Споделено от Христина Чопарова

За приятели и близки аз съм просто Хриси. Основател съм на най-четеният у нас специализиран сайт за хора със слухови дефицити „Ние ви чуваме” (www.repporter.com). Известните факти са, ами... да видим: журналист, медиен експерт, блогър. Неизвестните факти следват по-долу, благодарение на Криси, която ги примами навън. Благодаря за възможността да се споделя епистоларно с вас!

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Всички, в които съм се чувствала щастлива – през летните ваканции в бабиното селце, в детските лудории, с приятелствата и заедността, чрез които през годините преоткривах и научавах много за себе си. Хубави са били и най-болящите ми епизоди, защото ми дадоха поглед към едни други хоризонти, много отвъд затворническите рамки на представите ми за себе си.

А кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?

Урокът да се науча да пускам от себе си нещата, към които се привързвам. С благодарност за наученото от тях.

В какво вярваш?

Вярвам във всичко, което Е – независимо дали е в моята зрима реалност или извън нея. На онова, което не достига на очите, за да повярват, помагат сетивата.  

А в себе си?

Вярвам – следователно СЪМ. Та аз съм живот. Проявление съм на любовта, пожелала присъствието ми в семейството на топлите хора, в чиято обич и до ден днешен съм сгрята. Благодарна съм им за подкрепата да видя, че мога всичко, ако го избера. Просто да го избера, да го обикна и да го направя по този начин част от себе си.

Когато не можеш (не си избрал) да правиш нещо, което обичаш, обикни онова, което (си избрал да) правиш. Обичаш ли го, не подлежи на анализиране дали е подходящо за теб. Дори може да ти стане и призвание. А какво всъщност е призванието, освен удовлетворяващата възможност да СИ?

Вярваш ли в хората?

Разбира се. Те са уникални носители на нещо, което взаимно ни е потребно да си дадем. Вярвам, че всички, с които се пресичат моите пътища тук и сега, са се появили в точното време и място, при нужната взаимна готовност. Вярвам, че смисълът на тeзи срещи се простира далеч отвъд границите на физическото ни срещане сега, затова и подхождам към всички с откритост и доверие. С точните носители винаги се получава интересен обмен.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?

Животът във физическото ни тяло е само едно от проявленията на несекващата и трансформираща се Енергия. Тялото е такова прекрасно транспортно средство, с което да пътуваш в тази реалност тук и сега! Дава ти толкова възможности да опитваш, да вкусваш, да обживяваш, да научаваш, да откриваш какво може, къде са му границите, как функционира. Учи те на вслушване, развива чуваемостта ти, изгражда ти емпатичността и ти дава мъдростта на това да обичаш другия, както себе си. И когато дойде време да слезеш в края на пътешествието, е добре да знаеш, че то ще продължи, но с друг транспорт. Смъртта е само депо за прехвърляне. :-)

За какво мечтаеш?

За простички неща. С любов. 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Смятам, че личното време е най-големият подарък, който някой може да направи за друг. Или да посвети на нещо. В този смисъл всичко, на което посвещавам време, е важно за мен, но не го обвързвам със срокове, извън служебните ангажименти. Не ми ли достига, може би проявявам алчност в начинанията си. Остава ли ми, може би съм недостатъчно проактивна. Обикновено ми стига, тъй като имам добра организация, а и заради еклисиасткия принцип - всичко може да почака, за всичко си има време. Гледам да не се движа в коловозите на „трябва да..”. :-)

Каква роля играе прошката в твоя живот?

Прошката е най-голямата прегръдка, която можеш да дадеш на себе си. Тя не изличава минало. Нито е нужно. Ти си този, с когото прекарваш цялото си време. Този, когото познаваш най-добре, и който (ще) те обича така, както никой друг не може. Не е нужно да има ден, в който да се сдобряваш емоционално с него. Той прави избори, които във всеки момент са правилни, защото във всеки момент му носят онова осъзнаване, което къса вериги и дава криле. Прошката не е индулгенция за направени кофти избори. Тя е акт на самоосвобождение от излишни емоционални багажи, които обикновено събираш сам. Навикът да не трупаш те освобождава от необходимостта да (си) прощаваш. Когато приключиш, предай нататък празния куфар. Любовта не тежи. :-)

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

То е едно и също, според мен – различни дефиниции на тук и сега. Миналото ми служи за ориентир къде в житейкото пътуване е лодката ми в момента, не съм ли забравила нещо, какво е за изхвърляне през борда и дали има котвички, които ми пречат да отплувам нанякъде. Тишината ми даде много, подари ми интровертност, в която мога да се чувам достатъчно добре, за да посрещам всичко идващо с „добре дошло”. Важното е СЕГА-то, в което се срещат минало, настояще и бъдеще.

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живяла?

Харесвам го заради промените – те внасят живец, динамика. Обичам да е динамично, може би защото при мен пребиваването в тишина и спокойствие отвътре някак търси баланса на динамичното отвън. Аз съм хиперактивна и усещането за променящия се свят много ми хармонира, особено когато виждам как се късат връзките със стари парадигми. Бих живяла в 60-те години на XX век. Иска ми се да съм познавала Труман Капоти :-)

Кое е най-важното пътуване за теб?

Това, на което съм поела в момента. Защото ме изпълва с благодарност за всичко, което ми се случва, също и за онова, което не се. Намирам се в много особен период на преоткрития, които се случват буквално всеки ден. 

Обичаш ли Живота?

С цялото си сърце! Това е най-прекрасното приключение, в което можеш да бъдеш едновременно участник и наблюдател.   

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Предизвикателство. Вълшебство. Познание.

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Тези, които са се отпечатали отляво. Не са точно гледки, по-скоро са времеви фотоескизчета: лицето на мама, когато се усмихва. Баба ми в очакване до портичката, готова да ни напрегръща (мир и светлина по пътя ú!). Едрите звезди нощем, които изглеждат толкова близко. Смешните прякорчета, които ми измисля чудесният ми брат. Морето през август. Лятно-синьо небе, в което искам да скоча нагоре с главата. Грубите ръце на тате по косата ми – нищо, че вече съм на 38, за него си оставам дете. Котките. Птици в полет. Всичките ни пътувания на зелено с любимия мъж. 

Къде се чувстваш най-добре?

В онзи баланс, изпълнен със спокойствието на приемането и мъдростта на търпението. В нулата – мястото без люлеене.

Какво ти дава усещането, че си „у дома”?

Съзерцанието на природата. Морето, при което се върнах след 9 години. И „летящите хора”, които стават все повече. :-)

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Осъзнаването на собствената ми слабост. И любопитството да завърша круиза, за да видя какво ме чака в края му. Понякога се скривам в самоналожено потапяне на дъното, но не задълго. Трудните моменти са чудесна възможност за самопроверка, впрочем. Да видиш къде има капани по пътя и да придобиеш умения да ги заобикаляш. И инструменти за измъкване, ако случайно се хлопнат. :-)

Какво те уморява? А какво те зарежда?

Уморяват ме безсмислени спорове с опити за надмощие, словоблудствата и неискреността. Вулгарната лексика. Да съдиш някого чрез критики, подигравки, ирония. Хората са уникално проявление на Божественото Творение. Всеки има възможност да сътвори от живота си най-красивото изражение на това – с изборите, които прави и с всичко, което избере да бъде. Да осъждаш това, за мен е отрицание на самото Творение такова, каквото Е. Не намирам никаква смисленост в това. Зареждат ме обогатяващи диалози с уважение към различността в позицията на другия. И мълчанието. Много ценя словото и осъзнавам силата му да съгражда и да руши. 

Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?

Всички, с които се познаваме в този живот, и с които съм в постоянен обмен. Влиянието и подкрепата идват винаги чрез тези, които обичаш, защото единствено любовта е способна да бъде истинският мост, по който тече всичко, което трябва да бъде прелято. 

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успяла?

По-скоро да дообогатя или изградя, защото не бих променила нищо от това, което е допринесло да съм това, което съм сега – би значело да отрека всичко – изминатите пътища, научените уроци. Уча се на търпение, на овладяване на онази хиперактивност, която ме кара да изпреварвам естествения развой на нещата. В този смисъл може би промяната не е толкова в генералното изменение, колкото в обстоятелството, че всичко новоусвоено ме променя, доколкото ме прави различна от вчера. 

В какъв свят искаш да живееш?

В този сега, който върви в посока към хубави промени. Може би на фона на всичко, което се случва в обществено-политически план, подобно изказване би звучало леко наивно и малко нереалистично, но всъщност всичко, което се случва, е с мисъл и смисъл отвъд този, който бихме си позволили да му припишем. Тепърва ще се случват прекрасности, които ще убедят мнозина, че живеем в нова ера – тази на Любовта. Разбира се, преди това трябва да се оттекат и заздравят всички рани – това е, което в момента се случва. 

Търсиш ли смисъла на Живота? Какъв е той за теб сега?

Не. Търсенето на смисъл ще отнеме радостта от живеенето, както уместно отбелязва Достоевски. Животът е най-прекрасният дар, който всъщност няма рамки - тук и сега той е базиран времево в точно тази форма, която е на-подходящата за точно това пространство. Канонът си го определя всеки, който сам избира как да живее и по чии закони, с какво да го изпълни и въобще - как да си го осмисли. Смисълът е там, където го видиш, няма универсален за всички. Онтологично и биологично животът е повторение на модели - и точно затова звучи като клише. Приети са за правилни определения, които са логически капани. Хората свеждат до човешкото всичко, което им е трудно за разбиране, именно за да го разберат по силата на логиката си, която е ограничена. Дори Бог е сведен до немощен и белобрад съдник. Това, което искам да кажа е, че е крайно време да се спре с очакването на спасение отвън, и да се види, че спасението зависи само от това, което е вътре. Във всеки.

Страхуваш ли се от Смъртта?

Не. Дори пътуването с едно и също превозно средство омръзва. В рамките на календарното време, 100 години (примерно) са чудесен период да се напътуваш, обгрижвайки съзнателно с любов и внимание транспортното си средство. Боя се, че Смъртта, и като понятие, и като случване, твърде грешно е разбирана, и насажда твърде много страх. Хората говорят за свобода. Но истински свободните не притежават нищо. Дори и тяло. Нямат привързаности, нито свързаност с неща, които ги задължават, ограничават, с които се съобразяват. В този смисъл освобождението би трябвало да бъде повод за радост. Но според мен основната причина хората да се страхуват от смъртта е загубата на контакт. Нямат средствата за общуване извън физическата форма. С нейната смърт - това е и края на комуникацията такава, каквато е позната. А от всяко мълчание боли.

Какво ти дава представа за вечност?

Онова бездънно небесносиньо, в което обичам да потъвам, докато лежа в тревата. Усещането да си част от всичко и всичко да е част от теб. 

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

Вълнение. Ентусиазъм. Тъга. Радост. Цялата палитра, която си навлиза в мен чрез обмена и се оттича. Изживявам всеки момент, всичко, което се случва. Присъствам, усещам, пулсирам със случването. Избягвам да тълкувам, да боравя с превъзходни степени, да поставям източника по-високо от съобщението. 

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Вдъхновение, уплътнено в дейности, които ме карат да летя и да се усмихвам. Всеки ден е съвършен, защото в него всяко нещо е такова, каквото Е. Ще се случат неща, които няма да ги има в други дни. Много ми е чуждо мрънкането, че е понеделник, примерно, че вали или че е прекалено топло или студено. Очевидно за мнозина щастието е налице само когато нещата са, каквито ги искат. 

Без какво не можеш да си представиш живота си?

Не си представям живот без Душа. Или с такава, оставена на студено, непрегърната, необгрижена с любов. 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да бъдат себе си, без маски. Да обичат. Да свалят от себе си всички страхове.

Какво може да те разплаче?

Нежността. Изразите на любов. Грубостта. Преднамерената жестокост. 

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Почти всичко. Децата. Пролетта. Свеж виц. Усещането за покой. 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Отне ми доста време, за да изляза от илюзорния си затвор на ощетена от съдбата жертва, за да видя, че Тишината ми е дала много повече и всъщност не е наказание, а благословия. Аз всъщност съм цяла и завършена, и по-скоро са ми необходими не части, които да ме изграждат, а обмен, за да работи това, от което съм направена :-)

Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?

Че разруших решетките на собствените си затвори, за да открия радостта от летенето. Разбира се, никое постижение не е изцяло лично, защото всеки живот е без упътване за употреба. Затова до нас винаги има обичащи, готови да ни подкрепят, докато стабилизираме летежа си. Изпълнението е наше, но винаги е приятно някой да те събуди.

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За всичко, в което, за което и с което съм. 

Благодаря ти!  

Благодаря за доверието, споделените мисли и отделеното време.

Благодаря и на теб, Криси, за трогателната покана да се споделя сред светещите фенерчета на „Един от нас”!

 facebook.com/christina.tchoparova