Александър Цонков споделя...

Казвам се Александър Цонков. В интернет, както и в творческите среди използвам също и псевдонима Lostov. Обичам да се окачествявам с един от бисерите от „Господари на ефира“ – „Аз съм си обикновен човек съм си.“ Роден съм през 1982 г. в Сливен. Живея и работя в София. Женен съм и съм баща на най-страхотното момиченце на света. С писане започнах да се занимавам сериозно в началото на 2015 г. Започнах редовно да посещавам литературната инициатива „Истории от някога“ – четене на авторски разкази пред публика, да участвам в различни конкурси, да посещавам премиери на книги. От всички тези социални мероприятия се запознах с много хора от тези среди и с немалко от тях станахме добри приятели. За 2015 г. имам 4 публикации на хартия – три в сборници с разкази и една в периодично издание. В началото на 2016 г. бях приет за член в Клуба на авторите на хорър - Horror Writers Club Lazarus. През април получих първата си литературна награда – трето място на националния конкурс за публикуван къс разказ за автори до 35-годишна възраст “Рашко Сугарев” – 2016 г., организиран от Национален дарителски фонд “13 века България”. Тази година имам още два мои разказа, които са публикувани на хартия. Живот и здраве може да има и още – очакват се резултати от различни конкурси. А пък, ако е рекла Вселената, догодина ще мога да се похваля със собствена книга – сборник с разкази в жанровете фантастика, фентъзи, хорър, трилър, мистерии. Който желае, може да посети блога ми с авторски разкази и ревюта и/или да хареса авторската ми страница във Фейсбук.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

На първо място слагам раждането на дъщеря ми – за мен това е най-голямата ми радост. Всички останали успехи в личен план бледнеят пред това.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Смъртта на близки хора.

В какво вярваш?

В себе си, в енергията, която движи Вселената и все още в някои представители на човешкия вид.

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Да речем, че отговорих на това в предния въпрос, но да допълня. Въпреки нарастващата с трагично високи темпове простотия в много хора, все още се забелязват интелигентни проблясъци тук-таме. Искрено се надявам тези светлинки да не помръкнат, защото иначе всичко ще отиде по дяволите. За мен вярата винаги е била въпрос на лично осъзнаване и в никакъв случай не я асоциирам с каквито и да било религиозни елементи. Вяра и религия не са едно и също, въпреки, че второто успешно експлоатира първото и покварява автентичния му смисъл вече хилядолетия наред. Вярвам, че е дошло време да се отърсим от това ограничение и да продължим по истинския път на човешко развитие, защото ние имаме огромен потенциал, но по някакъв начин съумяваме сами да се спираме.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая все повече хора да започнат да мислят. И се надявам на това.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Предполагам семейството и приятелите.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Важна е. Нужна е.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Харесва ми да прескачам за малко напред-назад във времето. Но в общи линии вибрирам в настоящето.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Обичам Живота, надявам се и той да ме обича. Животът за мен е част от пътя на съзнанието. Когато физическото тяло умре, съзнанието продължава из разни неведоми енергийни селения. Три думи, хм... Енергия, Творчество, Следа. В този ред.

Кои са най-красивите гледки на света за теб? 

Усмивката на дете, изгрев, залез, свежи попълнения в банковата сметка – такива неща.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Сливен и Несебър.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата в собствените ми сили в комбинация с подходящите химични съединения. Все пак любовта е химия, нали?

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
 

Някои членове от семейството, някои приятели, Джон Уилямс, Ханс Цимер, Металика.

Искаш ли да промениш нещо у себе си? 

Да. Да бъда по-уверен.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам, въпреки, че ми се ще да си поживея в тази форма. Животът не приключва с умирането на физическото тяло, само се трансформира и продължава по пътя си.

А какво те кара да се чувстваш жив?

Интимният акт, прекарване на време с дъщеря ми, хубавата музика, плуването.

Какво е за теб самотата? 

Понякога е убийствена, понякога е необходима и полезна. Зависи от нагласата.

Какво ти дава представа за вечност?

Навярно Вселената, не знам точно.

Търсиш ли смисъла на живота?

Самият живот е един смисъл. Как ще го изживеем вече придобива различен смисъл.

Какви чувства изпитваш най-често?

На глад.

Какво те уморява? А какво те зарежда?

Уморява ме простотията на хората. Зарежда ме природата, смехът на детето ми, добрата музика, хубавият филм, отпуската, вдъхновението, завършено произведение...

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Щастието е това, което ме зарежда (виж по-горе). Съвършен ден... може би комбинация от гореописаните хубави неща.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да бъдат смели, да четат книги, да спортуват и да живеят с пълни сили.

Какво може да те разплаче?
 

Смърт или нещастие, свързано с човек или животно.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Нещата, които ме зареждат.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Този пъзел никога няма да бъде цял.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя това, което съм и съм благодарен на родителите ми, че са ме създали. Благодарен съм на близките ми, че са до мен, когато имам нужда и на приятелите за хубавите спомени и новите такива, които предстоят да бъдат създадени.

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искал да споделиш с другите – напиши го също!

Благодарности на Кристина за поканата. За мен е чест да бъда част от толкова разностранен и интересен блог. Желая здраве, непресъхващо вдъхновение и отбрани изискани напитки на всички!