Споделено от Нина Косева

Казвам се Нина Косева, съосновател съм на Юнити Студио www.detetovmen.net. Занимавам се с енергийна психология – водя индивидуални занимания и групови сесии, правя семинари. Водя и йога занимания.

Обичам да пиша, понякога пиша. Като малка и като по-млада пишех повече.

След няколко дни предстои представянето на стихосбирката ми „Без добавена захарна стойност” в София. Най-сетне склоних да извадя по-навън нещо написано. То се оказа малка, кахърна и много откровена стихосбирка.

Участвала съм съвсем неамбициозно в разни литературни конкурси навремето, за да споделям неща, които ме вълнуват. И съвсем неочаквано съм имала успех. В по-ранни години - по-очаквано :)

Публикували са мои неща. Присвоявали са мои неща.

Работила съм в печатни и електронни медии, много отдавна и за малко в една телевизия.

Макар че обичам книгите - разбираме се с тях дори само с докосване и помирисване - не чета много. Около мен винаги има кули от книги, но системата ми отхвърля преяждането с информация. Още от детските си години докосвам с нещата, дошли от личния ми опит, а не с прекопирани чужди. По друг начин и да искам, не мога да пиша. Мисля си, има приятни ерудирани хора, с които не бива да се срещаме на живо, за да не затихне без време взаимната ни симпатия. След като  те се сблъскат с моята информационна пустота, а аз – с тяхната претенциозна информираност.

Да не пропусна да спомена една голяма моя любов – музиката. Последна я споменавам, обаче е сред първите ми и нестихващи любови.

 

корицата на книгата 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Има такива, които принадлежат на душата и се развиват в едно вътрешно време-пространство. Има други, свързани с външни преживявания, като те също ехтят в душата. И все пак – без да поставям на трон майчинството (защото всяка жена има свой път), велик момент беше бременността ми и това, което дойде с нея. :) Силна беше срещата ми с един свещеник, който си замина преди няколко години и който беше истински старец (в смисъла на мъдрец) – от онези, за които разказват по книгите. Друга среща - с Индия. Имаше нещо неописуемо в изживяването ми на връщане оттам. Плаках не от мъка, не защото ми липсваше нещо, не защото ме теглеше пак и пак да отида, а защото сякаш една част от мен си намери мястото. Сълзи от дълбоко щастие. Не споделям често тези неща, държа се настрана от източната еуфория, а и съм преживявала много силни моменти в България също. Имала съм спиращи дъха и въздигащи духа мигове на Езерата и Мусала… Веднъж съм била на ръба между живота и смъртта там, на покрива на Балканите.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Най-трудните неща, които съм преживявала, са идвали от мен. Това са били мои реакции на случващото се, разтеглените ми граници (в моменти, когато e било важно да се погрижа за себе си), нагнетяването на емоциите ми до пълно изтощение и т.н. Ще ми се да ти кажа, че най-трудните неща, които съм преживяла, са свързани с външни случки или човеци отвън, но не мога. Защото не вярвам, че някой и нещо могат да са отговорни повече от нас за нас. Напоследък се научих да соча външния враг, за да уравновеся склонността си да соча все в себе си. Знам обаче, че това е временна истина.

В какво вярваш?

Понякога тази вяра е зад пелена, но дори тогава знам, че я има: вярвам, че всичко е за добро. Не доброто от черно-белите филмчета, които най-често си прожектираме, а онова - универсалното добро, което смесва всички бои и рисува голямата картина.

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Все повече вярвам в себе си. Относно другите – някой път съм се предоверявала, друг път съм била скептична. Имало е защо понякога. Въпросът ти вероятно касае централната настройка… Да, вярвам в хората, доколкото има в нашата природа една сигурна нишка, една здрава свръзка с източника. Вярвам в божественото в човека и се уча да съм внимателна с човешкото. Същото се отнася до вярата ми в мен - безусловно вярвам на божественото зрънце в себе си, на ядрото си.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Напоследък мечтая все за пътувания. А се надявам на благоволението си да ставам все по-осъзната. Шегувам се, но и не. Защото от нас зависи доста, от това да благоволим.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Има. Искам да имам повече време за срещи с хората, които обичам, с близки и приятели. Вярвам обаче, че ако нямаш времето да останеш достатъчно дълго насаме със себе си, е по-добре да не бързаш да се виждаш с другите. Човек се зарежда в качествено усамотение и чак после има какво да даде.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Много ми е важна, имам и любима книга по темата – „Окултната сила на прошката”, написана от внука на композитора Прокофиев. Разбирам прошката като възможност за прощаващия, не като подаяние за този, на когото се прощава. Не вярвам в раздаването на прошки отвисоко. Прошката е за нас самите – да почистим вътрешната си среда от емоционални, ментални и прочие паразити.

Що се отнася до рожденото ни семейство - щом признаем несъвършенствата му, щом видим ясно травмите си, трябва да разпуснем съда. Без да очакваме или изискваме.

Интересна ми е темата за прошката в партньорските отношения. Да се правиш на светец, когато любимият те нарани, е абсурд. Важното в такъв момент е да освободиш обидата и да се научиш как да поставяш изискванията си правилно, а не да даваш прошка. Освен ако не наречем прошка надмогването на обидата. Иначе и аз идвам от света на романтиците и мечтателите, вкопчени в духовните си идеали. Дълги години съм приемала, че не трябва да се изисква от партньора, защото би било равносилно на опит да го променяш. Едно е обаче да сме гъвкави и непривързани към резултата, съвсем друго е да отглеждаме слона на недоволството си под килима. Разбира се, че е естествено да имаме искания. Друг е въпросът, че е изкуство да се научим как да ги поставяме. Изкуство е и да се научим да разграничаваме чисто егоистичните, от тези, които са в полза на връзката. Един битов пример ще дам, понеже идва от действителна случка, на която съм била свидетел. Жена мести мебели, докато двуметровият й мъж си разцъква на компютъра. Тя вярва, че да поиска от него да се включи, означава да се опита да го промени и трупа недоволство, докато трайно се омъжествява. Плосък пример, разбира се. Има много повече зад него, но го давам във връзка с темата, която отворих и извън по-дълбокия контекст. В полза именно на връзката би било, ако жената се опита да запали желанието на мъжа да помогне. Не винаги другият е егоист, който не желае да съдейства. Случва се ние да сме тези, които не знаят как да се свържат с онази част от него, която е готова да откликне.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Чужди са ми клишетата, които ни учат как да живеем и ни сочат работещи постулати. Работещи за кого? Едно такова клише е „Живей в настоящето.” Скоро Гергана Папа написа нещо много хубаво през призмата на Хюман Дизайн и личните си наблюдения. А именно, че ако за по-неемоционалните хора е лесно да се задържат в настоящето, то емоционалните се разхождат из цялата картина, преди да стигнат до „тук и сега”. И че ако Екхарт Толе препоръчва да сме винаги в „сега”, то той вероятно изхожда от собствената си способност да присъства в настоящето. Да, съгласна съм иначе, че прилепването към спомените в миналото или към очакванията за бъдещето утежняват живота и съдбата. Това, което се опитвам да кажа е, че е добре да имаме предвид собствената си специфика, не тази на Толе или някой друг, било то експерт, духовен водач, свещеник или гуру. И винаги да тръгваме от себе си.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Обичам животът, животът е обич.

С три думи… път, промяна, възможност. Утре думите може би ще са други. Път навътре и навън, промяна – видима и невидима, възможност да се пренареждаме, да се напасваме към онова себе си, на което изначално не му трябва никаква специална подредба. То май цялото нещо, и трите думи, все около промяната се въртят. Промяната винаги е път, винаги е възможност. Дори застоят понякога е промяна и път.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?  

Очите на любимите ми хора, пролетните цветове навсякъде по света, Рила, Родопите, Балкана, някои закътани планински селца, приказни улички в пролетна (и не само) Будапеща и още много, много.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В себе си съм у дома. И си нося дома навсякъде. Ако говорим за външен дом – със стъпването си във Варанаси, а и въобще в Индия, имах усещането, че съм се завърнала вкъщи. В последните години пък развих силна любов към Будапеща, прибирам се там като вкъщи. Така съм се чувствала и в някои планини.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Мисля си, че макар в мен да има скептична нишка, макар да има и такава, която имитира песимизъм, всъщност съм оптимист. От тези оптимисти, които искат да виждат нещата такива, каквито са и стъпили върху цялостния им образ, да държат на фокус доброто. Едни такива интегрални оптимисти. Ако закриваме от поглед нещата, които не харесваме, за да се изкараме оптимисти, ние сме чисто и просто неосъзнати песимисти. При падането отвисоко върху нас ще се стовари истината и от удара с тежката й конструкция ще се строшат илюзиите ни. А истината идва с лекота, ако я обичаме.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Май това да искам да променям неща в себе си, ме е правило нещастна. Ето, към днешна дата, много искам да отслабна, защото много напълнях след раждането. Искам всъщност да променя отношението си към промяната, да съм повече в потока, да оставям с по-голяма лекота нещата да се случват. Всеки път, когато се приемам такава, каквато съм, промяната не закъснява. Основата на всяко настояване да се променяме и подобряваме, е разбирането, че сме погрешни. Ами не, ние сме правилни. Ние сме такива, каквито трябва да бъдем. Когато го разберем, спонтанно се подобряваме.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Вярвам в живота след смъртта. Не вярвам обаче някой да е напълно свободен от трепет пред лицето й, независимо от евентуална опитност извън тялото.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Любовта :)

Какво е за теб самотата?

Лицето на истината. Става дума за това състояние, когато си осъзнато сам, не самотен. Ако можеш да си сам, можеш да си и споделен. Самотността е нещо друго. Самотни се чувстваме, когато не обичаме себе си и колкото и да мислим, че копнеем някой да прогони самотата ни, подсъзнателно искаме точно нея.

Какво ти дава представа за вечност?

Няма как умът да си представи вечността. Някой път имаме преживявания отвъд познатото, които свиват до точка ежедневното ни съзнание и ни хвърлят във вечността. Имала съм такива и аз.

Търсиш ли смисъла на живота?

Въпреки че съм много емоционална, съм Близнаци, така че понякога ровя, търся. Смисълът не е за търсене обаче, по-скоро чака сгоден момент сам да те намери. Когато си притихнал. С което не казвам по източен маниер, че не бива да се мисли. О, бива и още как. Близнаците чувстваме и чрез мислите, мислите ни са фини антенки, с които улавяме послания от другите светове. Има мисли и мисли. Има тишина и тишина. Мислите могат да присъстват тихо, тишината може да шуми.

Какви чувства изпитваш най-често?

Различни.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Съвършеният ден е пълен с вниманието ми. Денят, през който пробойните в осъзнаването ми, че всичко е за добро, са минимални или ги няма.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Съвети не обичам да давам, освен ако не ми поискат. Ако обаче трябва да кажа нещо на дете, то би било да изживее безгрижно детството си. Макар че това е повърхностно пожелание, защото зависи от много неща. И май бих го казала на родителите – дайте на детето си детство.

Какво може да те разплаче?

Какво ли не. Плача за хора, за животни, на филми.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всяко едно искрено добро. Такова ме и разплаква.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

В моя хаос живее подредбата ми. Ако се видя завършена, добре пригладена и подредена, значи не съм аз. Пък и по принцип си мисля - ако някой твърди, че животът му е завършен, попаднал е в илюзия.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За всичко благодаря. Дори когато съм неблагодарна, дори когато ми е тежко, пак знам, че има за какво. Ценя способността си да се възраждам. Въпреки че сами си правим пепелта, от която се възраждаме. Един приятел казваше: „Създаваме си препятствия и геройски ги преодоляваме.”

Благодаря ти за отделеното време и споделените мисли! Желая ти всичко най-добро!

Благодаря ти и аз за поканата и за доверието, Криси! Беше ми приятно и полезно, видях се малко и отстрани :)

И на теб и читателите ти всичко най-добро!