Споделено от Христина Каспарян

 Казвам се Христина Каспарян, на 38 години от град Русе, зодия Дева с асцендент Дева – комбинация и чудо. Получих магистърска степен по Европеистика, с професионална квалификация комуникационен мениджър в далечната вече 1999 година, едва втори випуск по тази специалност за България. Спомням си насмешката, с която познати и приятели коментираха тогава този тип образование. Имах “късмета”, обаче, благодарение на точно този свой избор, да започна работа по специалността си още преди да бях защитила, тъй като такива кадри тогава бяха крайно необходими, а липсваха. Те в голяма степен и до днес липсват... Професионалните ми занимания “еволюираха” от “евроинтегратор” до “евромрежовик”. А сега сериозно: занимавам се със сложната, силно нервозната и безкрайно скучна материя на регионалното развитие, еврофондовете и еврозаконодателството и имат ли те почва у нас. По съвместителство съм външен лектор по европейски проекти към една магистърска програма.

Интересите ми са най-разнообразни: от кулинария до музика, наука, философия, дизайн, литература и изкуство. Увличам се по природна фотография, засега съвсем аматьорски.

-         Коя бе най-хубавата година в твоя живот досега?

2012. Сбъднах едно свое отдавнашно намерение и мечта: да пътувам до Армения. Беше като завръщане към себе си. Научих се да се познавам. Изобщо това беше година на познаването в много отношения.

-         А коя бе най-трудната година в живота ти?

1994 – в ръцете ми почина мой близък човек.

2009 беше кошмарна за мен в личен и професионален план. Наложи се да давам кръв за операцията на майка си 2 дни преди да тръгна в командировка. През 2011 почина колега, от когото научих много и неговите професионални уроци все още ми липсват. Тази година (2013) започна за мен със заболяване, с което се борих цели 5 месеца. Борих се не само с болестта, а най-вече с чувството на безпомощност и безполезност, което всеки изпитва в такива моменти. Най-трудната битка, която съм водила!

Сега се замислих: във всяка година има трудни и хубави моменти. В крайна сметка точно в тези лични битки научих най-много и за себе си, и за хората около мен. В трудностите се крият най-големите уроци и възможности.

-         В какво вярваш?

Вярвам на природата. Всичко, което човек трябва да знае, се съдържа в нея.

Вярвам в любовта като велика сила.

Вярвам, че винаги има избор.

Вярвам на интуицията си.

-         Вярваш ли в хората?

Вярвам в хората, които са направили избор за Доброто. Аз по принцип съм изключително доверчива. Ако не вярваме в хората, тогава сме загубени. Разбира се, има си и тотални олигофрени. Но за мен това са хора, които са направили съзнателен избор да бъдат такива и които не искат да се променят. Нямам право да ги съдя, въпреки че ме ядосват.

Всъщност вярвам, че каквито и да са хората, винаги могат да се разберат, стига да искат да творят, да създават и да живеят без да пречат на другите.

Вярвам на децата. Те са мъдреци. Те притежават удивителна интуиция, знания и умения, които ние сме изгубили. За да научим отново трябва да наблюдаваме, слушаме и разбираме децата.

-         А в себе си?

Ако не вярвам в себе си, как бих могла да очаквам другите да вярват в мен?

-         Вярваш ли в Живота след Смъртта?

Вярвам че няма смърт, а просто преминаване. Само помисли: “Живот след Смъртта”... Звучи като оксиморон, нали? Според смисъла, който влагаме в тези думи: животът е начало, а смъртта неизбежен край. Ако тя е край, тогава какъв е въпросът? Дали вярвам, че има нещо след края? Ами има! Продължава пътя. Как би могло всичко изведнъж да спре? Нали научно е доказано, че всичко на този свят е енергия? Енергията не се губи, а се трансформира.

-         За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая да пътувам, да уча, да откривам, да създавам. Изобщо да живея. Надявам се на най-доброто за себе си и за всички хора.

-         За колко време напред мислиш?

Научих се да не си правя планове. Трудно ми е, все пак съм много организирана и обичам всичко да ми е първо, второ, трето... Никога не се получава така, както съм го планирала и вече съм свикнала на всякакви чудесии и промени в движение.

-         Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Да, и аз като всички си намирам извинение, че не ми стига времето за много неща. За почивка, например.

Има ли нещо, заради което би искала да можеш да върнеш времето назад?

Да се върна назад във времето означава, че искам да живея в миналото. Не, не искам. Има ситуации и отношения в живота ми, в които има нещо недовършено, но съм убедена, че всичко рано или късно си идва на мястото.

-         Има ли нещо в твоето минало, за което все още съжаляваш и ти тежи? Миналото, настоящето или бъдещето е най-важно за теб в момента?

Настоящето. Това ми го каза едно 5-годишно момченце: играеше си на минало, сегашно и бъдеще. Попитах го какво има в бъдещето и то ми каза напълно сериозно: “Нищо. Реалността е в сегашното.” Е, как да не му повярваш? :)

Предпочитам да не се замислям какво съм оставила в миналото.

-         Ако можеше да избираш в коя епоха би живяла?

Не знам. Щом съм в тази епоха, значи трябва да съм тук, има си причина за това.

-         Има ли място, където непременно искаш да отидеш?

Искам да обиколя навсякъде. Латинска Америка например много ме влече, не знам по какви причини. Местата с предколумбийските цивилизации – ацтеките, инките, маите...

-         Обичаш ли Живота?

Е, как?!

-         Какво е за теб той сега? Опиши ми го с три думи.

Енергия, творчество, дух.

-         Кои са най-красивите гледки или неща на света за теб?

Дивата природа.

Изгревите и залезите.

Децата.

Животните и растенията.

-         Какво те уморява? А какво те зарежда?

Простотията, несправедливостта и разрухата ме нервират.

Природата ме зарежда.

-         Къде се чувстваш най-добре?

Сред природата.

-         Какво ти дава усещането, че си „у дома”?

Не знам. Може би усещането за вътрешна свобода. У дома съм си, когато изпитвам душевен комфорт. Свързвам чувството за “у дома” както с бабините, мамини и мои гозби, така и с разходка сред гората, например.

-         Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

И аз не знам. Инатът ми, сигурно. Не съм мислила никога за това. Винаги съм смятала, че нямам воля, но трудностите някак ме амбицират. Изпречи ли ми се проблем, започвам да мисля за решението. Дразнят ме хора, които започват: “Олеееее, ама сега, така...” Сигурно и аз съм го правила понякога, няма начин. Но е въпрос и на характер и възприятие. В екстремни ситуации първо действам, после се шашкам. После, когато всичко отмине, има момент на паника, след който просто ставам, отърсвам се и продължавам. Не отричам, че ми е било много трудно, изпитвала съм огромна слабост и ми е идвало всичко да зарежа, включително живота. В крайна сметка не знам… Така ни е заложено, да продължаваме. Иначе как щяхме да оцелеем?

-         Кой човек или кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа или влияние в живота ти?

Родителите ми.

Класната от гимназията – тя постоянно искаше от нас да мислим и да анализираме. “Бе какво има да му мисля?”, си виках. Особено пък за историята (тя преподава история). Това, на което държеше и ни научи, сега ми е много полезно. Дразня се на хора, които смело демонстрират отказ от мисъл. Вече знам какво е изпитвала, когато аз в тийн годините си правех така. :)

-         Има ли нещо, което искаш да промениш у себе си, а още не си успяла?

Не знам. Сигурно има. Сега се сещам, че понякога съдя много прибързано. Ама то нали затова живеем, за да се променяме към по-добро. Спокойна съм за себе си в това отношение - ще стане това, което трябва.

-         Страхуваш ли се от Смъртта?

Не.

-         А от самотата?

Не.

-         Какво ти дава представа за вечност?

Природата.

-         Кои емоции играят най-голяма роля в живота ти и изпитваш най-често?

Гняв към простотията, която ни заобикаля, към отказа от мисъл и към правенето на нещата как да е, през пръсти. Ами като няма да свършиш едно нещо като хората, не се захващай. Сигурно си чела “Фондацията” на Азимов – признаците на упадък. Като се поогледаш, навсякъде ще ги видиш, не само в България. В целия свят ги има. Хубавото е, че все повече хора ги забелязват и правят нещо по въпроса. 

То излезе, че съм някаква ядосана лелка. :) Изпитвам радост и благодарност от това, че съм жива, разбира се. Най-често обаче, сигурно непрекъснато, изпитвам любопитство към нещата. Мога да слушам с интерес и да задавам въпроси по теми, за които не знам нищо и не са ми талант. Например математика или физика – в различни Вселени сме аз и тези две науки. Но ако седнеш да ми обясняваш, ще те слушам с най-жив интерес и откровен кеф.

-         Познаваш ли Щастието? Можеш ли да го опишеш?

То е вътрешно състояние. Всъщност най-лесното нещо на този свят е да бъдеш щастлив. Просто трябва да се обърнеш към себе си. Щастието се крие в чувството за благодарност, ама искрена благодарност, за това, което имаш. Започни да казваш “Благодаря” по-често, дори и само вътре в себе си, ей така като мисъл, да видиш...

-         Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Не бих дала съвет за това как някой друг да си живее живота, въпреки че се изкушавам и имам слабост да поучавам понякога. Това, което бих посъветвала, е да слушат себе си, душата си. Душата знае най-добре.

-         Какво може да те разплаче?

Винаги, когато се смея много, ми текат сълзи от смях. :) Иначе са ме разплаквали хубави талантливи изпълнения – една прекрасно изпята песен като нищо може да ме разплаче. Ситуации, в които усещам емоциите на другите – радостта или болката им. Тъжни сцени от филми или от реалния живот също са ме разплаквали. Когато бях малка, не плачех на такива работи. Явно с времето се размеквам все повече.

-         А какво може да те накара да се усмихнеш?

Бисерите, които децата ръсят, са неизчерпаем източник на усмивки. Усмихвам се на красиви природни гледки. На хубава музика, картина, постановка. На вицове. J На успехите...

-         Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той вече? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Никой живот не е цял и завършен. Който си мисли, че всичко е наредил и подредил, значи го очаква голямата драма тепърва да разбере, че “совите не са това, което са”. Човек реди пъзела, докато е жив. Няма друг начин. Иначе означава, че не живее. В този смисъл аз не знам какво ме чака. Никой не знае какви парчета от пъзела ще изникнат иззад ъгъла във всеки един момент. Ще поживеем, ще видим. :)

-         Какво считаш за свое най-голямо лично постижение в живота си дотук?

Ами жива съм, здрава съм. Разчитам на себе си, уча се всеки ден от себе си и от хората. Аз съм това, което съм. Това е.

-         Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

За живота.

Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите – напиши го също!

Винаги може още. :) Ако някой поиска, винаги може да ме намери. :)