Казвам се Даниел Петров, на 14 години, от град Попово.
Ученик съм в Профилирана хуманитарна гимназия " Св. Св. Кирил и Методий " – гр. Велико Търново, 8 клас, профил "право и журналистика".
Работя като репортер в Алтернатив прес, пиша статии, репортажи, правя интервюта. Обичам да пиша поезия, участвам в литературни конкурси, печеля, мечтата ми е да издам стихосбирка.
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в
твоя живот досега?
Най-хубавият момент в моя живот беше, когато бях приет в моето училище, тъй като това бе една от мечтите ми като дете. Обожавам училището си, преподавателите, съучениците, всичко е страхотно!
В какво вярваш?
Вярвам на първо място в себе си, в своите цели и мечти.
За какво мечтаеш?
Мечтая да стана журналист, да информирам хората за важни, достоверни новини, събития и други.
Има ли нещо важно, за което не ти достига
времето?
Нещото за което не ми стига времето е да изляза навън в петък!
Съжаляваш ли за нещо в миналото?
Не съжалявам за нищо в миналото.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Да, прошката в този живот е важна, защото тя носи освобождение и полза както за този, който прощава, така и за този, на когото се прощава.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето
живееш сега?
Смятам, че живея в бъдещето, мисля за бъдещето, тъй като мечтая и лека-полека постигам своите цели.
Има ли място и пътуване, на които държиш
най-много?
Държа да пътувам из нашата красива Роднина, да я обикна повече от преди.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега?
Опиши го с три думи...
Обичам живота, защото той ми дава правото да вярвам в себе си.
С три думи бих описал живота като: любов, избор, промяна.
***
Мисъл
Една мисъл, лека като перце,
в душата сянка или слънчево петле.
Тя идва неканена, звънка, без глас,
като вятър сред клони, като спомен от час.
Тя пита, горчи, понякога свети,
плете във сърцето невидими мрежи.
От нея изгряват мечти и реки,
тя ражда светове, тя руши стени.
Но мисълта не е само игра –
тя е тежест, товар, светлина или мъгла.
И все пак в безкрая, в човешкия ден,
тя ни прави безсмъртни – тук, и отвъд плен.
*
Страдам, аз страдам
Страдам, аз страдам — без глас, без покой,
тежи ми светът, а е празен и мой.
Душата се скита в безкрайни полета,
ала вместо зора — все сълзи по небето.
Страдам, аз страдам — гори ме тъгата,
като въглен в нощта ме раздира душата.
Няма лек, няма знак, няма път за спасение,
само болка, превърната в мое въведение.
Кой ме чува? Кой вижда? Кой ще запомни?
Сенки ме пазят, мракът ме гони.
Но в страданието съм истински, цял,
една болка — вселена, един вик — идеал.
Страдам, аз страдам — и в това има смисъл,
защото дори в мрака животът е писан.
