Споделено от Мария Никова

Казвам се Мария Никова. По професия съм библиотекар-библиограф. През 2011 година, в навечерието на Гергьовден, избрах да създам Страничката на Мари. (facebook.com/sidemarie) Година по-късно създадох личния си блог "Pieces of Ia" (marinikova.blogspot.com) и авторската си страница "Pieces of Ia" във Фейсбук към него (facebook.com/PiecesIa), в които и до днес споделям себе си. С течение на времето разбрах, че писането ми се случва с лекота, че се усещам изпълнена и вдъхновена, когато съумявам да предам в няколко думички света си. Когато разбера, че съм нечия причина за усмивка, когато ми споделят, че съм докоснала, че са намерили частица от себе си в мен. Пиша, защото помага. За това, което правя и съм, имат думата всички, които ми отделят от времето си, за да ме усетят. Благодарна съм им от цялото си сърце, че всеки ден, по малко ме осъществяват. Иска ми се да съумея да предам, с целия този текст, онази частица душа, която докосва в усмивка, едно истинско благодаря. С доброта.

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавите моменти в моя живот са невидимите кореспонденции с душата, които личат по издайническите присъствия на бялото в косите ми. Най-щастливият период винаги е предстоящият.

А кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?

Най-трудно преживявам болката и предателството. Еднакво ме боли, еднакво се справям – отминавам.

В какво вярваш?

Вярвам в доброто.

Вярваш ли в хората?

Вярвам в себе си. Ако тази увереност я има, може да се случи да повярваш и в хората.

А в себе си?

Вярата не е убеждение, че си по-по и най. С вяра се раждаш. Това, че те има е знак, че има защо. Останалото в живота, определяме често пъти сами.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?

Да, вярвам. Все едно да не знаеш, че имаш душа…

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтите са нещо съкровено и лично. Споделеност между теб и сърцето. Надявам се  добротата да не се уморява. Да я има!

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Времето никога не ми стига. Но важните неща са на преден план. Те са като специалните хора-  за тях винаги намирам време.

Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката. Ако не си я дал на себе си, не я давай на никого. Най-трудното нещо, но и най-лековитото. Да си простиш. Да послушаш вътрешния си глас. Да си спомниш, че прошката не е по-различна от обичта. Съвсем еднакви са. На себе си, често не прощавах. Минало. Простих си, далеч преди Сирни Заговезни, преди любимата домашна халва. Това не се преподава, за да го научиш. Това е молба на душата. Слуша се, защото има какво да ти каже. (…) Прошката не се схваща. Прошката не е решение на сложни взаимоотношения. Прошката не е "извинявай". Прошката не е "упреквам те". Прошката не се напомня, малко след като си я "дал". Не напомняш, че обичаш, нали? Прошката е начинът, по който си обичан и обичаш. Усещаш. Умееш. Отдаваш. Тайната да си някой в нечий живот, е да умееш да се поставяш на неговото място, да обичаш, безусловно. Да простиш е същото.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

Моето “сега” ми е важно. “Напред” зависи от “сега”.

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живяла?

Нямам избор – харесва ми. Щом ме има точно в това време, значи е дошло да ми покаже, че има от какво да се поуча. 

Кое е най-важното пътуване за теб?

Пътуването към себе си, разбира се. Това е приключение, от което няма отказ. Непрекъснато движение, от което няма слизане. Понякога е романтично, както пътуването с влак, понякога е скоростно и не ти остава време да се огледаш и да чуеш себе си, понякога просто е едно цвете от една разходка. 

Обичаш ли Живота?

Дарена съм с живот, пазя го. Всякак. Боря се, утихвам, но не спирам и не се предавам.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Вяра. Обич. Път.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Най-красивата гледка са очите на дете.

Къде се чувстваш най-добре? Какво ти дава усещането, че си „у дома”?

У дома съм там, където съм обичана. Където ми е спокойно, където съм нужна. Където съм пожелала да ме има.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата в собствените сили. Моето “давай, ще стане!”

Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?

На първо място родителите ми. Това са хората, които ме обичат безусловно. Приятелите ми, които са ми вдъхвали кураж, които ме усмихват, които се обръщат към мен с “мило Мари”… тях обичам, да си знаят!

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успяла?

Имам ръбчета за изглаждане от характера си. Получава се, но с много кротост и отношение. Вярвам, че всеки минус в нрава на човек, няма как да стане плюс, ако преди това не го усмихнеш.

Намерила ли си призванието си? С какво искаш да те запомнят?

Да, намерила съм призванието си. Запомнят те, когато си отдаден на това, което си избрал да те води. Когато работата ти носи изпълване, усещане за цялост. Когато нямаш сили да си кажеш името от умора, но знаеш защо.

А какво те кара да се чувстваш жива?

Усмивката! Гъделичкащият и нескрит смях. Прегръдката. Докосването с думи. Вдъхновението. Посрещанията, с надежда. 

Страхуваш ли се от Смъртта?

Не. Страхът е само проекция на ума. 

А от самотата?

Самотата я избираш сам. Изборите, които човек прави съзнателно в живота си, са лично негови. Неприкосновени. Но трябва да застава зад всеки един от тях и да ги понесе със същия замах, с който преди това им е посегнал. Не, не ме е страх от самотата. На човек му трябват моментите на самота. Обикновено за да доизлекува там, където още не е зараснало. Но с мярка. Тя е избор, който не съм избирала за дълго.


Какво ти дава представа за вечност?

Моята голяма любов - морето. Мога да го гледам с часове. Това е стихията, пред която заставам без думи, без мисли. Разплаквала съм се, докато наблюдавам безкрайността на водата… та в нея е отразено цялото небе! Толкова ми е хубаво в такива моменти! И лазурно синьо!

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

Емоцията на чувствителността. Онова усещане, което те кара да се усмихнеш тихо, докато очите ти се пълнят… То не се описва с думи. Живее се и се пази.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

О! Това е денят, в който ще се събудя със съвършеното знание, че имам  на разположение цял месец край морето. Без мисли, без телефон, без клавиатура! Само морето, Слънцето и аз.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да се доверяват повече на себе си. Да се вслушват в онова тихо гласче вътре в тях, което ги обича.

Какво може да те разплаче?

Жестокостта, насилието, гаврата.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Друга усмивка. Усмивката на дете.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Пъзелът, наречен живот, се реди, докато те има. Липсващите парченца  обикновено са пред очите ти. Досега ми се е струвало, че все някое парченце е не на място или липсва. Днес съм цяла.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Истината. Достойнството. Честта. Добротата.
Благодарността ми е към всички, които са ми оказвали подкрепа, връщали са ми вярата с грижа и внимание, на които съм обещала, че ще слушам! Те си знаят кои са и какво място заемат в живота ми. Благословена съм с тях! Благодарна съм, че познавам стойността на живота и приятелството.

~~~

Думите не могат там, където мълчанието владее.
Мълчанието не може там, където думите са на място.
Между мълчанието и думите има мост.
Смелостта да го прекрачиш, е начин на мислене.