Споделено от Лилия Кашукеева

Казвам се Лилия Кашукеева, но за да няма много усуквания с фамилията, предпочитам творческия си псевдоним halfangel. На 32 г. съм, родом от Благоевград: прекрасно, слънчево градче, пълно с млади хора, мек климат и изобщо ... само с приятни неща.

Юрист съм по образование, но стремежът ми към свобода и независимост ме сблъскаха с доста различни професии. Като цяло, обичам разнообразието и предизвикателствата във всеки един житейски аспект. В крайна сметка – ако нещо не ни убива, то ни прави по-силни.

Имам зад гърба си 2 издадени стихосбирки: „Дворец на мечтите“ – издателство „Бон“, 2009 г. и „Сърдечни оттенъци“ -  издателство „Литературен форум“, 2013 г. Издаването на втората си книга „спечелих” като лауреат в националния поетичен конкурс „Димитър Бояджиев“ – гр. Пазарджик. През 2014 г. стана факт първият ми опит в редактирането: „Изгнаници на този свят“, избрани стихове на Мигел де Унамуно, плод на успешното  ми сътрудничество с преводача Николай Тодоров, на който благодаря безкрайно. На този етап търсенията ми в личен план ме доведоха в Стара Загора. 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Харесвам всички периоди от живота си, като цяло. Всеки ме е обогатил по някакъв начин: взел ми е нещо, а ми е дал друго. Имах незабравимо детство, поучително юношество, спокойни студентски години и противоречив период на „след дипломиране“. Човек сам трябва да „оцветява“ живота си.

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Две са нещата, които са ми били, а и за в бъдеще ще ми създават трудности: смъртта на близки хора и предателството. Според мен, с израстването, колкото по-зрял ставаш, толкова повече трудности срещаш. На пръв поглед звучи парадоксално, но като се замисля, е съвсем в реда на нещата. Ако в пубертета си бил объркан тийнейджър, който не знае какво, защо и как го иска, още по-малко пък защо иска НЕЩОТО, то идва определен момент, когато тези „екзистенциални“ въпроси се поизбистрят в някаква степен.

В какво вярваш?

В Господ, в себе си, в Доброто. Не съм фанатик, но съм религиозна.  Твърдо. Старая се да изповядвам определени норми, принципи и ценности, без да изпадам в крайности.

Вярваш ли в хората?

Все още да. И аз не знам защо, просто съм позитивна. Предпазлива съм обаче, и наистина е трудно да се стигне до същността ми. Наивността е вредно качество и е опасно човек да се пре-доверява в днешно време.

А в себе си?

По принцип не си вярвам особено, иначе се разочаровам понякога. Нещата рядко зависят напълно от самите нас, винаги има обективен, външен фактор. По-скоро вярвам в късмета си; в това, че ще ми бъде помогнато, ако си изиграя добре картите.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да изградя стабилно семейство и да възпитам културни и образовани деца, с които да се гордея. Нямам мечти в творчески план, леко съм обезверена. Развивам се, но съм далеч от мисълта за издаване на нови книги. Поне засега.

Надявам се ситуацията в България да се променни коренно: да няма корупция, беработица, бедност. Направо WORLD PEACE.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

На мен времето не ми достига абсолютно никога. Винаги бързам, закъснявам и т.н. Проблем ми е да си организирам времето правилно, признавам. Разсеяна съм, що се отнася до задължения, които не са ми особено приятни и все гледам да си намирам друга работа, вместо да ги върша. Иска ми се да можех да се задържа повече време над книгите, но както каза наскоро моя приятелка, вероятно още не съм попаднала на подходящата книга. Важните неща гледам да ги правя де, доста съм примерна напоследък.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, ако е искрена. Аз умея да прощавам, но винаги си имам едно наум. Просто опитът ми показва, че някои хора не искат да се променят – не че не могат, а не искат и е малко безсмислено да им прощаваш, при положение, че пак ще повторят същата грешка на 100 %.

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

В настоящето, изцяло. Миналото си е минало, остава си някъде там, не се изгубва, но избледнява  постепенно. Мисля за бъдещето рядко, в днешно време е лукс да трупаш дивиденти за бъдещето.

Харесваш ли нашето време?

Не, но донякъде ние сами сме виновни за положението си. Важното е да изградиш своя микро Вселена, която да поддържаш и разширяваш постепенно. Не го ли направиш, си обречен.

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Божи гроб, Мачу Пикчу – знам ли? Ходила съм на ужасно малко места, но за мен е важно не докъде ще пътуваш, а с кой ще го споделиш. Иначе въображението ми не спира да пътува, поне това е безплатно.

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Обичам живота, разбира се. По Вапцаровски го обичам, като малко дете. Виж, с трите думи ме затруднявате, или всъщност не – сега се сещам как преди няколко години бях измислила формулата за пълно щастие ЗОР: здраве, обич, работа. Това е то, животът - какво повече ни е нужно?

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Всеки ден виждам красиви неща около себе си. Дребни наглед, но красиви. Загубя ли красивото, вероятно ще спра да пиша: един от най-големите ми страхове.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

При баба ми в Тетевен. Там е тихо, спокойно и уютно, а тя е човек, който винаги се е стараел да обгрижва и най-дребните нужди на гостите си.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата. Надеждата. Любовта. Инатът. Времето, което лекува всичко.

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Мама и тати, естествено. Само в началото обаче, твърде съм непокорна. От всеки можеш да си „откраднеш“ по нещо и в този смисъл съм голяма крадла.

Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Да. Да чета повече и да съм по-съсредоточена и по-малко податлива на хорски приказки.

Намерила ли си призванието си?

Пак труден въпрос, но аз такива ги обичам. Не мисля, че съм го намерила, все още съм „нещотърсачка“.

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

По-скоро се страхувам от старостта, смъртта е неизбежна и непредотвратима. Никой не живее вечно. Душата продължава да живее, но къде ще отиде – в Ада или в Рая? Това е въпросът.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Малките наглед неща – сутрешните лъчи, търкулнали се по лицето ми; хубавият сън, който съм сънувала; топлото присъствие на любимия човек до мен ...

Какво е за теб самотата?

Ужасно нещо. Самотата е агония, отритнатост, неразбиране. Мога да съм сама и обичам понякога, но не и да съм самотна. Човекът е социално животно.

Какво ти дава представа за вечност?

Има вечни романи, вечни песни, Господ е вечен. Човешката представа за вечност е твърде ограничена и истината е, че сме за твърде кратко на този свят, за да усетим вечността. Океанът ни се струва вечен, но всъщност доста се е променил с времето. Един ден дори може да го няма, заедно с дълбокото синьо небе. Никой не може да е напълно сигурен.

Какъв е смисълът на живота за теб?

Да направиш принос за хората след теб, да оставиш нещо след себе си, някаква следа – книга, песен, дете. Просто... нещо, което да напомня, че те е имало, за добро или зло.

Какви чувства изпитваш най-често?

Гняв, болка, любов, загриженост.

Какво те уморява? А какво те зарежда?

Негативните, намусени хора, вечно мрънкащи и недоволни. Зареждат ме непукистите, градивните личности, които се борят със зъби и нокти, за да успеят. И детските усмивки ...

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Уикенд.  Аз и моят човек будим двете си дечица със смях и боричкане, мажем сандвичи и тръгваме на разходка в планината. Правим си пикник на зелена поляна, играем различни игри. Вечерта се връщаме уморени, но доволни.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Три неща, казани от покойните ми дядовци: „Не се ядосвай! Това са бели ядове.“, “Никой не се е родил научен.“, „Няма не мога, има не искам.“

Какво може да те разплаче?

Зависи от моментното настроение, но може да бъде дори песен. Грубостта ме разплаква най-често, невъзможността да поправя неизбежното.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всичко.

Чувстваш ли се обичана?

Страх ме е да кажа „да“, може би след няколко години пак трябва да ме питате.

Как би описала Любовта?

Стихийна, неувяхваща, неразумна.

Кое е доброто, което са сторили за теб и няма да забравиш?

Малцина са ми помагали, живеем в егоистичен свят. Не мога да подредя добрите неща в някаква скала, но не съм забравила стореното в моя полза.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Наполовина вероятно? Все не мога да намеря мястото на някои парчета и ги местя постоянно. Надявам се да го подредя напълно някой ден.

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Той, моят пъзел, е мъничък още. Всеки ден идват нови и нови парчета, и аз размествам ли, размествам.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя това, на което са ме научили. Не само родителите, а и приятелите, и неприятелите ми. Най-голяма благодарност изпитвам към родителите си, защото знам, че не им е било лесно да ме превърнат в това, което съм днес. Не мога да не съм признателна, дължа им съществуването си.

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Доста обширен въпросник, както лексиконите едно време! Много неща споделих и дано някой има  ТЪРПЕНИЕТО ДА ГИ ПРОЧЕТЕ :)

„Patience is a virtue”. A ето и награда за търпеливите:

МОЯТ СВЯТ

В моя свят има всичко. Наистина всичко,

Виж! Прорязва луната щастлива звезда.

Вън снегът пада някак вълшебно различно,

а гората е стар таласъм, изгладнял.

Спи прозорецът спретнат, с букети закичен,

вятър гони магии и скубе слънца.

Скърца покривът дървен със смях на момиче.

Тротоарът е звяр, приветливо зъбат.

Две кокетни снежинки под улична лампа

си говорят за модата този сезон.

Спри! Преди да помислиш света ми за шантав,

моля те – почерпи се с бисквити „Любов“!