Споделено от Даниела Василева

Здравейте! Казвам се Даниела Василева. Преди всичко съм човек и искам да се чувствам човек. Иначе имам филологическо образование, съществената част от професионалния ми път е свързана с журналистиката и творенето на текстове, по призвание съм радетел за справедливост, равноправие и добри отношения, за живот без тормоз и насилие. Една от професионалните ми гордости е списание „Мама”, което създадох през 2000 г. и на което бях главен редактор в продължение на 11 години.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите моменти в живота ми са ражданията на двете ми деца. Светъл период (макар и много труден) настана, когато след 12 години брак в ситуация на насилие, намерих сили и воля да започна нов живот. Изпитах голяма радост, когато малкият ми 6–годишен син отново беше при мен след месеци на принудителна раздяла и невъзможност да го виждам и общувам с него. Хубав и много специален период беше родителството ми, докато живеехме заедно с децата ми, макар и самотно и изпълнено с много отговорности и трудности от всякакво естество. Удовлетворяващи периоди имаше и в професионалния ми път. Радвах се, когато разбирах, че много хора харесват това, което правя, че то достига до тях, вълнува ги, помага им. Пиша в минало време, защото от няколко години се наложи да обърна внимание преди всичко на здравето си.

 

Кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

В живота ми има много трудности от гледна точка на тежки събития, травмиращи преживявания и емоции. Така е още от детството ми. Някои от проблемите преодолях, с други се боря, трети се опитвам да приема. Все пак има и най-трудни дни и те са свързани със случка с дъщеря ми, когато тя беше на 29 години и която не бих могла да разкажа, тъй като я касае лично. Много трудни събития в живота ми са разделите с двете ми деца, които се случиха, когато те вече бяха много пораснали (синът ми на 17, дъщеря ми на 29), но станаха при особени обстоятелства.

Смазващо тежки бяха годините, в които бях обект на пряко физическо насилие и психически тормоз от човека, когото бях приела за най-близък. Бях толкова отчаяна, изтерзана и съсипана, че когато избягах от него с решението никога повече да не се връщам, исках да постъпя в манастир, защото само там виждах надежда за успокоение на душата ми. Една игуменка ме убеди да не го правя. Имаше период, когато, за да се справя финансово и за да има сигурност за мен и децата ми, се налагаше да работя на няколко места – учителствах в училище, работех на хонорар като редактор в издателство и давах частни уроци на 3-4 деца по домовете им. Спомням си, че когато се прибирах, краката ми се преплитаха и ми се виеше свят от преумора. Много трудно ми беше и в един друг период, когато работех при много ниско заплащане и за да оцелеем, се наложи да взема наемателки в едната стая на малкото ни двустайно жилище.

В какво вярваш?

Вярвам в това, че ние хората сме призвани да се учим цял живот и че можем да подобряваме живота си и отношенията си. Вярвам в това, че все повече хора ще осъзнават колко важно е доброто общуване. Вярвам, че има хора, които наистина се обичат и че това може да продължи цял живот. Вярвам в съществуването на обичта! Не в идеалната, а в обикновената човешка обич.

Вярваш ли в хората?

В общ план по-скоро се надявам, че хората ще съумяваме да намираме добри общи решения. И се моля да бъде така.

А по-конкретно – хората са различни. Много ми се иска да вярвам на всички, които са мои близки и приятели. Но съм страдала от предоверяване, затова бих казала, че доверието е нещо, което се гради във времето, в конкретни ситуации, в конкретно общуване. За съжаление, животът ме сблъска с хора, на които не може да се вярва и не е добре да се вярва. Имам и близки хора, на които много искам да вярвам и се опитвам да вярвам, макар и да съм изживяла разочарования. Има и хора, на които вярвам. Най-важното е да бъдем колкото се може по-искрени и със себе си, и с другите. Понякога това е трудно.

А в себе си?

Мисля с добро за себе си. Старая се да си вдъхвам вяра. Вярвам в своята честност и добронамереност – към себе си и към другите.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е свързана със случило се нараняване, с допуснати грешки. Няма безгрешни хора и не би могло да има, на всеки може да се случи да сгреши, човешко е наистина. Някои грешат повече, други по-малко. Някои се учат от грешките си, други сякаш трудно съумяват. Има грешки по-големи, повтарящи се, тежащи, които много нараняват и трудно се прощават, има и по-леки грешки, приличащи повече на недоразумения. Има хора, които грешат предимно във вреда на другите, и такива, които грешат най-вече във вреда на себе си, има и други, при които е по-смесено. Важно е да не се притесняваме да говорим за грешките, да се стараем да изясняваме отношенията си с другите по честен начин, защото това хем помага за осъзнаване на грешката, хем сближава, хем стопява товара на самите грешки. Важно е да имаме стремеж да се учим да допускаме по-малко грешки, за да не нараняваме другите и себе си. Важно е да можем да съчувстваме на себе си заради грешките, без да се самобичуваме, да можем да се извиняваме и да се коригираме.

Аз преди всичко искам да простя на себе си – за прекаленото ми търпение, за грешките от незнание, за това, че някои проблеми бяха и са прекалено тежки, за да мога да се справя така, както би ми се искало.

Когато се заговори за това да прощавам на другите, ми става тъжно, защото не е като да няма какво да прощавам. Иска ми се да простя на всички всичко и да ги помоля да внимават повече и да подхождат с грижа към отношенията ни. Иска ми се да ги убедя, че стремежът към власт, сила, превъзходство и доминация съсипва отношенията. Обичта е взаимна доброволна отдаденост, не е принудително притежание, не е внушаване на страх.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

Вярвам, че настоящето е най-важно и трябва да съм обърната преди всичко към него, да го изживявам по-пълноценно. Стремя се да бъде така. Но минало и настояще са свързани. Не може да се разрежат, да се отделят и миналото да се прибере някъде и да се забрави. Пък и времето постоянно тече – настоящето става минало, бъдещето става настояще. Аз ходя на психотерапия –  това ми помага да се справям с натрупаните болки в миналото и да не запълвам с тях настоящето.

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живяла?

Живеем във времена на много и големи човешки постижения, както материални, така и като знание за вътрешния свят на човека и човешките отношения. От друга страна, светът – по-близкият и по-далечният, е пълен с проблеми – бедност, потъпкване на човешки права, несправедливост, войни. Но каквито и недостатъци да има времето сега - именно то е нашето време, моето време.
Не ме тегли към минали епохи. Бих живяла в бъдещи времена, в които хората няма да се интересуват от вражди и насилие, ще се зачитат един друг и отношенията ще са по-усъвършенствани, с повече истинска обич.

Кое пътуване е най-важно за теб?

Има правилна обич и аз искам да пътувам към нея, тя е и пътят към другите. Важно е пътуването към личните ми истини, към страховете, болките и раните ми, към справедливостта, към искреността в общуването и към взаимността.

Какво е за теб Живота сега? Опиши ми го с три думи.

Желание да имам радости.

Кои са най-красивите гледки на света за теб? 

Най-красивата гледка е да видя обич и искреност в очите на човек, когото обичам. Радвам се, когато видя и други хора, които наистина се обичат. Става ми светло на душата, когато се срещна с човещина, със справедливост, с уважение и зачитане.

Ако говорим за природа, то най-красиви са тези планински гледки, които съм видяла лично с очите си. И си представям: Урдиния циркус в Рила. Язовир „Бели Искър” и долината му. Страшното езеро, гледано от връх Голяма попова капа. Сред красивите гледки от Витоша има една невероятно живописна – към Самоковското поле и Плана, вижда се чак язовир Искър, вижда се и Рила, и Стара планина.

Виждала съм невероятно красиви планински цветя, необикновено разнообразни, пъстри и нежни.

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

У дома.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата, че животът е уникален дар. Приемането, че е нормално да има трудности. Търся упование в себе си и в другите.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?

Тази вяра носи успокоение и затова ми се иска да вярвам, че е така.

Какво е за теб самотата?

Състояние, което ми е познато. В много периоди от живота ми съм се чувствала самотна задълго. Бях самотна като дете, чувствах се самотна съпруга, станах самотна майка, бях самотна жена.
Изпитвам самота, когато имам нужда от емоционално близък човек-половинка, а не го намирам. Трудно приемам такава самота, тя е потискаща. Чувствам се самотно и когато се сблъскам с лошо отношение на близък човек към мен. Тягостно самотно ми е и когато имам сериозни проблеми, затруднения, а нещо ме възпира да говоря за тях.

Когато живея сама, но имам топли отношения с близки и приятели, самотата ми много се смекчава, дори изчезва. По принцип се нуждая от немного приятели.

В днешно време се чувствам по-малко самотна. За това ми помага и психотерапията. Интернет и фейсбук също ми помагат донякъде.

Какъв е смисълът на живота за теб?

Смисълът на живота е в самия живот и в неговото подобряване. А големите радости на живота са взаимната обич и уважение, родителството, отглеждането на децата. Добре е в живота да и има някакъв ред - достатъчни материални условия, професионална реализация, обществена ангажираност, но и почивка и свободно време. Добре е човек да не изпада в крайности. Аз например, за да се справя с отчаянието, с големите отговорности и ужасните житейски събития и травми, започнах да работя много, прекалено много. Отдавайки се на работата, потисках нуждата си от почивка, не си взимах отпуски и така... с години. Ежедневието ми се състоеше само от работа и грижи за децата. Нямах сили за нищо друго! Нямах сили дори за почивка извън необходимия сън и вървенето пеша след работа. Не виждах от кого да потърся помощ. Това ме изтощи, отне ми човешките радости на нормалния живот. Но не виждах друг начин да оцелея, да се справя с отговорността да отгледам децата и да им осигуря приемливи условия за живот и израстване.

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

Оптимизмът, позитивната нагласа – на тях се опирах през годините. Обичам положителните емоции, макар че всъщност все не ми достигат. Изпитвам повишена тревожност и страхове, вследствие на многото травматични събития в живота ми и основно заради това ходя на психотерапия. Що се отнася до негативни емоции като яд, раздразнение, неодобрение, приемам, че е възможно (като всички останали хора) понякога да ги изпитвам и че това не ме прави лош човек, напротив – прави ме човек. Не заради емоциите си сме по-добри или по-лоши хора, а заради някои постъпки вследствие на недобре разбрани, неосмислени, затаени или потиснати емоции.

Как възприемаш страданието?

Сигурно на всеки човек му се е случвало да страда и в този смисъл смятам, че душевното страдание в определени граници може би е неизбежно. Понякога то е свързано със сложността на живота и нормалния му ход. Възможно е страданието да бъде необходим урок, път, който трябва да се измине, за да настъпи осъзнаване, промяна, макар че нормалните пътища би трябвало да са други. Най-много тежи страданието, което е следствие на жестокост, принуждаваща потърпевшия да се чувства безсилен, безпомощен, смазан. Тъжно е, че понякога това се случва в семейството, там, където би трябвало човек да се чувства най-разбран и приет. Продължителното страдание действа изтощаващо, смазва духа и затова трябва да се търсят начини да се намалява, да се преодолява, да има несъгласие с него.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Предпочитам обикновения хубав ден, в който са се случили неща, водещи до онова състояние, когато чувствам, че вътре в душата ми се разлива топлина.

Как би описала Любовта?

Предпочитам обичта пред любовта. Обичта е съчетание на чувства и разум. Любовта е нещо друго, различно от обичта, понякога много близо до нея, но понякога далечна й. Любовта може да бъде непреодолимо влечение и да бъде сляпа. Любовта може да бъде травматична, обичта – не.

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

И на детето, и на останалите бих казала: Научи какво означава насилие и не го прилагай! Не го и приемай! За физическото насилие е по-ясно, но научи какво означава и психически, и емоционален тормоз. Учи се на общуване с обич, без тормоз!

А какво може да те накара да се усмихнеш?

При най-малкия повод бързам да се усмихна. Това е и начин да се справям с мъката.