Споделено от Илияна Делева

Илияна Делева. Жена. Майка. Учител. Човек, който обича думите и затова чета много и всичко, което открия. Пиша, доколкото мога.

illa.blog.bg

ildeleva.blogspot.com

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Имах прекрасно детство. Макар някои днешни деца да не повярват, че тогава е било забавно – всъщност ние играехме и се учехме на неща за живота по много истински начин – в градинките, в дворовете, по лагерите. Прекрасни мигове съм преживявала и като възрастен човек: създаването на „Книгите – пространство за българските книги” от фондация Буквите, срещата ми с хората, с които работихме в екип и с които останахме приятели. Всеки завършил випуск четвъртокласници за мен е една малка победа на порастването. Моментите, в които съм откривала, че дъщерите ми са вече големи хора също. Радост е всеки добре написан текст.

А кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?

Всяко начало е трудно. За мен деветдесетте бяха трудно време. И в личен, и в обществен план погледнато. Тогава всичко хем се променяше, хем пък изобщо не се промени. А аз седях вкъщи и отглеждах първо едно, после две бебета. Плачех. Мечтаех да се включа в истинския живот. Да започна да работя. И когато това се случи – всеки първи клас, всяка нова идея, всеки нов ученик – носеха и носят в себе си трудностите на прохождането. Но всичко това се преодолява с любов.

В какво вярваш?

Вярвам в човека. Вярвам в собствената си сила. Вярвам в магията на думите.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?

Да. В смисъл, че направеното от нас остава. Споменът за нас остава у някого.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

В личен план – да напиша и издам истинска книга най-после; да видя как думите ми достигат до хората. Като майка и учител се надявам на по-добро бъдеще за децата, но бъдеще, което те са изградили с много усилие, труд и обич. Като човек и българка – да започнем да проявяваме малко повече социална чувствителност и политически разум: всеки поотделно и всички заедно.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето винаги не ми достига. Все искам да има още минутка за добрите срещи, още час за домакинство (не съм перфектна домакиня), още няколко минути от учебното занятие за още малко знание, още няколко часа в денонощието само за писане. Не смогвам да прочета всички важни и хубави книги (да не говорим за ценните препрочитания).

Важна ли е прошката в твоя живот?

Докато бях по-млада, трудно исках прошка, сякаш ме болеше да кажа „извинявай, прости”. Сега не е така. Мога да спра и да го направя във всеки момент. Аз самата съм простила на всичко, което ме е наранило. Или просто съм спряла да мисля за него и за хората, които са ми го причинили.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

И трите са важни. Паметта за миналото. Надеждите за бъдещето. И днешният ден – в който всичко се случва точно сега.

Харесваш ли нашето време?

Трудно е да се отговори едносрично. В някои отношения то е перфектното за мен. Но пък срещам толкова много болка и страдание. Може би не е причината във времето…

В коя друга епоха би живяла?

Като дете четях доста фантастика. С удоволствие бих се преместила в бъдещето.

Кое е най-важното пътуване за теб?

Сякаш предстои. Имам такова усещане.

Обичаш ли Живота?

Да!

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Напрежение. Болка. Надежда.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Представям си място: стоя на скала, пред мен е морето, някъде в далечината се слива с небето. А над мен се издига планина – по склоновете й - дървета. Всичко е много синьо, много зелено и много слънчево.

Къде се чувстваш най-добре? Какво ти дава усещането, че си „у дома”?

Аз лесно се привързвам към места и хора. Но истински „у дома” като че ли съм се чувствала най-дълго време на вилата на родителите ми – село Равнище, сгушено в полите на Стара планина. Ранното ми детство премина при едните ми баба и дядо в Казанлък – там усещане за дом ми даваше цъфтящата в двора на детската градина магнолия (само докато цъфти :) ) Черноморец е едно място, в което сякаш душата ми се почувства у дома. Затова и се връщам там. А може би трябва да се почувствам у дома вкъщи, в София – тогава ще съм спокойна…

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Инатът ми. ;)

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние?

Родителите ми. Съпругът – май и двамата осъзнахме с времето, че неговата съдба е да се грижи за мен. :-)

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си?

Много неща. Искам да се науча да бъда строга. Искам да се науча да бъда по-малко емоционална. Да приемам нещата по-малко лично. А може би е невъзможно?

Намерила ли си призванието си? С какво искаш да те запомнят?

Знам, че трябва да пиша. Думите са моето истинско призвание.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Радостта от порастването, от постигането.

Страхуваш ли се от Смъртта?

Не.

     

А от самотата?

Не я познавам.

Какво ти дава представа за вечност?

Скалите.

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

Радост и разочарование. (И не, не играя със звукописа.) И благодарност всеки ден.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Тези два въпроса са несъвместими. Щастието е едно, а съвършеният ден е друго. Щастието е стремежът към него. То се крие в постигането. В успеха. Поне за мен. А съвършеният ден: на прекрасно място – по-горе описах едно, сама, в тишина…

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не се отказвай. Прави това, което ти е трудно, докато не успееш все пак. Мечтай.

Какво може да те разплаче?

Всичко. Най-тъжното нещо, което видях при едно пътуване – слънчогледи след пороен дъжд. Бяха свели главите си под пояс, стъблата им джвакаха в кал – дълбока, гъста и рядка. И трябваше да чакат слънцето…

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Всичко. Усмивка на дете със сигурност. Усещането за движение. Танцът.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Разхвърлян е като преди началото на играта. Парченцата са извадени от кутията. Изсипани са на купчинка. Подреждането се случва в момента. А дали някое парченце липсва? Още не знам. Може би е някъде там между неподредените.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За всеки миг. Той или е успех, или е урок. Не бих искала друг живот. Този си е моят. 

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също! 

Един неоптимистичен финал – от още непубликуван никъде мой разказ: 
„Юнак Янко остана сам с песента си. Но вече бе разбрал, че имаш ли цел и песен, и помощници ще се намерят. Беше открил в себе си една огромна болка: любовта и самотата са сестри. „Красиво беше, пусто да остане, препускането ни…”  – засвири той с уста.” 

И аз съм малко този Юнак Янко :-)