Казвам
се Николина Барбутева. Родена съм в град Пловдив – най-прекрасното място не
само в България, но и въобще в света, поне според мен. Това е градът, който ми
е дал толкова много... най-вече свобода и сбъднати мечти. За Пловдив може много
да се говори, но по-добре е човек да има възможността да бъде част от него.
Аз
съм млада жена, изтъкана от своите си контрасти, лични борби и стремежи. Мога
да бъда ту скромна и добра, ту непредсказуема и изненадваща. Житейският ми път
никога не е бил лек, но дори и в това човек трябва да търси и намира смисъл, че
дори и удоволствие. Удовлетворяващо е да знаеш, че зад всяка постигната цел
стоят труд и усилия, които са били възнаградени накрая. Да си се борил до края
и да си напуснал бойното поле на живота окървавен, но не и сломен, е всичко, за
което можеш да бъдеш благодарен на Бога. Може да си преминал през последния
кръг на ада, но си преминал.
Какво
ми дава смисъл в този свят? Това са изкуството и работата ми. Обичам да пиша от
дете. Писането е моето убежище, моето истинско аз, моят глас, когато нямам
слова. Белият лист винаги ще те чуе и разбере. Върху него можеш да излееш
всичко. Няма грешни изречения или фрази, има само истински.
Работя
като учител. За тази професия думите не стигат. Дава и взима много. А кое от
двете е повече, ще замълча. Както по-горе написах, аз съм силен човек. Да си
учител също означава да твориш. Работата с хора винаги е била най-трудната, а
когато става дума за нашите деца, става поне два пъти по-трудно. Излишно е да се
заблуждаваме, че в тази сфера нещата у нас са в цветущо състояние, дори на
моменти е отчайващо, но да си учител винаги е било кауза. В трудностите
неизменно има и красота. Трябва да имаме очи за нея. Тя е в нас и около нас. Не
може да проспиваме дните си, вторачени в недостатъците и да сме слепи за
доброто.
По-горе
споменах, че смисълът на живота ми са творчеството и работата ми. Открила съм
ги много отдавна, още докато съм била дете. Израснах в среда, в която
библиотеката и училището бяха най-силните авторитети. Те бяха моето второ
семейство, тъй като нямах много истински приятели в живота си. Като малка имах
много тъжни моменти, с които все още не съм се справила, но животът продължава,
въпреки тях. В книгите и знанието намирах своето убежище. Омайваше ме
възможността да се потапям в аромата на познанието и да се оставям да ме
упоява. Винаги съм обичала безкрайността, а то е точно това – безкрайно. Само
ти остава да имаш услужлива памет, която да помни всичко, което си прочел, чул
или видял, и можеш да се чувстваш като властелин на знанието.
Като
малка виждах как библиотеката е посещавана от деца на моята възраст, особено
през лятото. Това ме караше да се чувствам добре. Още деца, които искаха да се
учат и да знаят. Малки момиченца и момченца, дошли да получат знание чрез
книгите. Някои бяха доведени от родители, баби и дядовци, или идваха сами, но
по една или друга причина бяха в библиотеката. Бях твърде срамежлива, за да се
запозная с някое от тях, но им се радвах, когато ги виждах. Библиотеката за мен
беше като второ училище.
А
сега къде са децата? Не са в библиотеките. Изгубени са из днешния материален
свят, който им диктува ценности, различни от ценностите, които имах, например
аз, като дете. Децата не общуват нито с книгите, нито със себе си. Общуването
между тях става все по-малко пълноценно. Къде грешим? В училището ли е грешката
или в семейството на днешния, тъй объркан, XXI век? Не е въпросът къде и в кого
е грешката, а как да я коригираме. Бих се радвала да има днес повече родители,
които биха посетили библиотека или книжарница, заедно с детето си. Ще е
изживяване и за двете страни, сигурна съм. Най-малко ще е разчупване на добре
познатото ежедневие. Щом аз, като учител, мога да разказвам на учениците си за
книги и за техните сюжети, могат да сторят това и родителите. Все още има сред
тях четящи хора.
Книгите
и любовта към знанието ме направиха, поне в моите очи, един успешен човек, тъй
като постигнах чрез тях набелязаните от мен житейски цели до момента – пиша и
споделям творчеството си с много хора, помагам активно в работата на любимото
ми читалище, работя отдадено за каузата си да просветлявам душите на децата на
България. Не съм избягала, останах в България, защото тук съм щастлива, защото
искам да родя и възпитам децата си тук, да ги науча на любов към книгите, да ги
възпитам в патриотичен дух. Останах, защото искам да давам и мога да го направя
за България.
Това
е страницата за личното ми творчество:
Линк
към страницата на първия ми роман „Афера“:
