света на
приказките ме въведе моята прабаба, светла й памет, обичаше да ми разказва, и аз
в захлас я слушах и винаги се вълнувах
от атмосферата, пресъздадена в тях и от живота
на героите. Някак ми се развиваше въображението,
а техният край винаги е бил
оптимистичен, защото силата, непреклонността, стоицизма на героите и вярата в
самите тях, ги извеждат от блатото на трудностите и несполуките, в които са попадали и накрая завършваха с „три дни яли, пили и се
веселили” или „заживели щастливо”...
Днес вярвам, че
всеки човек е една история от „книгата
на Земята”, всяка една негова постъпка, всеки един негов избор,
мечта, всяко едно препятствие, през което
душата му преминава, е пример
за някой човек, за нечие поколение. Дори
този човек да е лош, непорядъчен и опорочен
като мислене и деяния към околните,
той пак е пример за това какво не трябва да бъдем и докъде не трябва да
стигаме. Вярвам в силата на човешкото подсъзнание, колкото и изтъркано да звучи, предвид колко много напоследък се говори за мислене и
подсъзнание. Малко са хората, които се замислят, че това е невероятна система от нашия организъм, и когато я открием в себе си и задействаме с
правилното мислене (а мисленето е нашето гориво), можем да стигнем далече и да покорим незнайни върхове от човешката същност.
Можем да си отговорим на
екзестенциалните въпроси за нашата
същност, значение и смисъл. Тук ще се
отклоня малко, и простичко ще обясня на читателите тънката граница между съзнание и подсъзнание.
Нашият разум се състои от два свята: съзнателен
и подсъзнателен свят...
Вашето съзнание отговаря за: вашите
мисли, действия, решения, логичното мислене, осъзнаването на себе си и другите
хора и т.н.
Съзнанието е част от разума, с която
мислите. Ето, вие сега четете това интервю, анализирате го, съпоставяте го с
друга информация, нещо приемате, а друго – не; всичко това прави вашето
съзнание.
Съзнанието ви е вашият работен инструмент
за взаимодействие с този свят. Вие имате достъп до подсъзнанието си също, а с
това и до душата или самата Вселена. Но посредством съзнанието вие можете да
влияете върху тях. Ще попитате - как мога да влияя върху подсъзнанието и върху
Вселената? Вие сами избирате за какво да мислите! Ако една и съща мисъл
постоянно присъства в съзнанието, тя се предава за управление на подсъзнанието.
Фактически, съзнанието е област от разума, която обработва нова за нас
информация или променя стара информация.
Нашето подсъзнание е подобно на склад,
който пази всичко, което се е случвало с нас в живота. Вие нищо не забравяте,
но всичко се събира в подсъзнанието (обаче много често не можете да си спомните
нещо, само поради това, че хората не могат да изваждат нужната информация от
подсъзнанието). Ще ви дам пример. Да речем вие живеете в къща. Тя е
голяма и просторна. Също така имате огромно мазе. В къщата си държите всички
необходими неща, с които постоянно работите. Компютъра държите в къщата, защото
всеки ден четете статии в интернет. Хладилника също държите в къщата. И т.н. Но
нещата, които не използвате, постоянно сваляте в мазето. Например, шейната на
децата. Тя им е нужна само през зимата. Ските – също използвате само през
зимата. Жал ви е да изхвърлите стария телевизор, а в къщата не е нужен. Мазето
е подсъзнанието (разликата е само в това, че мазето е ограничено в площта си, а
подсъзнанието – не). Какво ще стане ако държите всичко в къщата? С времето то
ще е толкова много, че вие повече няма да можете да живеете там. Аналогично и
със съзнанието, всичко, което не използвате, се сваля в «мазето». Но вашето
мазе (подсъзнанието) е толкова огромно, че много често вие не можете да
намерите това, което търсите.
Нашето подсъзнание също отговаря и за
вярванията, убежденията. Когато определено действие се изпълнява достатъчно
често, било то мисъл или действие, то се предава на подсъзнанието за управление.
Например, умението да управлявате кола, умението да готвите, умението да
говорите и т.н. По време на обучението, съзнанието е напълно натоварено от
процеса на запомняне. Помните ли как учихте чужд език? Вие се опитвахте да
запомните всички думи, учихте правилата и друго. Постепенно знанията ви се
предават за управление на подсъзнанието. И настъпва момент, когато вече не
можете да обясните как правите това, което правите. Вие просто можете да го
правите. Обяснете на човек, който не може да кара колело, как го правите?
Най-вероятно ще възникне мисълта: «Просто сядам и карам». Обаче когато той
седне, ще падне.
Ето затова ви казвам, че трябва да вярвате в себе си и да отдавате
повече внимание на вашия вътрешен свят,
да се разхождате из него и да преоткривате себе си
и вашите нови умения, да сменяте убежденията си в живота. Никога не
остарявайте с едни и същи убеждения и не бъдете предубедени за
всичко в живота си. Човек израства и се променя, само ако променя нагласите, вярванията и убежденията
си. Понякога не си даваме сметка как, вярвайки само в едни и същи неща, в един
момент те се превръщат в трайни убеждения, а те от своя страна изграждат мрежа
от стереотипи, която трудно се разкъсва и
ставаме като пашкули, и не можем да излеем от обвивката си - не успяваме
да разцъфнем като пролетни цветя и
да започнем да жадуваме светлината на
нашето слънце.
Колкото до хубавите моменти в живота ми, те
са неизброими - няма как да ги селектирам и да кажа - тези и тези са най-хубави,
а другите са средна хубост... Старая се всеки един ден да го изживея пълноценно
и да взема прекрасното от него, което ми се е случило, и да не си лягам
помрачен и с угризения.
А кое
е най-трудното нещо, което си преживявал?
Трудностите са неизбежна част от живота ни. Кой е казал, че животът е
лесен и песен? Няма такава философия, дори и тази, която се свързва с
позитивното мислене не е точно такава. Аз лично не вярвам да има човек на Земята, който да ми каже (и да не лъже), че
мисли САМО позитивно и животът му е прелестен.
Нашият живот е зависим от живота и настроенията на околните, дори ако
щеш от климата, от слънцето, облаците, вятъра, и ние като човешки същества
живеем в една симбиоза и всеки се явява в помощ на всеки. Ти работиш за тоя,
той работи за другия, другият работи за мен, а аз за теб - като една верижка
сме. Няма как по време на своето ежедневие да не изпиташ трудности в общуването
и разбирането, в усвояването на знания, умения и ценности. Трудностите ни
помагат да се осъзнаем, изникват, за да
ни разтърсят, за да ни покажат, че трябва да сменим подхода си към живота, ако
искаме да сме щастливи. Всеки ден се сблъсквам с „елементарни” трудности, защото работя с хора,
а всеки от тях е с различен характер и настроения, и ми създават понякога
дискомфорт и спънки в работата. Но като че ли най-големите ми трудности са били свързани със загубите - трудността да осъзная и преодолея тази загуба – смъртта, и да приема факта, че днес се сбогувам завинаги с даден човек, чиято
материя никога повече няма да видя, защото душата му си е свършила своята мисия тук, на Земята, и
пътува към светлината на отвъдното и той ме изоставя. Иначе не се
оплаквам от ежедневните трудности на живота
- те са по-скоро градивни за мен,
ако успея да ги премина благополучно.
Вярваш
ли в хората?
Човешко създание съм, с разум и чувства, и няма как да не вярвам в човечеството. Живея сред
хора, не съм изолиран и на самотен остров, не съм в джунгла сред животни
като Тарзан. Ако човек е съзнателна и социална личност, би трябвало да вярва в
хората. Да вярва също така в колегите си, с които работи и изгражда авторитета на
фирмата, своя собствен и на обкръжението си. Нормално е да вярваш на семейството, на родителите си, колкото и понякога да си се разочаровал
от тях. Хората сме уникални създания - променихме света със
своите открития и научни постижения, с тия технологии, които
открихме, за да улесним живота си. Понякога, като се замисля, се плаша, че компютрите като изкуствен интелект ще ни погълнат и ще
изместят нашия, защото те са част от всяка
една сфера на живота днес - образованието, икономиката, политиката... И човешкият
труд и мислене се свежда до минимум. Мисля си, че оставяйки компютъра да работи и мисли вместо
нас, мозъците ни закърняват и губим умения и навици. Плаши ме това, че нашите открития ще доведат
до самоунищожението ни - първо ще загубим интелекта си, а после и емоционалната си интелигентност.
Но, да, вярвам в хората, в
техните идеи, в техните принципи,
в тяхната мотивация да променят нещо около себе си и че искат да дадат на някой
частица от себе си.
А в
себе си?
Ооо, това е първото нещо, което човек трябва да направи и
осъзнае - да си повярва, да се самоуважава и да се нарече „личност”. Повярваш
ли в себе си, усетиш ли, че в теб нещо е запалено, ти си готов да твориш и
винаги можеш да намираш извори на
мотивация. Преди да стане човек личност,
той преминава през фазата „индивид”. Индивидът
е включен като дете в системата на обществени отношения, която се е развила
исторически. По-нататъшното развитие на човека в обществото формира такова
преплитане на взаимоотношенията, което го създава като „личност”.
За
какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтите всеки ден се формират в главите ни,
даже често сме хаотични в подредбата им.
Днес искаме едно, на
сутринта, като се събудим - друго. Преди
да приключим със сбъдването на една мечта, някак си я захвърляме с
лекота, защото сме нямали може би търпение за осъществяването й и се хвърляме на друга, а това води до
неудовлетвореност и непълноценност в
живота ни.
Всъщност мечтая да довърша едно начинание, което започнах
преди 4 години и което е свързано със социалната
педагогика и психология. Всъщност това записах да уча, по силна вътрешна
мотивация и с малко подкрепа от мой приятел, който винаги е вярвал в мен и в
това, че мога да бъда полезен на хора в неравностойно социално, емоционално и материално
положение, на хора, загубили вкуса към живота, посоката си, на хора,
изпаднали в несъстоятелност, и точно тези две професии са моето призвание. На такива
хора им трябва малко повече мотивация - да ги надъхаш, за да се изправят и да поемат
живота си в ръце, и всъщност това осъзнах,
че мога да правя - да говоря, да давам
простички примери и насоки, и да накарам да светне онази лампичка, която всеки има
в своята глава, която да му озари пътя на неговите потребности и дела. Понякога
е страшно, когато се погледнеш в нечии
очи и се почувстваш жалък и нещастен, но е важно тези очи, в които се вгледаш,
да те гледат с любов и уважение, а не с презрение и злоба, и точно тези очи ще
ти помогнат да прескочиш трудностите си,
ако повярваш в тях, в тяхната дълбочина и истинност.
По време на своето обучение в
университета се сблъсках с толкова много нещастни, изтормозени и
изолирани деца и възрастни. Изоставени и забравени от близки, загубили своята
кръв и корени... Това са така наречените
потребители на социалните услуги и институции
в България. Обиколих почти всички социални институции в града, в който следвам,
и стъпвайки в едно такова място ми се е свивало сърцето, когато видя тези
„непотребни” хора, без близки, без родители, без цел и мечти, отглеждани
от държавата - „майката-мащеха”, и си давам сметка, че голяма част от тях
са дезориентирани, загубили вяра и устоите си, и напускайки една
такава институция, някак си се оставят по течението, а има една приказка, че само умрелите риби плуват по течението на
реката. Те дори не успяват да усвоят елементарни умения и навици
за справяне с реалния живот извън институцията, заживяват с мисълта и убеждението,
че другите са им длъжни, защото те са
сами. Да не говорим за резидентните социални услуги за деца и възрастни с увреждания
- там положението е повече от стряскащо и трагично, там няма живот, а някакво
физическо присъствие на уродливи тела,
изкривено съзнание, ако можем да говорим за наличието на такова, а тези, които
работят в такива социални институции, дават всичко от себе си, но резултатите са
нулеви, няма напредък, няма и да има никога. При повечето хора с увреждания
липсва разсъдък, за интелект да не говорим. Те живеят в един вътрешен свят, в
който не мога да си представя какво има. Има ли въобще някакъв вътрешен Бог за тия
хора? В какво ли вярват, на какво ли се надяват, как се възприемат? При
тях болестта им е отнела способността да общуват, да мечтаят, да творят и да
бъдат осъзнати. И виждам как работещите в тази сфера изнемогват в труда и усилията
си, защото губят смисъл в професията си, защото колкото и държавата да отпуска
пари и да създава прекрасни „семейни” условия за живот на тия болни деца и
възрастни, те всъщност са хора, загубили от самото си раждане социалната си значимост. И често съм си
задавал въпроса: Струва
ли си да се мъчат и да живеят неосъзнат
живот такива хора? А колкото до децата, които са здрави и растящи в институции,
при тях има надежда да си коригират лошата „карма”, но се изискват огромни усилия,
вътрешна мотивация, вяра и постоянство от страна на работещите с тях, за да променят съзнанието на едно такова
дете, което не знае стойността на живота, на семейството като институция, социалните
роли на майката и бащата, и отговорностите на всеки човек като гражданин.
Но дълбоко вярвам, че влизайки в
тази система може с нещо да допринеса за положителната промяна, въпреки че съм
се подготвил психически, че може и да се разочаровам, да срещна много трудности,
неразбиране, да бъда притиснат от системата
за нещо, ако не „играя според правилата й”, но
нашата социална система има нужда от промяна и тя трябва да се внесе от
млади, кадърни и мотивирани личности, а не от обсебени от идеята за печалба,
защото професиите като педагог, социален
работник и психолог не са доходни и от тях не се изкарват пари,
както някои може би си мислят. Това са професии за хора със сърца.
Има ли
нещо важно, за което не ти достига времето?
Някои казват, че времето струвало пари. Може би е пари за тези, които
са закърмени и свикнали да го обръщат в тази мярка. Ние сме във времето и то е
в нас. Понякога един цял живот не ни стига да бъдем това, което ни се иска. Смея да кажа, че досега, за каквото и да съм си
планирал времето, то ми е стигало, но
преди може би 2 години открих една страст в себе си - да пътувам в чужбина
и да виждам живота на различните народи. За съжаление, може би точно за
това не ми стигат времето и финансите - за да пътувам. Един мой приятел, който
много пътува, ме запали и аз да тръгна с него, а си мислех, че България ми е достатъчна, но истината е, че
когато ти се отворят вратите и очите, и
си разшириш кръгозора, някои неща ти се услаждат и не можеш вече да се откажеш от тях J Обещах си
занапред, че поне един път в годината ще отделям време да ходя някъде, с някого,
извън пределите на страната ни, защото светът е невероятен като природа,
население и отношения.
Важна
ли е прошката в твоя живот?
Мисля, че прошката е онази магия, която ти изчиства съвестта от натрупаната
болка и разочарование от хората и от света, в който живееш. Ако не осъзнаваш,
че трябва да прощаваш, то рискуваш да се негативизираш много, да се депресираш, а след това да
получиш нервно разстройство, а негативното
мислене, отчаянието и депресиите водят до болести. Голяма част от болестите,
които си причиняваме, са точно от нашето вътрешно негодувание, нашата вътрешна непримиримост към нещо и
неспособността да простим, за да ни олекне. Преди години четох книгите на световноизвестната писателка в областта на себепознанието
Луиз Хей и в своите трудове тя описва
точно това - от какво и защо хората се разболяват. На тези, които не са чели
нейни трудове, горещо им я препоръчвам, защото вярвам, че ще получат
просветление. Истинската прошка, която даваш без задни мисли, води до
хармония със самия теб и с духа ти. Душата
е тази, която не намира покой и тя се лута, дори когато напусне материята, ако
приживе не се научиш да прощаваш.
Повече
в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
Нито едно от тези три неща не бива да елиминираш в живота си, защото те
формират твоята същност и съдба, те са житейският ти път, който изминаваш. Ако се замислиш, настоящето също се
превръща минало, както и бъдещето, когато го планираш и постигнеш - и то става
минало, преминавайки през настоящето. И настоящето, и бъдещето вървят по
стъпките на миналото. Казват, че миналото си е минало и не бива да се връщаш
назад. Но когато направиш една ретроспекция на живота си и размислиш, винаги
можеш да си промениш настоящето и да
изградиш един по-светъл път към бъдещето.
В миналото може да откриеш причината за
настоящето си, като навреме коригираш поведението си. Ако приемем кармата като
твоята орисия, то миналото, настоящето и бъдещето са нейните деца - деца, които
са коренно различни, сами по себе си, но те придават смисъла на живота ти.
Харесваш
ли нашето време?
Да, харесвам го, макар че колкото
повече човек се осъзнава и израства, някак винаги изпитва носталгия КЪМ МИНАЛОТО и си
казва: „Ах!!! Защо на ония години не бях с този акъл?” Всяко време носи със себе
си отпечатъка на поколенията. Вярвам, че времето на нашето поколение ще се
отрази благоприятно на идното. Времето
като физична величина е едно, просто се променят нашите мечти и действия, и в
зависимост от ситуациите, в които попадаме, понякога съзнателно или
несъзнателно го променяме, променяме себе си, променяме идеали и ценностна
система. И винаги съм казвал, че не е лошо
времето, в което живеем, а хората,
които се опитват и се налагат, за
да променят по някакъв начин човечеството, облагодетелствайки се на нечий гръб
или за сметка на нечие страдание.
Има ли
място и пътуване, на които държиш най-много?
Споменах по-горе, че обичам да пътувам. Със сигурност има много места,
които бих искал да посетя, но предпочитам да не са комерсиални - тоест такива,
на каквито всеки е ходил или мечтае да отиде.
Обичаш
ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
Живот = осъзнатост + избор + призвание + действия
Около тези четири неща се
върти същността на живота, поне според
моята теория J
Защо е важно да си осъзнат? Да
знаеш кой си, да имаш ясна представа за природата си, ако щеш дори за сексуалната си ориентация,
да си наясно, за да може да направиш оценка на потребностите си. След като си
осъзнат и си преценил нуждите и влеченията
си, започваш да правиш избори от сорта: как да живееш, с какво да се занимаваш, какъв
човек имаш нужда да обичаш и с кого да се обвържеш, за да имаш градивност,
какви приятели да си избереш. И вече след като си взел решение какъв да бъдеш, започваш
да се ровиш в призванията си, да търсиш
силните си страни и влечения, които да те правят пълноценен човек, полезен и
удовлетворен. И на база на тези призвания ти започваш да действаш (да твориш) и
да си продуктивна личност. Често, като
общувам с мои приятели, виждам, че някои от тях са някак много първични - започват
да ми развиват теории, че човек трябва да граби с пълни шепи от живота, че той
бил един и от всичко трябвало да опиташ, за да не съжаляваш. Веднага ги
стопирам и им казвам, че не хората ограбват живота, а той тях ограбва. Животът не
е материя, до която да се докоснеш и да откъснеш парче за себе си, животът се
усеща със сетива, интуиция и се гради с идеи, влага се труд. Животът
винаги знае в каква доза какво да ти
поднесе, просто съумей да си го вземеш.
Кои са
най-красивите гледки на света за теб?
Всяко едно кътче на Земята, което погледнеш и усетиш със сетивата си, ти носи вдъхновение и очарование,
и те опиянява. Просто всеки носи
различни сензори, с които възприема действителността. Вярвам, че във
всяка една държава, в която попаднеш и във всяка култура, с която се сблъскаш
или историческа забележителност, която погледнеш, нещо те впечатлява и ти
създава красивото в душата, и понякога се
чувстваш като в ДЕЖАВЮ...
Къде
се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Наскоро прочетох една книга за корените на човек - „Стопанката на
Господ” от Розмари Де Мео. Доста ме замисли тази книга, промени ме в насока да
мисля за корените си и къде всъщност се чувствам най-добре. И установих, че тук, в
България, се чувствам добре. Където
и да ходя по света, никога не съм изпитвал нуждата да емигрирам и да работя
в друга страна. Въпросната книга много нашумя с безбройните
си негативни отзиви и малкото такива положителни,
но съветвам тези, които не са я чели, преди да съдят авторката за плагиатство,
да прочетат труда й и да се замислят какво е
искала да направи тази жена за нас. „Обичайте родното си
място и почитайте корените си. Вашите корени имат сила и не забравяйте, че има
хора с дълбоки корени, които, като ги дръпнеш от земята, коренът им залинява.”
Какво
ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Тъй като съм изчел доста книги по приложна психология, които
много разшириха съзнанието ми и ме промениха, осъзнах, че
човек като система от разум, чувства и емоции - първо той самият е най-важен за
себе си, а после е всичко останало. Научих се да приемам трудностите като обичайни явления
в нашия живот, тук на Земята,
защото те въплъщават в себе си уроците на човешкия дух, чрез които той израства, когато ги усвои.
Това, което ми дава сили, е механизмът за самосъхранение, който съм си
изградил. Стремя се да не изпадам в отчаяние и депресия, да не си набивам разни негативни мисли и най–важното - при
свършен факт, да не се самообвинявам и да
си казвам: „ами, ако бях направил така, може би нямаше да се случи това”. Напротив, няма понятия като „така” или „онака”, всеки
прави най-доброто за себе си, според ситуацията, в която се намира и времето, в което е
живял и живее. Грешните ходове, които правим, не бива да ни стряскат, а
да ни придават самочувствието, че сме
опитали и можем. Просто вярвам в себе си, не съжалявам дори за пропуснати възможности
и ако съм в напечена ситуация си казвам:
„И това ще мине”.
Кои
хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Голяма част от нас биха казали – родителите, и аз няма да изневеря на
това, те са същественият фактор за формирането ни като личности, в крайна
сметка от тях тръгва животът ни. Тук ще вметна, че има деца, които днес са пораснали
и са станали също родители, и не могат да се похвалят, че са имали стойностни
родители, които да са им оказвали някаква подкрепа - те сами са се справили, но те са изключение,
тяхната сила и дух - също. Но всеки от нас, по време на житейския си път, бива
осенен и просветлен от нещо, и смята
това за нещо, което е оказало силно влияние върху неговото развитие, като това
може да не е човек, разбира се. Не пропускайте
сигналите, които всеки ден
получавате от живота!
Искаш
ли да промениш нещо у себе си?
Човек винаги се стреми към
съвършенство. За съжаление, никой не е по-съвършен от самия живот и от
Вселената, колкото и да си вярва и да се взима прекалено насериозно. Нямам за
цел да се променям драстично, за да се доказвам на света и на обкръжението си. Онази
висша сила ме е създала такъв, какъвто трябва да съм. Вярвам, че всяка
една година, в която духам поредната свещичка от тортата, ме кара да се
чувствам променен.
Намерил
ли си призванието си?
Да, в един от въпросите
по-горе споменах, че преди 4 години започнах ново начинание, предстои ми да го завърша скоро, и надявам се
успешно, и след това да се реализирам. Мисля, че на този етап
съм намерил същността си и, както
се казва, съм си намерил полука (гнездото) J Но осъзнах, че човек може да има много скрити таланти и дарби в себе си, въпрос на време е да ги почувства и разгърне.
Страхуваш
ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Интересен въпрос, който ме вълнува от няколко години. Тук ще
спомена, че от около 5 години се увлякох
по езотеричната литература и започнах да
вярвам в преражданията на човешката душа, както и в това, че душата
като такава не се губи, а преминава
от едно измерение в друго, и от едно тяло в
друго. Тя непрекъснато се усъвършенства, и стигнах до извода, че
човешката душа няма ПОЛ, само телата ни ни делят на мъже и жени. Затова не се
страхувам от смъртта, тя е преход
от Земното към духовното, и мисля, че смъртта не носи болка на починалия, а по-скоро на тези, които остават живи, защото не всеки осъзнава, че смъртта не е тотална загуба - ти загубваш материята, спираш
да я виждаш с очите си, по-важно е да я усещаш с онази дълбока интелигентност на висшия разум, но до
това съвършенство малцина са стигали, докато са още на Земята.
А какво
те кара да се чувстваш жив?
Знаеш ли, преди години, докато лежах една вечер се питах: „От къде
идва животът?” И установих, че той идва
от един пулс - този пулс започва да
тупти, да вибрира и от него започват да се оформят нашите органи и системи.
А какво задвижва този пулс? Тогава си
казах, че може би е онази частица, която
Бог вдъхва от себе си на човеците. И сега всяка сутрин, в
която имам възможността да отворя очи, да поема
въздух и да усетя земята под краката
си, ме кара да се чувствам жив.
Какво
е за теб самотата?
В никакъв случай не се
страхувам от нея. Обичам да оставам
насаме със себе си и да се връщам в миналото,
да се сещам за хора, които вече не са сред живите, но са ми оставили трайни спомени
и частица от себе си, по време на
израстването ми. Самотата ми напомня, че
не бива да се самозабравям.
Какво
ти дава представа за вечност?
Човешкият дух е
вечен, вечността е в нашето подсъзнание. Казах ви, че то е склад, в който се пази всичко.
Какви
чувства изпитваш най-често?
Много хора, когато ме видят за първи път, без да са общували още с мен, казват, че
им създавам чувството за
интелигентен човек, просто по визия. А
интелигентните хора били
чувствителни и емоционални. Не мисля обаче, че само те са такива.
Чувства има във всеки, въпросът е как ги изразяваш и какви нюанси им придаваш.
Обикновено психолозите определят
чувствата на човек според темперамента. Аз мога да кажа за себе си, че всеки един ден е различен като чувства и
преживявания, не мога да определя кои
преобладават най-много, кои ми се губят или напълно отсъстват. Но по-важното е,
че изпитвам нещо всеки ден, не съм
студенокръвен.
Какво
е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...
Склонен съм да се съглася
с мисленето и теориите на баба Ванга, която казва следното: „Няма човек, който да е роден само за щастие. Ето -
един е роден отличен работник, но няма щастие в семейството. Друг има и двете,
но пък няма здраве. Трети е здрав, но пък децата му са болни и т. н. Във всеки
човек има и добро, и зло. Така е устроен светът...”
За човечеството щастието е винаги мечта, затова в
нашите пожелания по различни поводи
си наричаме да сме здрави и щастливи. Знаеш ли, наскоро във Фейсбук мернах една
сентенция - не знам от кой е, но ме
замисли много. Тя е следната: „Идва
време, когато трябва да се научим да се отказваме от това, което искаме, за да
изберем това, което е правилно.”
И всъщност точно това е
щастието - да спрем да хленчим, да
се откажем от тази мания всичко до нас да е съвършено, а да изберем
това, което е правилно за нас и ще ни носи спокойствие и удовлетворение.
Свикнали сме да искаме идеалния човек до себе си, който да е красив, състоятелен,
осигурен, със стабилна професия и доходи, да има това и онова, да ни прави
такива и онакива изненади, да ни води насам и натам, а той все не идва и пропускаме
всъщност този, който не отговаря на нашите очаквания и изисквания, но се оказва правилният
за нас, според нашата същност, с който
наистина бихме си паснали и бихме били наистина щастливи. Но е важна ето тази част
в посланието: „ДА СЕ НАУЧИМ”...
Какъв
съвет би дал на едно дете или на другите хора въобще?
Прекалено съм млад, за да давам житейски съвети на аудиторията тук и не мисля, че имам кой знае какъв
житейски опит. Факт е, че обичам да
философствам, дано някои не ме помислят за дървен философ J, но нека като си получа тапията за образование, тогава да тръгна да давам професионални съвети :) Засега ще се въздържа. Истинските съвети човек може да си извади чрез учене от
собствения си опит и преживявания.
Какво
може да те разплаче?
Когато видя просещо дете или
човек, който е беден и в нищета. Просълзява
ме, като видя, че е на колене и протегнал длан, забил поглед в земята, за да не видиш очите му и търси
твоята милостиня, а ти може да го подминеш или да се спреш. Обикновено се спирам и заглеждам, и тогава си давам сметка, че
съм късметлия да се
родя и израсна в семейство, осигурило ми покрив
и приличен живот, а тия хора не са имали моя късмет. Затова си казвам,
че е абсурдно да хленча, да се вайкам и оплаквам, че не ми е такъв живота,
какъвто бих искал да бъде.
А
какво може да те накара да се усмихнеш?
Всеки ден се смея за безумни неща. Понякога дори изпадам в истеричен
смях и често хората, които ме
чуят да се смея, ми казват: ”Не знаем за какво се смееш, но чуем ли ти гласа и
кикотенето, и ние започваме да се смеем.
Смехът ти е заразен!”
Ако си
представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още
парчета, за да е цял и завършен?
Споменах, че вярвам в прераждането и с
оглед на това - всеки един
човешки земен живот е част от пъзела на неговата вечна
душа, всеки един урок, който научаваш тук, е част от пъзела, който нареждаш, може би докато стигнеш
до съвършенство и душата ти нареди
всички части (а земните животи са тези части) и спре да се преражда,
и остане завинаги в духовния свят. Може би звучи налудничаво, но усещам, че е така.
Какво
цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Дано не прозвучи егоистично, но ценя себе си и здравето си. Всъщност
здравето всеки го цени, всеки иска да е здрав,
за да се чувства пълноценен и потребен. Преди месеци бях на един семинар, на
фирма за хранителни добавки, и там лекторът
зададе въпрос: „Знаете ли каква мечта
има болния човек? Тя е само една.
Да оздравее. А здравият човек има много
мечти.” Да, ценен е самият живот и някак
не приемам хората, които с безразсъдство си посягат на него, просто защото не
са издържали на някаква трудност и – хоп, дай най-лесното -
да се затрием. Бъдете благодарни за живота
си, за това, което ви е създало, отгледало
и възпитало. Бъдете благодарни на семействата
си, независимо какво са успели да ви осигурят и какво не са. Вие произлизате от една къща, от един дом, от едни родители. Човек се ражда от любов и умира от любов - по нещо или към нещо!
Бих искал да завърша интервюто
си с теб с една
мисъл на Брайън Трейси.
Той казва: „Трябва да
изградим чувство на благодарност и да сме признателни за всичко, което се
случва с нас, знаейки, че всяка стъпка напред е крачка към постигане на нещо
по-голямо и по-добро от сегашното ни положение.”
Благодаря ти Кристина, че ме направи „Един от
нас”!
И аз
ти благодаря за откритостта и прекрасното интервю!
P.S. Можете
да пишете на Ян на следния имейл:
