Споделено от Бистра Малинова

Казвам се Бистра Малинова. На 32 години съм. Работя с деца, приятел съм на децата, обичам децата. Пиша, поезията е моята слабост, още един начин да се погледна отстрани, да усетя света, да мина през своята сетивност, да я осмисля. Да усетя света като свой, дори когато ме натъжава.
Имам една 4-годишна Рада до себе си, която ме води по пътя на себепознанието и семейство, което ми дава неповторима опитност и доверие.
Смятам живота си за прекрасен, понеже имам щастието да ме заобикалят хора – одухотворени, съзидателни, мъдри, необикновени понякога, друг път толкова човечни, че светлината, която блика от тях е най- естественият поток, с който да се слееш.
През лятото на 2013 г. излезе първата ми самостоятелна поетична книга „Неща, които нямат очертания“. За моя радост книгата беше очаквана, а думите ми прегърнати от много хора. Първият тираж на книгата е почти изчерпан.
                                          
                     ****

Отвъд кръга от истини излишни,
аз имам само чувство вдъхновено,
което ме гради, в което дишам
от въздуха на всичко сътворено,
от гъвкавата свобода на думите
и осъзната в дълбините липса –
излъчване на любовта към другите,
отвъдна като споделена мисъл.
Тъй близка до душата пантомима,
на атоми, които си поделят
природното начало неделимо
и цялото възможно съвършенство.

                   ****

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Най-хубавите моменти са тези, в които се ражда идея. Когато идеята те осени и искрата блесне, променя човека. За един кратък миг усещаш същността на живота, нещо което чака отвъд – да го разпознаеш, да повярваш, да го обикнеш и да го осъществиш тук. Това е искрата – мигът, в който виждаш отгоре цялата картина. И колкото и да е кратък, понякога е достатъчен за голяма промяна у човека.
Същото е чувството, когато разпознаеш себеподобност у човека. Спонтанното чувство, че си част от единния замисъл, че нищо не те разделя и отдалечава от радостта да бъдеш цяло и частица едновременно.

А кое бе най-трудното време в живота ти? Кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?
Време? Времето е просто една идея за ритъм тук на земята. Когато мислите ти текат извън потока на хармоничната енергия, идеята „време“ те принуждава да се върнеш към естествения ритъм на живота. То се случва вътре в теб, не отвън. Известно време събираш мисли, ценности, чувства, смяташ, че те променят, извисяват, че имаш право да ги внушиш и на другите, понеже някъде си стигнал и другите трябва да дойдат там с теб. Ставаш категоричен в своите убеждения: „Ето -  това е така, това е част от мен, светът трябва да стане такъв, да се преобърне.“ И идва преживяване, в което да видиш сам своята вяра в нещата, да я изпиташ в дните, да провериш кое и колко наистина е част от теб. Минаваш безброй пъти от единия край на въжето до другия – от  дълбините на тъгата до кривото огледало на възхищението и неизменно получаваш доказателство от живота, че нещата никога не са категорични само в една крайност. И тогава влизаш в една вътрешна вихрушка : „Защо ми е всичко това? Какъв е смисълът щом, което добивам не ми носи радост?“ 
А всъщност се случва, каквото си пожелал – светът се преобръща вътре в теб и трябва да те нареди отново, отначало – открит в търсенето, смирен в тъгата, гъвкав и ритмичен в мисълта.
Това са трудните мигове на завръщане от самодоволната мисъл, че си достигнал нещо, което не принадлежи на всички, че знаеш единствения верен път.

А в себе си?
Три пъти съм била на границата със смъртта. Вярвам, че щом Бог ме е върнал тук и аз съм се съгласила, има смисъл да продължавам.
Вярвам, че съм тук, за да проявавам най-доброто от себе си във всеки миг, но най-доброто не е категорична величина. Вероятно за всеки, когото срещам и ставам значима, съм различно огледало. Иначе конкретен отговор на този въпрос е само мигът, в който дъщеря ми се смее на глас, докато играем заедно. Тогава вярвам в себе си.

Повечето хора мислят : „Създадох дете, направих прекрасно нещо. Сега ще го науча как да живее.“ Пък аз си мисля: „ Благодаря ти, детенце, че избра да се родиш при мен. Дано успея да ти открия и останалите възможности за избор в този живот, докато ти ми разказваш смисъла...“

Вярваш ли в Живота след Смъртта?
Вярвам, че душата е вечна, а съществуването й във физическо тяло е въпрос на избор.

За колко време напред мислиш?
Не мисля напред, достатъчно е днес да съм в ритъм и утрешният ден ще надгради днешното.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Има неща, за които човек не е достатъчно осъзнат. Всичко се случва точно навреме. Ако уловиш усещането – остава в теб и расте, ако не - става важно, когато те отмине, понеже знаеш, че ти е било нужно да усетиш, а не си.

Има ли нещо, заради което би искала да можеш да върнеш времето назад?
Не. Не вярвам, че има време назад и напред. Всичко тече едновременно. Всичко е едно. И ако понякога изпитвам желание да отида някъде, в някое време, пространство или чувство, то е само за да проверя дали не е останала там някоя част от мен, която ми е нужна днес. Но ако това е възможно, съществува ли време изобщо, щом съзнанието може да се движи до всеки момент от съществуването на душата.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб в момента?

Моментът е най- важен. Сега съм на прага на нещо и трябва да премина през вратата. Мина ли – ще е друго. Ако мога да мина, сливайки се с потока, тогава нищо не е най- важно, освен как ме пълни и променя моментът – предишният, този, следващият, нишката от моменти. Ако не ме променя, ще се повтаря, докато избера друго.

Ако можеше да избираш в коя епоха би живяла?
Вече съм избрала да живея в тази. Радвам се на всяка среща тук и сега.
Плача, когато нямам сили да приема нещата, каквито са. После ги разбирам, прегръщам, избирам какво да обикна и запазя у себе си и какво да освободя да търси мястото си другаде.

Има ли място, където непременно искаш да отидеш?
Да, в Ирландия. Тази страна винаги ме е очаровала. Винаги съм имала усещането, че нещо важно ме очаква там.

Обичаш ли Живота?
Да, безусловно.

Какво е за теб той сега? В три думи?
Енергия, идеи, обич.

Кои са най-красивите гледки или неща на света за теб?
Изгряващото слънце, реката, която тече, детето, което се смее, човекът, който прегръща.

Какво те уморява? А какво те зарежда?
Уморяват ме безкрайните маневри на ума в търсене на подходящи образи, посредствеността, стремежът на човека на всяка цена да е  прав... Мисля, че всеки се уморява най-вече от вътрешните си борби.
Зареждат ме медитацията, хубавата музика, срещите с хора, които ме карат да се чувствам „у дома“ с присъствието си, осъзнаването на промяната.

Къде се чувстваш най-добре?
В очите на децата.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Усещането, че онова, което ни е нужно да преминем, носим в себе си.
Доверието в живота.

Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?
Всеки човек, когото съм срещнала отблизо ми е дал нещо, което ми е било нужно. Някои ми отварят врати чрез доброто, прегръщат ме и ме обичат безусловно. Други са катализатор на промяната и тласъкът да вървя напред, именно с негативизма и бариерите, които поставят пред мен. Комуто е нужно благодаря, прегръщам и обичам лично. Има енергия, която не бива да се пилее в публичност.

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успяла?
Многословна съм понякога. И, струва ми се, пилея енергия така.

Какъв човек искаш да бъдеш?
Хармоничен.

В какъв свят искаш да живееш?
Пожелавам Ни свят, в който се усещаме свои, понеже тогава бихме живели, давайки на децата най-добрите възможности за избор.

Страхуваш ли се от Смъртта?
Не. Но ми липсват хора, които са преминали отвъд без време.

А от самотата?
Самотата е екзистенциално състояние, потребно убежище понякога, понякога тъга по отвъдното, чувство, че някъде съществуваме други, без маските, без страховете, без тегобите на физическото си измерение...

Какво те кара да се чувстваш жива?
Усещането за покой, когато прегръщам детето си, когато се взирам в реката на детството си и почти се сливам с нея, когато лежа в тревите и слушам щурците...

Какво ти дава представа за вечност?
Усещането за вечност го нося вътре в себе си, животът понякога го потвърждава, друг път проверява дали не съм го изгубила някъде из ежедневните си противоречия.

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?
Неовладените ни емоции са причината за вътрешните вихрушки, които ни изваждат от равновесие.
Мисля, че най-съзидателните емоции се раждат в контакта ми с децата.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...
Ако има съвършен ден, какви ще бъдат следващите?

Всички дни са съвършени по своему и ни носят това, което сме извикали. Четем ли знаците, чуваме ли вътрешния си глас - няма начин да не си помислиш в края на деня: „Какъв ден! Влязох, огледах, преплувах го и излизам различен. Благодаря ти, Свят, че ми се случи днес. До утре!“

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Не мисля, че има съвет, който да дадеш просто ей така. Човек може да разкаже себе си, да сподели себе си и ако някой намери ценност в това - да си вземе от нея.
На децата не можеш да дадеш съвет, на тях можеш да им предложиш само да опитат различните вкусове на живота и да ги възпиташ да избират сами.

Какво може да те разплаче?
Много неща. Нечие страдание, собствените ми противоречия, радостта от раждането на дете или идея, много неща, трудно ми е да конкретизирам.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той вече? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
В този момент е подреден, за утре не мога да предвидя. Животът може да започне и да свърши във всеки един миг от съществуването ни тук. Големият пъзел е подреден изначално. Ние имаме възможността да постоим в някое парченце, докато съумеем да го видим като част от нещо по-голямо, после в следващото и така, докато имаме нужда от този модел на израстване.

Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?
Най-голямата ми радост е, че каквото съм сътворила в живота си ме е срещнало със себеподобни хора, които обичам безусловно. Това е чувството, което ми носи уют, смирение и усещането, че съм „у дома си“ тук, в този живот. Благодарна съм, че съм родена в това време, с тези хора, че имам възможност да повървя заедно с тях, да ги обичам.
Когато казваме „Вървя напред и нагоре“, всъщност имаме предвид „Вървя навътре“ и колкото по-навътре, толкова по-близо до разбирането на другия човек.
Самата дума „постижение“ - „ по-стигам-ние“, тоест постигам заедност.

Необяснимо

Защо се губя в светлата си мисъл,

а в тъмнината лесно се намирам?

Страхът- несподелимата ми близост,

разколебава всичко обяснимо.

Побира се в новородена дума

сърцето и се учи да прощава.

А сутрин в оглeдалото изплува,

расте денят и бавно ме смалява.

Какъв огромен кратер е тъгата!

Сълзите често в лава се превръщат.

Но как да вярва в края си душата,

като от миналото се завръща.

Не се сбогува с никого, защото

не си отиват хора, а представи.

Отнякъде се чува сприхав говор

и хрипове от клетката на славей.

Не мога да избягам. Но избирам

да не играя ролята на жертва.

Отваря се вратата и излиза

представата, че има

съвършенство.

А лустрото на всяка светла мисъл

е нуждата да имаш собствен разказ.

Но кой е разказвачът?

Тихо слизам

в градините на вътрешното царство...