Споделено от Керана Ангелова

Керана Ангелова е автор на 12 книги - на стихосбирките "Лято", "Подземна река", "По-беззащитни глухарчета", "Kaтокала, името на пеперудата", "Видения", "Времена” (в съавторство с Роза Боянова и Калина Teльянова); на сборника с повести "Зана. Папазини”, на романите "Елада Пиньо и времето", "Вътрешната стая", "Улицата на пеперудите” и на книгата с миниатюри и фрагменти „Един след полунощ”. Преди месец излезе от печат последният й роман "Слънчогледи за Мария". Сред литературните й награди е призът „Пегас” на Община Бургас и писателската общност в града – за цялостно творчество. 

Керана е родена в Бродилово, Бургаска област. Живее в Бургас. Работила е години наред като учител. Била е и програмен ръководител и журналист. В момента работи като редактор и консултант в бургаското издателство ”Знаци”. Майка е на две деца. 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

На такава възраст съм, че в живота ми е имало по много от всичко: и хубаво, и лошо. Изобилието от обикновени, спокойни, хармонично изживени дни го имаме за нещо средно, но в един момент – обърнем ли се мъдро назад – може да се окаже, че то е истинското ни човешко щастие. А за онези лични, изключително силно заредени с емоция и приповдигнатост моменти на красота и вътрешно летене – за тях дори не ми се говори. Те сякаш не са за публично споделяне.

А кое бе най-трудното време в живота ти? Кое е най-трудното нещо, което си правила или преживявала?

Загубата на родителите ми –  съдбата реши аз да съм тази, която да затвори очите им.

В какво вярваш?

В Бог. Общо взето – и в себе си, и в онова, което съм се захванала да върша в този живот, напълно съзнавайки при това, че съвършенството не съществува. Копнежът по него обаче придърпва, извисява човешкия дух напред и нагоре. Вярвам, че писането, което е мое основно занимание, наистина ме прави щастлива и е особено важно за пътя, който съм избрала да извървя.

Вярваш ли в хората?

В целокупното човечество – няма как. В някои отделни хора – да. Но зависи какво изискваш, каква е мярката ти за самия човек. Ако си го мерил с „ръстомера” на човек, подходящ да те допълва и придружава в живота като сродна душа – тогава и изискванията ти, и вярата ти в този човек са като да изискваш от себе си, да вярваш в самия себе си. Поради тази причина понякога разочарованията от другите е огромно.

Вярваш ли в Живота след Смъртта? 

Вярвам, че Душата е вечна.

За колко време напред мислиш?

Когато пиша, се обръщам към собственото си  литературно/ митологично време. А то има общи преживявания много повече с имагинерното, отколкото с реалното време. Докато пиша, мисля и напред, и назад – и нагоре, бих си позволила да добавя. В литературното време пребивавам заради „пристъпите” на вдъхновение и тогава мисля и чувствам мащабно. В реалното време – просто живея.

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Аз не поисках много от живота си – пожелах да родя деца, да ги отгледам, да работя професия, която да ми е на сърце – и да пиша, както умея. За всичко това, слава Богу, времето стига.

Има ли нещо, заради което би искала да можеш да върнеш времето назад?

Заради много неща бих искала да върна живота си – човек живее и греши, как само греши! Но не съм сигурна, че ако го върна и поправя грешките си, няма да допусна други.

Има ли място, където непременно искаш да отидеш?

Много места искам да посетя. Знам, че е невъзможно. Затова се задоволявам с възможното – не спирам да се завръщам в Странджа, където съм родена. Освен това, просторно и безгранично обхождам местата, които въображението ми създава.

Обичаш ли Живота?

Обичам го. Имам един фрагмент: „Не всичко си заслужава в този живот – но да живееш, си заслужава.”

Кои са най-красивите гледки или неща на света за теб?

Бистрата вода на Велека, искрящите водни кончета над нея. Мога с часове да седя на брега и да се наслаждавам на гледката.

Къде се чувстваш най-добре?

Пак там.

Какво ти дава усещането, че си „у дома”?

Моят дом наистина е моята крепост. 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Не знам. Навярно е силата, която изобщо ни държи живи.

Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?

Най-голямо щастие ми даде приятелството с поета Христо Фотев.  Бях млада и попивах всяка негова дума, всеки жест. Всяко мълчание. С него бе уютно да мълчиш. Беше въодушевяващо да виждам как общува с обикновените хора: хамали, рибари, спасители на плажа… Никаква поза в големия поет, никаква демонстрация на превъзходство. Не само заради поезията – и заради това му поведение той бе митологизиран, бе обожаван и истински обичан от хората. 

Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успяла?

Има доста неща, които бих искала да променя. Имам недостатъци. Но нали тъкмо те ни правят хора. Ако бяхме безгрешни, щяхме да сме ангели.

В какъв свят искаш да живееш?

В свят без насилие.

Страхуваш ли се от Смъртта?

Преди да починат родителите ми – много повече. Както споменах по-горе, случи се аз да посрещна смъртта им очи в очи и да й ги „предам” в ръцете. Оттогава собствената ми смърт сякаш не ме плаши толкова. 

А от самотата?

Самотата често пъти е потребност. Състояние, което лекува. Обогатява. Ако говорим за нея като за болезнено отчуждение на човека от света – или на света от човека – тогава със сигурност е потискаща. 

Какво ти дава представа за вечност?

Застинала природна картина – залез, спокойна речна вода, почти неподвижна, звездно небе… Изобщо, когато природата е в покой, уталожва и в мен самата вътрешното движение – на мислите, на емоциите. Тогава изпитвам странно блаженство. Покоят в нас прилича на вечност, да.

Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

Много съм емоционална. И действително емоциите играят важна роля в моя живот. Изпадам в състояния, които ми причиняват сърдечни тахикардии, докато съм завихрена в транса на писането. Така пиша, да, трансово, не просто се вживявам в писането, а го преживявам с висок емоционален градус. Упреквам се, давам си дума следващия път да не ми се случва, да се владея професионално, както се казва. Но не го постигам.

Какво е щастието за теб?

Както казва една моя героиня, мисля, че щастието е онова нещо, което можеш да назовеш от раз, без да се замислиш.

Какво може да те разплаче?

Нещастието. Моето и чуждото. Щастието. Музика. Поезия.

Какво може да те усмихне?

Едно усмихнато до ушите бебе. Това е усмивката на живота в най-невинния му вид.

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той вече? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Докато сме живи, пъзелът се реди.

Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?

Че съм наясно какво най-добре мога да върша в този живот. И че го следвам неотклонно.