Споделено от Валя

Представи се накратко.

Опиши се, както искаш - както ти възприемаш себе си. 

Ентусиаст, мечтател, пълна с енергия и оптимизъм, понякога малко нереален, но здравословен... Когато съм се родила, родителите искали да ме кръстят Вихра, но избрали да ме кръстят Валя, на баба ми Въла. Много си харесвам името, но Вихра може би щеше да ми отива повече.

През август ставам на 65, но не го вярвам, кръщелното ми се опитва да ме измами... Женена, развеждана, с деца, внуци и много опит в живота... Отворена за света, който се отваря ежеминутно пред мен... Завърших архитектура по времето на соца, но хич не ми беше интересно да работя като архитект. Тогава подлежахме на разпределение след завършване на висшето си образование и попаднах в една проектантска организация, която се занимаваше с проектиране на халета и складове, и аз, с моята артистична душа, така и не се вписах в непоклатимите стойности на задължителния български стандарт за панелно строителство. Сменях работните места в търсене на по-интересни професионални изяви, но така и не постигнах нищо повече от изпълнение на служебните си задължения. Най-добре се чувствах, когато, работейки към асоциацията по туризъм, имах шанса да се занимавам с обзавеждането и дизайна на туристическите бюра по границите ни, обичах командировките, срещите с хората там, имах все пак някаква самостоятелност и свобода да проявя поне малко личното си творческо виждане. С промените през 1989 г. бях една от първите, които напуснаха, за да работя за себе си. Направих си фирма и правих какво ли не, като дейност се разрешаваше всичко, което не беше забранено от закона. Справих се сравнително добре,  за разлика от много други образовани хора, които промените завариха напълно неподготвени за новия начин на живот.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Много са, и да искам не мога да ги изброя. Моят живот се състои предимно от хубави моменти, така го виждам аз. Имах много щастливо детство, с баба и дядо на село. Ходехме там през лятото. Баща ми беше голям пътешественик, беше взел от тези книжки, със стоте обекта в България, които трябвало всеки да посети и види, и ние ги обиколихме почти всичките. Водеше ни на море и спяхме на открито под звездите в нивите около Слънчев Бряг, тогава хотели нямаше и природата беше все още истински красива, палеше огън, правеше ни шишчета, след това минаваше бос през въглените, без да се изгори. След това имах много весел студентски живот, артистични, даровити колеги, с които сме отпразнували безброй празници в Копривщица и по морето. След това е раждането на децата ми, техните хубави моменти, техните успехи. За мен хубавите моменти са ежедневни.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Най-трудното нещо за преживяване, със сигурност не само за мен, е смъртта на дете в семейството. Когато това ти се случи, разбираш с колко дребнавости са обременени хората и как глупаво пропиляват безброй красиви моменти. Тогава наистина ставаш различен, въпреки че си изглеждаш същия... Няма по-голяма човешка трагедия от тази... Случи ми се... От тогава за мен има „преди това и след това“ за всяко нещо в живота ми.

В какво вярваш?

Вярвам, че освен гени, които наследява, човек сам изгражда себе си с мислите си, с намеренията си, с действията си, сам създава обкръжението си, сам определя начина си на живот, бъдещето си... Вярвам, че децата ни имат свой собствен вътрешен мотор, на който ние можем да наливаме гориво, но посоката избират те самите. Имам две деца, коренно противоположни...

Вярваш ли в хората? А в себе си?

Вярвам в хората, вярвам и в себе си... Това са свързани неща. При всяко мое ново познанство, на първо място поставям доверието, добронамереността.  В много редки случаи то остава неоправдано, дори и с хора, които други считат за ненадеждни. Ако се случи така, не се сърдя и не осъждам, приемам, че съм сбъркала. Но това се случва рядко и аз продължавам да вярвам в хората.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая като всички хора, да. Мечтая да осъществявам идеите си, които не престават да извират в мен; мечтая си да науча много нови неща, които да ми помагат в осъществяването на идеите ми; мечтая всички в семейството ми и приятелите ми да са здрави и успешни; да общувам повече с децата и внуците си, да пътувам, да снимам и да радвам очите на другите със снимките си; да споделям впечатления, да откривам и общувам с прекрасни непознати хора; да се виждам с дългогодишните си приятели... Списъкът е много дълъг, винаги имам за какво да си мисля и да си мечтая, затова и никога не страдам от скука.

 Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Ако нещо ми е важно, винаги намирам време за него. Стига и аз да съм важна за това нещо...

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да. С годините се убедих в това. Случи ми се, вече жена на възраст,  да се скарам с дългогодишни приятелки. Разсърдихме се една на друга. Като малките деца, не се знаеше за какво точно и кой беше виновен. След време, тъй като това ми тежеше, се обадих на тези приятелки и им казах, че им прощавам, да ми простят и те, и че го правя заради себе си, пък те, ако искат, да се сърдят или да ми простят. Зарадваха се, сякаш само това са чакали, и чудото стана, толкова беше лесно. Така че, не е трудно, всеки може да опита, ще му олекне, гарантирам.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?

Живея в настоящето, но мисля за бъдещето повече, отколкото за миналото. По-често си представям какво и как ще правя в бъдещето, това ме вдъхновява най-много.

Харесваш ли нашето време?

Харесвам го. Но ми се иска да бих могла да надникна и в по-далечно бъдеще, да видя какво ли още би могъл да изобрети човешкият ум. В миналото не ми се живее...

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Обичам да се връщам там, където вече съм била, особено ако там е останал някой, с когото съм се сприятелила. Искам да пътувам, колкото се може повече и да посетя колкото се може повече места и на всичките искам да се върна пак. Ненаситна съм... Като дете на военен лекар всяка година  живеех в нов град, учех в ново училище, запознавах се с нови деца. Когато пораснах, животът ми продължи почти по същия начин, с малко по-бавно темпо. Обичам да обикалям света, но много обичам и да се връщам в София - градът, в който съм родена.

Обичаш ли Живота? Опиши ми го с три думи.

Обичам живота много, с тази обич съм се родила. Животът, сам по себе си, е дом; животът е вдъхновение; приказка, която трябва да изживеем... Понякога с тъжен край...

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Аз виждам ежеминутно безброй красиви гледки, това може да бъде някой неповторим залез или изгрев, планинско езеро или безкрайността на океана, а може и да е някое малко цветенце, едва подаващо се измежду купчина камъни. Красотата е в очите на виждащия, а аз, за щастие, имам очи, които виждат...

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Споменах, че съм живяла  на много места, винаги съм се чувствала уютно. Или казано така: ако и душата ти е там, където живее тялото, то тогава си си у дома, където и да се намира къщата ти.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата ми, че животът е безценен, че всичко може да стане, ако го поискаш истински и се потрудиш това, което искаш, наистина да се случи. Без усилия не може...

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Моите родители. Не срещнах по-добър пример от тях за семейни отношения, уважение, доверие, взаимна свобода, обич към децата, любов и разбирателство между тях самите. Разбира се, подкрепяли са ме и мъжете до мен в съответния момент, но са ме и предавали. А родителите ми винаги са били желязна опора зад гърба ми, каквото и да ми се е случвало, каквито и да са били грешките ми.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Искам да сваля 2-3 килограма... Нямам по-големи желания за промени от това, макар и казано на шега. Харесвам се достатъчно такава, каквато съм, и искам да се развивам, да вървя напред, да осъществявам проектите си, не да променям личността си.

Намерила ли си призванието си?

То само ме намери. Завърших архитектура, но разбрах, че тази, желана от много други хора специалност, не е точното нещо за мен. След толкова години започнах да се занимавам с фотография, така както аз искам, да сътворявам красиви бижута, които да радват не само мен, но и другите, да мисля върху идеи и проекти, които са съвсем новоизлюпени, но знам, че ще ги последвам...

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Видях смъртта в очите, страшна е... Страшно е да изгубиш най-скъпото си човешко същество, което си отива нелепо от този свят,  все още непрогледнало за красотата му... Но това ме и кара да вярвам в живота „отвъд“, където ще се срещнем отново.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Когато правя това, което обичам, се чувствам жива. Това може да е какво ли не, включително и нищоправенето. Не съм от тези, които вечно са затичани нанякъде...

Какво е за теб самотата?

Знам какво е да съм сама, но не знам какво е да съм самотна. Винаги имам какво да правя. Безброй възможности са  само на една ръка или един поглед разстояние, стига да можем да ги видим...

Какво ти дава представа за вечност?

Вечността има много лица. Небето, облаците, планината, която се синее в далечината, грохотът на океана... Когато видях водопада Ниагара, това за мен също беше едно от лицата на вечността.

Какви чувства изпитваш най-често?

Вътрешна радост, вдъхновение, желание за нещоправене...

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Щастието за мен също има много лица - да виждам децата си щастливи и здрави, семейството си, приятелите си; непознатите хора по улицата, ако са усмихнати; щастието може да бъде една-единствена дума, усмивката на детето ти или на непознати деца, играещи навън, възможност да помогнеш на приятел, или пък обратното, да получиш помощ, когато се нуждаеш от нея; щастие е да успея да „хвана“ с камерата си някое птиченце, което се къпе във водата. Има толкова много варианти и възможности да направиш и другите, и себе си щастлив. Съвършен ден съм имала тогава, когато вечер, като си легна, в главата ми не звучи никакъв диалог, само приспивна песен.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Съвети лесно се дават, но трудно се следват. Бих казала, че сърцето е най-добрият съветник на всеки един от нас.

Какво може да те разплаче?

Много неща. И красивата гледка, и тъжният поглед на дете. Спомен, снимка, дума, филм... и малкото ми внуче, което пее песничка на училищното тържество...

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Усмивката е моят любим аксесоар, както казвам често. Каквото и да ми е на душата, усмихна ли се, се разведрявам. И когато моя приятелка след една трагична загуба в живота й ми каза: „С тази усмивка ти ме спаси“, разбрах, че усмивката не е само за нас, тя е предназначена и за другите. Затова се усмихвам и не се питам защо го правя. 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Аз, за щастие, съм от тези, които не обичат да подреждат пъзели... И не гледам на живота си като на пъзел, който мога да подредя и да си закача на стената... В моя винаги има какво да се допълни.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя много самия живот и съм му благодарна, че и той ме цени. Благодарна съм за това, че съм жива, обичана, здрава, за семейството си, за децата си и невероятните си внучета, за чудесния си съпруг, за прекрасните си родители, за истинските и виртуалните приятели, с които общувам. Благодарна съм, че съм тук и сега, и отговарям на въпросите ти, Кристи!

Пожелавам ти радост в  живота и успех във всяко твое начинание. А този проект е чудесен, да знаеш! Той събира толкова много хора в едно! Моите поздравления!

P.S. Проектът на Валя "Изкуството да остаряваме красиво" можете да видите във Фейсбук - facebook.com/The-Art-of-Aging-Gracefully