Споделено от Славимир Генчев

Роден съм през 1953 г. Завършил съм българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1977 г. Работил съм като журналист и редактор в различни вестници и списания; като уредник на музея на Димчо Дебелянов в Копривщица; като преподавател по български език в Института за чуждестранни студенти – София.

Издал съм стихосбирките „Перо от огъня“ („Народна младеж“, 1989), „Черна кутия“ („Славиннпрес“, 2000), „Единицата мярка“ (2002) и „Опит за подсказване“ – „Литернет“, 2009 (и двете са електронни издания), „Цветоглед“ (2005) и „На 60 стихотворения“ (2013) и сатиричните книги „Славотерапия 1“ (2012) и „Славотерапия 2“ (2013).
Носител съм на няколко национални литературни награди: „Димчо Дебелянов“ (Национален студентски конкурс – 1975, 1976 и 1977, Копривщица), „Яворов и ние“ (1985 и 2010, Поморие), „Магията Любов“ (2001, Казанлък), „Мечти по лято“ (2002, LiterNet), „Николай Искъров“ (Свищов, 2007), „Сл. Хр. Караславов“ (Първомай, 2007); „Димчо Дебелянов“ (2012, Копривщица). Като ученик съм печелел награди от конкурси за стихове и очерци на в. „Средношколско знаме“ (1971), както и „Златното перо“ на сп. „Космос“ за научно-фантастичен разказ“ (1971).

Като изпълнител на авторски песни съм получавал отличия и награди на националния конкурс в Добрич (1988), Националната творческа среща “Морски струни” в Несебър (2002), голямата награда на Община Ловеч на националния Бардфест в Ловеч (2004 г.), ПоКи (Харманли, 2005), награда „Златен век“ на Министерството на културата за принос в развитието и популяризирането на бардовската песен.

Член съм на Съюза на българските писатели.

slavimirgenchev.info
slavimirgenchev1953.blog.bg

parasol.blog.bg

Страница във Фейсбук

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Нямам лоши моменти и периоди, защото дори обстоятелствата и „околната действителност“ да са били неблагоприятни, аз съм си вземал най-малкото поука от тях, така че в следващ момент те също са ми били полезни.

Така например по онова време младите специалисти биваха изпращани задължително по разпределение на работа в провинцията, от която по принцип всички гледаха да се „измъкнат“. Така се озовах в Копривщица като уредник на къща-музей „Димчо Дебелянов“ . Това се оказа решаващо за мен като творец и личност, но е дълго и широко за разказване. Само ще спомена, че именно тук си довърших висшето образование. Не в административен смисъл на дипломиране, а защото тук заварих богата библиотека и скоро установих, че в университета преподаването по литература е било много осакатено от доминиращата тогава марксистко-ленинска „естетика“ и нейните догми, които са деформирали в голяма степен представата за същностните явления и процеси в българската литература. В музея се запознах с творчеството и участта на редица големи творци от приятелския кръг на Дебелянов, които са били премълчавани или отричани по идеологически причини. Ще приведа и едно свое стихотворение, в което представям този именно период от своя живот в Копривщица.

 Кандидатура

На Димчо Дебелянов

Живях разхвърляно и с хъс,

без маски, режисьор, котурни.

Животът ми бе среден пръст

в муцуната на конюнктурата.

В музея на един поет

бях проумял къде е драмата;

талантът е роден с късмет,

от който копче даже няма.

И затова е разкопчан

животът му така – до голо.

Той зъзне в каменния храм,

не съжалява и не моли.

Тук няма място за сръдня –

отдавна е направен изборът.

Или си мост, или стена.

А другото е конформизъм.

Затуй не си случаен гост

и участта ти е заслугата:

безсмъртен като римски мост,

по който да прелитат другите.

А кое е най-трудното нещо, което си правил или преживявал?

Още като съвсем малък, 3-4-годишен, съм претърпял тежки операции поради тогавашното ниско равнище на прехваленото днес безплатно медицинско обслужване по времето на социализма: погрешна операция от апендисит и веднага след това установяване, че съм имал абсцес на бъбрека, отстранен с нова операция. Така че рано съм „прескачал трапа“.

Вместо да търся възможности да се освободя от военна служба, както ме съветваха близки и познати, оказали се чисто и просто кръшкачи, каквито са и до днес, аз влязох в казармата и служих в зенитната артилерия в Благоевград, където службата бе доста тежка. Но и много ценна като житейски и социален опит.

Преди казармата ме сполетя и друго сериозна изпитание: две години – девети и десети клас - учих в Пета гимназия „Иван Вазов“, където имах проблеми по повод една подписка, на която бях инициатор, в защита на двама наши съученици. Изключиха ги за дребно според мен и съучениците ми провинение. Тогава току-що бях избран за комсомолски секретар на класа, макар че много се дърпах,  но хем бях отличник, хем печатах стихове във в. „Средношколско знаме“, та се бях попрочул. Като организирах подписката обаче, подписана, впрочем, от почти целия клас, набързо ми организираха другарски съд и ме свалиха от тази натрапена ми досадна комсомолска длъжност; но нали злото не идва само, след подобно наказание се налагало и да бъда изключен. Като във футбола: хем ти свирят дузпа, хем ти показват червен картон. Осъзнавайки обаче голямата вреда, което би ми причинило подобно пресилено и неоправдано изключване в онези тоталитарни години, ме посъветваха сам да напусна гимназията - уж по „лични и семейни причини“, което и сторих. Записах се след това в 66-та гимназия в кв. „Павлово“,  до която се стигаше пешком от нашето жилище в кв. „Борово“ за един час! Нямаше удобен транспорт, но не ми тежеше особено. Сега обаче като си помисля какво огромно разстояние съм извървявал два пъти на ден, лошо ми става!

Важното е друго: там се записах в литературната паралелка – 11 „а“, където имахме чудесна класна и  учителка по литература - Илкова, която ни караше да четем и изучаваме литература с речника на литературните термини в ръка. Това много ми помогна при кандидатстването за специалност българска филология. Г-жа Илкова строго изискваше от нас задължително да прочитаме поне включените в учебната програма произведения и да осмислим и употребяваме адекватно литературната терминология. Смятам, че затова не беше случайно, дето се класирах на второ място в София и на първо място в Търново. Все пак предпочетох да остана да уча в Софийския университет.

(Ето за това съжалявам понякога, защото може би щях да науча повече неща за живота, хората, света, ако бях отишъл да следвам в Търново. Но пък сигурно нямаше да отида по разпределeние в Копривщица, кой знае? Така че дори не е съжаление, а игра на „ако“…)

Работил съм и в строителството като външен мазач. Това е и трудна, и опасна професия, като се има предвид, че се работи отвън по скелета и приспособления за катерене, наричани на жаргон „люлка“ и „ален мак“ - това е вид шведска машина – платформа за постепенно издигане на строителите покрай калканите на новостроящи се сгради, за да попълват фугите между панелите и да измазват стените. Машината се казваше „Алимак“, но работниците й бяха побългарили името на „Ален мак“.

В какво вярваш?

Във всекидневните усилия да се поправят света и обществото. 

Вярваш ли в хората?

В някои хора – да.

А в себе си?

По-скоро да.

Вярваш ли в Живота след Смъртта?

Не, макар че би било добре с оглед на това да види човек дали не е живял напразно.

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Винаги съм мечтал да обиколя България и света, да посетя атолов остров, да видя истинска лагуна, коралов риф, ледник, полинезийски архипелаг, островната група Галапагос, да прекося Тихия океан на сал от балсово дърво като „Кон Тики“, Тасмания, Хавай, Аляска, Калахари, Тибет, Хималаите… Навсякъде. Но явно няма да стане. За сметка на това съм пребродил света с книгите на Карл Май, Майн Рид, Джой Адамсън, Р.Л. Стивънсън, Сабатини, Пришвин, Гжимек, Даръл, Ален Бомбар, Миклухо-Маклай, Вл. Арсениев… Голямо четене беше и продължава и до днес. Филологията дава голямо предимство, въпреки деформираното от идеологемите на комунизма преподаване, от което умните преподаватели са съумявали да ни предпазят; важното е, че изучавахме българската, славянските, отделно руската, европейската и световната литература по периоди и в развитие доста представително. И най-важното е, че четяхме, доколкото е възможно (не всички произведения на някои от изучаваните автори бяха преведени по това време), стотици, дори хиляди литературни творби. Когато се чете и изучава литература в голям контекст, много по-добре се възприема и запаметява изучаваното.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Четенето. Много нови и заслужаващи внимание книги излизат, особено публицистични или на забранявани някога автори, каквито са Димитър Подвързачов, Змей Горянин, Сирак-Скитник, Асен Христофоров, Георги Марков.

Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб сега?

Всичко е свързано. Не разсъждавам изобщо върху нещата, ако не потърся причинно-следствена връзка. 

Харесваш ли нашето време? В коя друга епоха би живял?

Харесвам го, защото истините и Истината бавно започват да излизат наяве. Това е голяма победа. Бих поживял обаче и през епохата на Ренесанса в Италия.

Имаш ли любимо място на света?

Селската ни къща в село Чавдар, Софийско, и едно одайче в нея, т.е. малка стая. Пълна е с книги, които ме очакват.

Обичаш ли Живота?

Много.

Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Време за истини, подреждане и творчество.

Кои са най-красивите гледки или неща на света за теб?

Водопади и острови в Южните морета.

Къде се чувстваш най-добре?

Сред съмишленици.

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Големият ми житейски и социален опит.

Какво те уморява? А какво те зарежда?

Натрупаната вече умора. Любознателността и авантюризмът обаче са голям стимул да не мирясва човек.

Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?

Много са. И хора, и моменти от биографията, и книги. От родителите ми, които купуваха книги и ме запалиха по четенето, до приятели и съмишленици днес. 

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успял?

Не можах да се вманиача и да стана амбициозен. Повече съм заровен в мислите си по всякакви теми. Днес сякаш трябва да се вдига шум, за да те забележат. Но на мен ми е чужда суетата и страня от нея.

В какъв свят искаш да живееш?

Да бъде колкото се може повече явен, открит, прозрачен, защото в такъв свят би било трудно на хитреците и тарикатите да подменят стойности и ценности, както става у нас вече 70 години.

Страхуваш ли се от Смъртта?

Да, но само когато мисля за нея като препятствие пред толкова недовършени от мен неща.

А от самотата?

Няма самота за мен, освен в случаи, когато разбирам, че някои мои идеи трудно се възприемат или не се възприемат правилно. Това обаче е особено състояние – по-скоро то ми дава възможност да видя ограничеността, безхаберието, заслепеността на много хора.

Какво те кара да се чувстваш жив?

В кръга на шегата – вече все нещо ме наболява, особено сутрин като ставам от сън. Но иначе – безброй неща. Първо - семейството ми, съпругата ми, дъщерите ми, внуците ми. Имам и майка, и сестра, и племенници…  Много интереси и неизчерпаема творческа енергия. Засега…

Какъв е смисълът на живота за теб?

В живота.

Какво ти дава представа за вечност?

Изкуството.

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

Радост от дребни наглед неща, в които се съдържа цялото очарование на живота. Игра с внуците, четене на хубава книга, посещение на изложба, театрална постановка.

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Време за цял ден

Като гледам фалшивия блясък,

като слушам парадния шум,

като чувствам мнимите страсти,

едно ми идва наум:

губят смисъл, слава и стойност

всички измамни ценности.

И само времето има свое,

но си го взима навреме.

Няма щастие и нещастие

без благонравен вид.

Понеже не спирам на място,

на мен винаги ми върви.

За последиците не питам

и осъзнавам внезапно,

че минавам между лъчите,

както някои – между капките.

Но да давам, когато взимам,

е най-ценно за мен.

Какво е богатство, освен да имаш

още един ден?

Изпитал съм си на гърба

драмата на битието -

хем да вървя по ръба,

хем да се радвам на гледката.

Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Да не търсят вината в света и в другите. Детето рита с краче предмета, в който се е ударило, но не съзнава, че не предметът е виновен за това, а самото то. Такава постъпват и много възрастни – боли ги, а не разбират кой ги налага. Трябва човек да се опитва да вижда света не само от ограничената гледна точка на собствената си камбанария, а да търси първопричините за явленията, събитията, проявите. 

Какво може да те разплаче?

Безсилен яд.

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Умният хумор.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Непрекъснато трябва да се подрежда и оправя. Няма последно нареждане. Всяко парче е предпоследно.

Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Във всички случаи. 

Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?

Това, че не се поддадох на съблазни и евтини изкушения. И се измъквах от всякакви – от литературни до политически - опити  да ме вкарват в чужди пъзели.

Указание за разсичане на горделиви възли 

Накъдето и да се обърнеш,

зърваш хаос без край и път.

Сякаш от гордиеви възли

е съставен светът.

Осакатено от словоблудства,

Словото кръв и плът

губи в тълпа от думи,

които кухо кънтят.

Най-опитните жонгльори

все намират мотив.

Но едно е да бъдеш Гордий,

съвсем друго е – горделив.

Днеска мечът на Александър

вече е само мит,

който служи на пропагандата

да осмее Кандид.

Тъй че просто излез от пъзела

на майстора самозван –

и горделивият възел

ще се развърже сам...

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Истинските неща. Благодаря на родителите си, че са ми дали живот, и на всички обстоятелства, които ми пречеха, но в крайна сметка ми помогнаха.